Решение № 3867 от 12.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6246/2019 г.

Решение № 3867 от 12.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6246/2019 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на главния секретар на Министерски съвет срещу решение № 1277 от 27.02.2019 г. по адм. дело № 2912/2018 г. на Административен съд – София град, с което е отменена заповед № Н-155/15.02.2018 г. на главния секретар на Министерския съвет за прекратяване на служебното правоотношение с Н. Рубио, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител. Касационният жалбоподател поддържа, че съдебното решение е недопустимо поради произнасяне на съда по нередовна жалба поради подаването й от пълномощник без представителна власт и липса на надлежно потвърждаване от представлявания на извършените процесуални действия по изготвяне, подписване и подаване на жалбата до съда на 7.03.2018 година. Поради това счита, че решението следва да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото да се прекрати. Сочи, че съображения в тази насока са били релевирани пред административния съд, който неправилно и необосновано ги е отхвърлил. На следващо място касаторът излага доводи, че обжалваният съдебен акт е постановен при неправилно приложение на материалния закон и е необоснован – касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира, че противно на приетото от съда, органът по назначаването законосъобразно е прекратил служебното правоотношение със служителката Н. Рубио, при наличие на изискуемите от закона предпоставки в хипотезата на обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. При тези съображения, подробно развити в касационната жалба и писмените бележки по същество, иска да се отмени съдебното решение и му се присъдят разноски за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба – Н. Рубио, чрез пълномощника си, представя писмен отговор, в който, по подробно изложени доводи, поддържа, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за обезсилването му като недопустимо, съответно – за отмяната му поради неправилност и необоснованост на изводите на съда. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения. По допустимостта на съдебния акт: Съдебното производство пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Н. Рубио срещу заповед № Н-155/15.02.2018 г. на главния секретар на Министерския съвет, с която, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е прекратено служебното й правоотношение за длъжността "държавен експерт" с ІІІ старши ранг в сектор "Политики и програми за устойчив растеж", отдел "Наблюдение и анализ", дирекция "Централно координационно звено" при Министерски съвет. Жалбата е подадена на 7.03.2018 г. от Н. Рубио, действаща чрез пълномощника си Д. Генова, която е упълномощила адвокат И. Константинова да сезира съда с оспорването. Към жалбата са приложени общо пълномощно от Н. Рубио, с което упълномощава Д. Генова да я представлява и пълномощно от Д. Генова, с което упълномощава адвокат И. Константинова да оспори пред съда заповед № Н-155/15.02.2018 г. на главния секретар на Министерския съвет. С разпореждане от 29.03.2018 г. по чл. 158, ал. 1 АПК съдията докладчик е дал указания на жалбоподателката да представи пълномощно за Д. Генова, което включва представителна власт да упълномощава адвокат за извършване на съдопроизводствени действия. С молба от 13.4.2018 г. адвокат И. Константинова е представила пълномощно от Н. Рубио, с посочена година – 2018 г., с което я упълномощава да я представлява пред съда в производството по оспорване на уволнителната заповед. Ответникът по оспорването – главният секретар на Министерски съвет е оспорил представителната власт на упълномощения адвокат и е направил доказателствени искания. Съдът, във връзка с оспорване автентичността на адвокатското пълномощно с упълномощител Н. Рубио, е открил производство по чл. 193 ГПК и приел съдебно-графологична експертиза. В заключението експертът е заявил, че подписът срещу упълномощител в пълномощно за упълномощаване на адвокат И. Константинова от 2018 г. е положен от Н. Рубио. В съдебно заседание на 27.11.2018 г. по адм. дело № 2912/2018 г. по описа на АССГ, оспорващата Н. Рубио се е явила лично и с преупълномощения от адвокат И. Константинова адвокат И. Джаджарова и е заявила пред съда, че потвърждава упълномощаването на адвокат Джаджарова, както и всички извършени до този момент процесуални действия. При тези фактически обстоятелства, свързани с редовността и допустимостта на оспорването, решаващият съд правилно и обосновано е приел, че е сезиран с редовна и допустима жалба. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от съда поради разглеждането и произнасянето по нередовна жалба. Съдът е констатирал липсата на изрично упълномощаване в пълномощното на Д. Генова да представлява упълномощителката пред съда, както и да упълномощава адвокат от нейно име и е дал точни указания за отстраняване на тази нередовност на оспорването. Същите са изпълнени с представянето на надлежно пълномощно от оспорващата за адвоката, подал жалбата до съда, като жалбоподателката е потвърдила лично пред съда всички процесуални действия извършени от нейно име в съдебното производство. Релевираните оплаквания в касационната жалба, че пълномощното има действие за напред, а в съдебното заседание страната е потвърдила само процесуалните действия на преупълномощения адвокат, не кореспондират с фактите по делото и почиват на неправилно тълкуване на правния ефект на извършеното валидиране на процесуалните действия на представителите на жалбоподателката. С оглед изложеното, обжалваното решение е допустимо и не е налице касационното основание по чл. 209, т. 2 АПК за обезсилването му. По правилността на обжалваното решение: Съдът е установил вярно релевантните факти по делото и е достигнал до правно издържани изводи за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. По делото не е било спорно, че служителката Н. Рубио е сключила граждански брак с чужд гражданин и от 2015 г. живее в чужбина. От доказателствения материал по делото е установено, че за периода 10.03.2015 г – 9.03.2016 г. и 10.03.2016 г. – 9.03.2017 г. оспорващата Н. Рубио е била в неплатен отпуск, разрешен й със заповеди на главния секретар на Министерския съвет, а за периода 15.03.2017 г. – 13.10.2017 г. е била в платен годишен отпуск, също надлежно разрешен. По делото са приложени болнични листове за временна неработоспособност, издадени от френски медицински лица, придружени с легализиран превод, които правилно са ценени от съда като доказателства за наличие на уважителни причини от здравословен характер за отсъствието на служителката от работа за визираните в тях периоди, общо за времето от 10.10.2017 г. – 8.03.2018 година. Тези обстоятелства са отчетени от органа по назначаване като обективна невъзможност Н. Рубио да изпълнява служебните си задължения и са подведени към фактическия състав на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, посочен в оспорената заповед като правно основание за прекратяване на служебното й правоотношение. В обстоятелствената част на заповедта е посочено, че е налице нова фактическа обстановка с оглед сключения граждански брак и промяната на местоживеенето на служителката в друга държава, като дълготрайното отсъствие на служителката прави невъзможно изпълнението на служебните й задължения, т. е. обективната невъзможност е извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл и е възникнала по причини, които са извън волята на страните по служебното правоотношение, поради което са непреодолими. Съдът правилно е посочил, че за да е налице обективна невъзможност следва да са осъществени три правнорелевантни факти: да е създадена нова фактическа обстановка; тя да води до невъзможност за изпълнение от служителя на задълженията по съответната длъжност; причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните по служебното правоотношение. В обсъждания случай фактическите обстоятелства, описани в оспорената заповед не отговарят на условията, които обосновават обективна невъзможност служителката да изпълнява служебните си функции и задачи. Съдът правилно е изтъкнал, че причините за отсъствието й от работа за продължителен период от време, през който не е изпълнявала служебните си задължения, не се дължат на сключения брак с чужд гражданин и промяната на местоживеенето й в чужбина, а са свързани с упражненото от нея право на различни видове отпуск. Ползването на платен и неплатен отпуск е осъществено със санкция на органа по назначаването, а отпускът поради временна неработоспособност е по предписание на оторизираните медицински органи. Поради това съдът обосновано е заключил, че отсъствието на служителката поради ползването на платен и неплатен отпуск не е по причини, които са извън волята на страните по правоотношението. Ползването на отпуск поради временна неработоспособност също не поставя служителя в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си. Възраженията на касатора относно разрешения отпуск за временна неработоспособност са били релевирани пред първоинстанционния съд, който аргументирано ги е отхвърлил като неоснователни. Обсъжданите болнични листове, придружени с легализиран превод на български език, са приети от ТП на НОИ в процедура по чл. 44, ал. 1 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване, имат характер на официални удостоверителни документи, които не са оспорени от ответника по реда на чл. 193 от ГПК пред административния съд, който правилно ги е приобщил към доказателствения материал и ценил при решаване на спорния предмет. Съдът правилно е отбелязал, че ако органът по назначаването е имал някакви съмнения по отношение на валидността и редовността на представените му болнични листове, е разполагал с възможността да сезира компетентните органи по съответния ред, но е недопустимо това обстоятелство да бъде предмет на инцидентно установяване в производството по оспорване на уволнителната заповед. В чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е посочено, че обективната невъзможност следва да е извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3. С разпоредбата на чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл законодателят е предвидил прекратяване на служебното правоотношение при невъзможност на държавния служител да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия, като прекратяването в този случай не се допуска, ако има друга подходяща за здравното състояние на държавния служител длъжност в същата администрация и той е съгласен да я заеме. Не е спорно по делото, че тази хипотеза не е налице. Съдът правилно е приел, че продължителното отсъствие от работа поради ползвания отпуск по здравословни причини не е основание за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, в каквато насока е и трайната съдебна практика. Не се споделят доводите на касационния жалбоподател за погрешно интерпретиране на фактическите обстоятелства в оспорената заповед и неправилни правни изводи на съда относно възприетите от органа по назначаване непреодолими причини под формата на "обективна невъзможност освен за неизпълнение на служебните задължения на държавния служител и за невъзможност от страна на органа по назначаването да упражнява организация на ръководство и контрол върху субективни, едностранни и неясни действия от страна на държавния служител". Съдът правилно е приел, че същите следва да се разгледат в контекста на отсъствието на служителката от работа поради ползването на различни видове отпуск, доколкото самостоятелното им обсъждане не е възможно поради липса на конкретни факти, които биха могли да бъдат субсумирани в правното основание, послужило за прекратяване на служебното правоотношение. При точен анализ на фактите на плоскостта на приложимия материален закон, съдът е достигнал до обоснован извод, че описаните обстоятелства не покриват фактическия състав на обективна невъзможност по см. на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Изложените съображения в касационната жалба, свързани с оперативната самостоятелност на органа по назначаване да организира работата на администрацията по най-ефективния и ефикасен начин са принципно верни, но не налагат различни правни изводи за отсъствие на хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл от изведените в обжалваното решение. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания за обезсилването или отмяната му, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, юридическото лице, в чиито състав е касационният жалбоподател – Министерският съвет на Република България, следва да заплати на касационния ответник направените деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 700 лв., съгласно списък на разноските и приложените към него адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение,