Решение № 14 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3571/2013 г.

Решение № 14 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3571/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е образувано по подадена от К. С. К. от [населено място] молба за тълкуване, допълване, поправка на очевидна фактическа грешка, както и за изменение на постановеното по настоящето дело решение № 257/23.10.2013 г. в частта му за разноските. Молителката поддържа, че в решение № 257/23.10.2013 г., постановено по настоящето дело, липсват мотиви дали решение № 53/18.05.2010 г., постановено по гр. д. № 207/2009 г. на Бургаския апелативен съд е влязло в сила и по отношение на присъдената законна лихва от 29.02.2008 г. и за разноските върху уважената част от предявената от нея претенция, което твърди, че обуславя нуждата от неговото тълкуване. Поддържа също така, че съдът не се е произнесъл по цялото й искане, тъй като настоящият състав не се е произнесъл относно претендираната лихва като счита, че в постановеното на 23.10.2013 г. решение по настоящето дело следва да има осъдителен диспозитив за признатите в мотивите права за сумата 31204 лв., както и относно предявената и призната лихва от 29.02.2008 г. върху уважената част от иска. Поддържа също така, че решението следва да бъде допълнено или изменено и в частта му за разноските, тъй като със същото са присъдени единствено разноски за производството по гр. д. № 3571/2013 г., но не и разноски за частично уважения иск до размер от 31204 лв. за двете съдебни инстанции, както и че неотразяването на правата й относно уважената част от иска в размер на 31204 лв. и относно законната лихва върху тази част от 29.02.2008 г. и разноските в диспозитива на решението на ВКС сочи на наличие на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. В писмен отговор в срока ответниците Н. В. Ж. и К. Й. Ж. изразяват становище, че молбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. За да се произнесе по молбата съдът взе предвид следното: С подадената на 15.03.2013 г. касационна жалба вх. № 2113 К. С. К. е поискала да бъде обезсилено, респ. отменено въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. Това решение следователно е предмет на касационен контрол по гр. д. № 3571/2013 г. по описа на ВКС, I ГО. С решение № 257, постановено по настоящето дело на 23.10.2013 г. е обезсилено въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. в частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от К. С. К. по реда на чл. 74 ЗС срещу Н. В. Ж. и К. Й. Ж. иск за заплащане на увеличената стойност на имота, находящ се в [населено място], кв. К., [улица] отхвърлен за сумата от 31204 лв. В частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от К. С. К. по реда на чл. 74 ЗС срещу Н. В. Ж. и К. Й. Ж. иск е отхвърлен за разликата над 31204 лв. до пълния предявен размер от 124 874 лв. въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. е оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. В. Ж. и К. Й. Ж. са осъдени да заплатят на К. С. К. сумата 4998.30 лв., представляваща направените по делото разноски съобразно с уважената част от искането, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. С. К. е осъдена да заплати на Н. В. Ж. и К. Й. Ж. сумата 3155.95 лв., представляваща направените по делото разноски съобразно отхвърлената част от иска. Прието е, че в частта, с която оставено в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от К. С. К. по реда на чл. 74 ЗС срещу Н. В. Ж. и К. Й. Ж. иск за заплащане на увеличената стойност на имота, находящ се в [населено място], кв. К., [улица] отхвърлен за сумата от 31204 лв. решението на Бургаския апелативен съд, постановено на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. следва да бъде обезсилено, тъй като в тази част е недопустимо - въззивното решение, постановено при първото разглеждане на делото от Бургаския апелативен съд по гр. д. № 207/2009 г. е влязло в сила в частта, с която предявеният от К. С. К. иск е уважен за сумата 31204 лв., тъй като в производството по гр. д. № 1110/2010 г. по описа на I ГО на ВКС в тази част касационно обжалване не е било допуснато. В частта, с която предявеният от К. С. К. иск е отхвърлен за разликата над сумата 31204 лв. до пълния предявен размер от 124 874 лв. е прието, че постановеното на 21.12.2012 г. въззивно решение на Бургаския апелативен съд по гр. д. № 285/2011 г. е правилно и следва да бъде оставено в сила, тъй като по делото не е било установено стойността на имота да е била увеличена със стойност, по-голяма от вече присъдената. С оглед на това са определени и дължимите по делото суми за сторените разноски. По искането за тълкуване на постановеното на 23.10.2013 г. решение по гр. д. № 3571/2013 г.: На тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежи само диспозитивът на съдебния акт, но не и мотивите към него. Диспозитивът на решението подлежи на тълкуване само ако е неясен, съдържа противоречие или двусмисленост, което го прави неизпълним. Решението на касационната инстанция, с което точно е посочено коя част от въззивното решение се обезсилва и коя част от същото решение следва да бъде оставена в сила, не може да се приеме за неясен /в диспозитива на същото тези части от въззивното решение са точно обозначени/, нито за двусмислен /поради същите съображения/. А доколкото не са оставени в сила и едновременно с това обезсилени едни и същи части от въззивното решение, то не може да се приеме, че диспозитивът съдържа и противоречие. Още повече, че на изпълнение подлежи диспозитивът на въззивното решение /в случая на решението, постановено по гр. д. № 207/2009 г. по описа на Бургаския апелативен съд/, а не диспозитивът на решението на ВКС /с изключение на частта, с която ВКС се е произнесъл по дължимостта на направените по делото разноски/, от което следва, че диспозитив, съдържащ само посочване на частите от въззивното решение, които се обезсилват, респ. оставят в сила, не би могъл да бъде до такава степен неясен, че да води до невъзможност в съответната осъдителна част, която е влязла в сила, решението на въззивния съд да не може да бъде изпълнено. Изложените в молбата доводи сочат на неразбиране на мотивите към постановеното по настоящето дело решение, което обаче, както вече беше отбелязано, не може да обоснове наличие на предпоставки за тълкуване на диспозитива на решението. Следва да се отбележи също така, че присъждането на законна лихва върху главница /освен ако искането не е заявено като самостоятелно по реда на чл. 86 ЗЗД/ представлява част от диспозитива на съответното осъдително решение и поради това не съществува практика да се излагат допълнително съображения досежно това дали и в тази част решението е влязло в сила. Неотразяването на това в диспозитива на решението на ВКС, особено ако присъждането на лихва е извършено с въззивно решение, което не е предмет на касационно обжалване по настоящето дело, не може да се възприеме като даващо основание за тълкуване на постановеното от ВКС решение. По искането за допълване на постановеното на 23.10.2013 г. решение по гр. д. № 3571/2013 г.: Съгласно чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд оставя в сила или отменя частично или изцяло обжалваното пред него въззивно решение, а когато същото е нищожно, съгласно чл. 293, ал. 4 ГПК го обезсилва по реда на чл. 270 ГПК. Само когато решава спора по същество по реда на чл. 295 ГПК Върховният касационен съд постановява и съответен осъдителен диспозитив, ако предмет на разглеждане е облигационна претенция. Когато въззивното решение в една част е обезсилено, а в друга част е оставено в сила, Върховният касационен съд не постановява осъдителен диспозитив за частта, за която приема, че постановеното при първото разглеждане от въззивния съд решение е влязло в сила. Липсата на подобен осъдителен диспозитив, който да повтаря диспозитива на въззивното решение, което като постановено при предходното разглеждане на делото не е предмет на касационно обжалване по настоящето дело, не съставлява непълнота на постановеното от ВКС решение по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като съдържанието на диспозитива на това решение /което, както вече беше отбелязано, не е предмет на касационно обжалване/ не следва да се изписва в диспозитива на решението на ВКС. С постановеното по настоящето дело на 23.10.2013 г. решение съдът се е произнесъл по цялото искане, съдържащо се в подадената от К. С. К. касационна жалба с вх. № 2113/15.03.2013 г., а именно по искането да се извърши проверка на правилността и допустимостта на решението на Бургаския апелативен съд, постановено на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. Подадената от К. С. К. молба за допълване на решението е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. По искането за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното на 23.10.2013 г. решение по гр. д. № 3571/2013 г.: Диспозитивът на постановеното от ВКС решение следва да съдържа посочване на въззивното решение, предмет на касационно обжалване и резултата от извършената от ВКС проверка на неговата валидност, допустимост и правилност според установените в чл. 293-295 ГПК правила. Събразно тези правила в диспозитива правата на страните се посочват само самостоятелно само когато ВКС решава спора по същество. В случая, както вече беше отбелязано, посочване на признатите на молителката права се съдържа в диспозитива на решението, постановено от Бургаския апелативен съд на 18.05.2010 г. по гр. д. № 207/2009 г. Със същото Н. В. Ж. и К. Й. Ж. са осъдени да заплатят на К. С. К. сумата 31204 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 29.02.2008 г. до окончателното изплащане, както и сумата 3950 лв. разноски за двете съдебни инстанции. Това съдебно решение обаче не е предмет на касационно обжалване по настоящето дело, поради което и посочването в диспозитива на решението, постановено на 23.10.2013 г. по гр. д. № 3571/2013 г. решение на решението, постановено от Бургаския апелативен съд на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. вместо на решението, постановено от Бургаския апелативен съд на 18.05.2010 г. по гр. д. № 207/2009 г. не съставлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. По искането за изменение на постановеното на 23.10.2013 г. решение по гр. д. № 3571/2013 г. в частта му за разноските: Както вече беше отбелязано, с решението, постановено на 18.05.2010 г. по гр. д. № 207/2009 г. Бургаският апелативен съд се е произнесъл по дължимостта на направените от К. С. К. разноски за първа и въззивна инстанция по уважената част от предявения по реда на чл. 74 ЗС иск и в тази част решението е влязло в сила и не е предмет на касационно обжалване по настоящето дело. Поради това и настоящият състав не дължи произнасяне по направените от К. С. К. разноски за тези две инстанции в частта на заявената от нея претенция до присъдената с влязлото в сила решение сума от 31204 лв. Именно поради тази причина с постановеното на 23.10.2013 г. решение по гр. д. № 3571/2013 г. съдът е присъдил разноски за производството пред касационната инстанция /доколкото в една част обжалваното въззивно решение, постановено от Бургаския апелативен съд на 21.12.2012 г. по гр. д. № 285/2011 г. е обезсилено/, както и разноски в полза на ответниците по предявения иск /доколкото в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 31204 лв. решението на Бургаския апелативен съд е оставено в сила/. С оглед на този изход от правния спор не съществува основание за присъждане на разноски в полза на молителката за други съдебни инстанции в настоящето производство. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение