Решение № 144 от 11.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 534/2017 г.

Решение № 144 от 11.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 534/2017 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 от ГПК. Съдът е сезиран с касационна жалба, подадена от прокуратура на РБ срещу решение № 124/25.10.2016 г. постановено по в. гр. д. 338/2016 г. на Бургаски апелативен съд в частта, в която е потвърдено решение на Бургаски окръжен съд в частта, в която е осъдена Прокуратурата на РБ да плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт- основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Съдът е сезиран и с касационна жалба от Р. Г. Д. срещу същото въззивно решение, в частта, в която е потвърдено решението на Бургаски окръжен съд, в частта, в която е отхвърлен иска и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 20000 лв. до 80000 лв.. Решението в тази част също е обжалвано като необосновано и неправилно. Касационните жалби са подадени в срок и са допустими. С определение № 392/10.05.2017 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по двете касационни жалби на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси: "При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?" и "Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?". В рамките на правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, ВКС намира следното: По поставените въпроси, по които е допуснато касационно обжалване е налице установена задължителна съдебна практика, която се споделя от настоящия състав и според която обстоятелствата от значение за размера на обезщетението при незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във връзка с чл. 52 ЗЗД са вида и продължителността на повдигнатото обвинение и доколкото вредите от него поглъщат вредите от наложените мерки за процесуална принуда/т. р. 3-2005- ОСГК/, съдът е длъжен да вземе предвид и вида и продължителността на наложените мерки за неотклонение и вида и броя на извършените процесуално- следствени действия с ищеца /р. № 161-16-IV ГО/. Претърпените болки и страдания извън обичайните такива се вземат предвид от съда само ако са въведени в исковата молба- такива примерно са неблагоприятните последици в социалните, вкл. семейните отношения, професионалната реализация, здравословното състояние и др./р. 480-13-IV ГО/. При определяне на размера на обезщетението, съдът следва да отчете и обстоятелствата, според които пострадалото лице с поведението си виновно е допринесло за вредоносния резултат /р. № 143-11-III ГО, бр. 0 от 2017 г., в сила от 11.10.2017 г./. За да обезпечи събирането на доказателства за тези обстоятелства, съдът е длъжен да даде указания на страните за соченето на доказателства относно правнорелевантните факти, включително служебно да изиска наказателното дело /р. 178-14-III ГО/. Предвид дадените отговори на въпросите, по които касационното обжалване е допуснато, обжалваното решение е неправилно е следва да се отмени като по приложението на чл. 293 ГПК, ВКС намира следното: Въззивният съд е приел по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, че на ищцата е повдигнато незаконно обвинение по чл. 302, т. 2 НК и е оправдана по него, процесът е продължил повече от 4 години, била е наложена мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 1000 лв., била е отстранена от работа в продължение на 9 месеца и през това време е била без издръжка, случаят е бил широко отразен в медиите още на 05.07.2010 г., ищцата е преживяла силен стрес, срам и притеснения от разгласяването, унижение и неудобство във взаимоотношенията с близки и познати, ищцата е била в началото на трудовата си дейност и се е била затворила в дома си и непрекъснато плачела. Въз основа на тези данни съдът е определил обезщетение в размер на 20000 лв. за неимуществени вреди. Трайно е установената съдебна практика по тълкуването на чл. 293, ал. 2 ГПК, според която решението е неправилно, когато е нарушен материалния закон или е необосновано или съществено са нарушени съдопроизводствените правила. Нарушението на материалния закон се изразява в грешка при тълкуването и прилагането на материалния закон, необосноваността представлява грешка във фактическите изводи, поради нарушение на правилата на формалната логика, а същественото нарушение на съдопроизводствените правила представлява неправилно приложение на процесуалноправна норма, имаща значение за правилното решение на делото. В случая въззивният съд е приел необосновано, че ищцата е оправдана по обвинение по чл. 302, т. 2 НК, след като тя е оправдана по обвинение по чл. 301, ал. 1 НК. В нарушение на материалния закон не е взел предвид вида, броя и продължителността на наложените мерки за процесуална принуда, включително извършените с ищцата процесуално- следствени действия, като в нарушение на съдопроизводствените правила не е изискал наказателното дело. Като последица от неправилното приложение на материалния и процесуалния закон, съдът е направил необосновани фактически изводи за емоционалните страдания, продължителността и интензитета им. Като противоречащи на формалната логика могат да се определят и изводите на въззивния съд, че ищцата през цялото време на наказателното производство е изпитвала силни притеснения /в жалба до административния съд тя е определила процеса срещу нея като "смехотворен, съшит с бели конци и без липса на доказателства"/, че е била в началото на кариерата си /има данни, че е започнала работа през 2006 г./, че по цял ден била в къщи и плачела /тя е била на работа през това време до отстраняването и през 2014 г./, че името на ищцата било разпространено в медиите още през 2010 г. /а по това време в медиите се посочват само инициали, пол, възраст и длъжност/. Естеството на констатираните пороци налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, изразяващи се в изискване и прилагане на наказателното дело, поради което спорът не може да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК, ВКС връща делото на нов състав на въззивния съд, когато се налага извършването на нови съдопроизводствени действия. В случая, за да изпълни задълженията си по чл. 10 ГПК и за да обезпечи правилното приложение на материалния закон, въззивният съд следва да изиска и приложи наказателното дело, водено срещу ищцата и приключило с оправдателна присъда. По изложените съображения съдът