Решение № 217 от 12.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2016 г.

Решение № 217 от 12.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Г. В. Г. срещу решение № 2166/10.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2624/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 2468/14.04.2015 г. по гр. дело № 17408/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е постановено осъждане на Р. Г. П. да плати на жалбоподателя сумата 78 500 E. на основание чл. 59 от ЗЗД, законната лихва върху нея от 19.12.2013 г. до цялостното й изплащане и разноски по делото; като въззивният съд е постановил и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, като такъв с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки. Ответницата Р. Г. П. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 447/10.05.2016 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: може ли от поведението на ответника (длъжника) - заплащане на част от паричен дълг спрямо ищеца (кредитора), да се формира извод за основанието за пораждане на облигационното правоотношение между тях, респ. - за правната квалификация на предявения иск, и какво е значението в тази връзка на твърдението (признанието) на ищеца (кредитора) за извършено такова частично плащане от страна на ответника (длъжника). По така поставения по делото правен въпрос, настоящият съдебен състав намира следното: Съдът определя правната квалификация на иска въз основа на твърденията на ищеца за пораждащите спорното материално право факти, изложени в исковата молба и евентуално - при направените от ищеца уточнения, когато съдът е дал указания по реда на чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК или по реда на чл. 145, ал. 1 и 2 от ГПК. Когато ищецът твърди по делото, че е кредитор на ответника за парична сума и признава неизгодния за него правопогасяващ факт, че ответникът (длъжникът) е извършил частично плащане на процесния паричен дълг, това обстоятелство не може да промени изводите на съда относно материалноправното основание за възникване на спорното облигационно правоотношение между страните (например - договорно или извъндоговорно), респ. - относно правната квалификация на предявения иск. Такова признание на ищеца е доказателство по делото и съгласно чл. 175 от ГПК се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, като е от значение за правните му изводи дали процесният паричен дълг е частично погасен, респ. - дали твърдяното от ищеца като негово спорно право на вземане продължава да съществува изцяло; т.е. това признание на ищеца е от значение за размера на иска, но не и за неговата правна квалификация. По основателността на касационната жалба: За да обезсили първоинстанционно решение и върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че СГС се е произнесъл по непредявен от касатора иск по чл. 59 от ЗЗД и не се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. За да възприеме последната правна квалификация на предявената по делото парична искова претенция - като произтичаща от договор за заем между страните, апелативният съд - в противоречие с приетото по-горе от настоящата инстанция, респ. - в нарушение на съдопроизводствените правила, е обсъждал и е взел предвид твърденията на касатора-ищец, изложени в исковата му молба, в писменото й уточнение и в открито съдебно заседание, не само относно възникването на процесното облигационно правоотношение между страните, а и твърденията му, че ответницата е върнала част от дълга като е извършила няколко частични плащания. Основателно е и оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е определил и материалноправната квалификация на предявения иск като такава по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. В исковата молба, в открито съдебно заседание пред първата инстанция и в молба-уточнение по повод дадените от въззивния съд указания, касаторът-ищец е изложил твърдения, че през 2009 г. с ответницата са били в преддоговорни отношения - за сключване на писмен възмезден договор за заем приблизително за сумата 80 000 E., с който да уговорят и други съществени условия - падежи, лихви, вноски, начин на погасяване и обезпечения. По настояване и при позоваване на спешна нужда от средствата от страна на ответницата, която е роднина на жалбоподателя, на 20.09.2009 г. последният чрез два банкови превода ? превел общо сумата 80 000 E., но въпреки изричните уверения на ответницата и въпреки неколкократно предлаганите й от ищеца проекти на писмен договор за заем, тя отказала да подпише обещания такъв. При така изложените твърдения, правната квалификация на предявения по делото иск е по чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД - връщане на дадено с оглед неосъществено основание. Основателно е и оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е разгледал материалноправния спор между страните по същество, а е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото на СГС за ново разглеждане. В случая първоинстанционният съд не се произнесъл по непредявен иск, а и той също неправилно е квалифицирал исковата претенция - по общия текст на чл. 59 от ЗЗД, вместо в особената хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД. В този смисъл е и трайно установената задължителна практиката на ВКС, съгласно която при неправилно дадена от съда правна квалификация на иска, съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, а не е недопустимо, поради което въззивната инстанция не следва да го обезсилва, а да реши правния спор по същество. Това разрешение е намерило израз и в т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че ако в тези случаи, вследствие неправилната квалификация на иска се е стигнало и до нарушение на съдопроизводствените правила като с доклада на първоинстанционния съд на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, съобразно действителната правна квалификация на спорното по делото материално право, респ. - на предявения иск. Гореизложеното налага, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, отмяна на неправилното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който - след изпълнение на цитираните по-горе задължителни указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва да разреши по същество материалноправния спор между страните, с който е сезиран. Съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе - съобразно крайния изход на материалноправния спор, и по направените от страните претенции за присъждане на разноските по делото, включително за воденето му пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение