Решение № 4220 от 17.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2211/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на А. А., гражданин на Йордания, против решение № 35 295 от 27.10.2025г., постановено по адм. дело № 8624/2024г. по описа на Административен съд София-град, 42 състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № УРИ №5392 ПАМ-1542/28.07.2022г. на началника на отдел "Миграция"- СДВР, с която на основание чл. 44, ал.1 и чл. 41, т.2 ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка "Връщане до страна на произход- Йордания". В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му по подробно изложените в жалбата доводи, както и при съобразяване на представеното пред настоящата съдебна инстанция определение № 1931/ 16.01.2026г. по адм.д. № 11 394/2025г. на АССГ, с което е отменена заповед № 513-з-3303/18.04.2022г. на началник отдел "Миграция"- СДВР, и преписката е изпратена на административния орган за произнасяне по заявление рег.№ 202221/26.11.2021г. за продължително пребиваване в РБ, на основание чл.24в, ал.1 ЗЧРБ на А. А.. Ответната страна - началникът на отдел "Миграция"- СДВР, чрез пълномощника юрк. И. Иванов, в съдебно заседание, оспорва късационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Представя писмено становище с подробно развити съображения. Заключението на представителя на Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима- подадена срещу подлежащо на обжалване решение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема оспорената заповед за законосъобразна без наличие на основания за отмяната й. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на доказателствата по делото, решаващият съд е установил всички правнозначими факти и е обосновал верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция и към които се препраща на основание чл. 221, ал.2 АПК. Твърденията в касационната жалба по същество са поддържани и пред първата инстанция, които обосновано са отхвърлени като неоснователни. Правилно е прието от съда, че оспореният акт е постановен от компетентен административен орган, в установената форма, при спазване на материалноправните и процесуалните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Правното основание за издаване на заповедта, с която на лицето е наложена ПАМ "Връщане до страна на произход- Йордания" е чл. 41, т.2 ЗЧРБ. За нейната материална законосъобразност следва да бъде установено, че чужденецът не е напуснал страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б. Установено е по делото, че лицето не притежава валиден документ за самоличност, като разрешението му за продължително пребиваване е изтекло още през октомври 2022г. Вярно е, че чужденецът е предприел действия за продължаване на срока му с подаването на заявление рег.№ 202221/26.11.2021г., но след това е бездействал, не е заплатил дължимата такса по производството и същото е било прекратено със заповед № 513-з-3303/18.04.2022г. на началник отдел "Миграция"- СДВР. Първостепенният съд е събрал необходимите доказателства, установяващи влизането в сила на тази заповед и е мотивирал изводите си, включително основавайки се на тях, по- конкретно на писмо рег.№ 513000-31628/30.04.2025г. Защитната теза на касатора, основана на представеното пред настоящата инстанция определение № 1931/ 16.01.2026г. по адм.д. № 11 394/2025г. на АССГ, с което е отменена заповед № 513-з-3303/18.04.2022г. на началник отдел "Миграция"- СДВР, и преписката е изпратена на административния орган за произнасяне по заявлението на лицето за предоставяне право на продължително пребиваване, не може да бъде споделена. Отмяната на визираната заповед на 26.01.2026г. не е ново обстоятелство по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК. Съответствието на административния акт с материалния закон се преценява според фактите, съществуваващи към момента на издаването му - чл.142, ал.1 АПК, а последващите /нови/ факти следва да се вземат предвид, само ако променят съществувалото към издаването на акта правно положение или отменят съществуването на тези факти, т.е ако действат с обратна сила, какъвто не е разглежданият случай. Предвид това, по смисъла на § 1, т. 3б от ДР на ЗЧРБ, А. А. пребивава незаконно на територията на Република България, тъй като е престанал да отговаря на условията за пребиваване. Съгласно чл. 41, т. 2 ЗЧРБ връщане се налага, когато чужденецът не напусне страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б. Разпоредбата предвижда две отделни хипотези, които не са кумулативно свързани. Първата е - ако чужденецът не напусне доброволно страната до изтичане на разрешения му срок, а втората – ако не напусне доброволно в предоставения му от органа срок. В случая след изтичане на разрешението за продължително пребиваване – 25.10.2022 г., чужденецът е следвало да напусне страната и като не го е сторил е нарушил законодателството на Република България, поради което правилно административният орган е приложил принудителната административна мярка, след като е взел предвид всички относими доказателства. Законът определя условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България и след като не са представени доказателства, че чужденецът е осъществил валидни действия за продължаване на разрешението, то за него е отпаднало и основанието за пребиваване в страната. При постановяване на решението съдът правилно се е позовал на правото на ЕС и е установил, че не са налице основания за прилагане на предвидените в него изключения по чл. 6, §2-5 и основания за прилагане на забраната по чл. 5 от Директива 2008/115. Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника, на последния следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 102,30 евро, който е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,