Решение № 9755 от 2.11.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция ОДОП- София при ЦУ на НАП срещу решение 732 от 19.07.2021г. по адм. дело 802/2020г. по описа на Административен съд София град. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и противоречие с материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Намира, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки, включително транспортирането на стоките от доставчиците до получателя. В подкрепа на тезите си, чрез процесуален представител, развива доводи в о.с.з., като по същество претендира отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на жалбата срещу оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Стеми Трейд ЕООД, гр. Костинброд, чрез процесуални представители, оспорва основателността й и претендира присъждане на осъществените разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред Административен съд София град е законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ Р-22002319004228-091-001 от 03.12.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с решение 301 от 24.02.2020 г. на директора на дирекция "ОДОП" - гр. София, с който на Стеми Трейд ЕООД е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит в общ размер от 206 341,40 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 43 971,38 лв. по фактури, издадени от Маринал М ЕООД и Маринал ММ ЕООД, с предмет на доставките различни видове платове. За да достигне до извод за незаконосъобразност на оспорения РА, първоинстанционният съд е приел, че събраните доказателства установяват действителното извършване на спорните доставки. Въз основа на представените договори, приемо-предавателни протоколи, банкови бордера, както и с оглед заключението на вещото лице по проведената ССчЕ, решаващият състав е формирал извод, че е доказано получаването на стоките от ревизирания, както и последващите доставки с тях. Преценил е, че липсват обективни данни, че сделките са белязани с измама, с оглед на което неправомерно е отречено претендираното право на приспадане. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Основателно касаторът поддържа, че първоинстанционният съд не е изложил конкретни мотиви по спорните въпроси, нито е разяснил защо кредитира като верни представените приемо - предавателни протоколи, чието съдържание, в качеството им на частни свидетелстващи документи следва да е подкрепено от други относими към доставките доказателства. Действително, в своята практика СЕС многократно е разяснявал, че нередности при доставчиците не могат да се противопоставят на получателя, нито да са самостоятелно основание за отказ на претендираното от ревизирания данъчно предимство, но не е отричал и необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките. СЕС последователно е уточнявал, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на осъществена доставка. Това негово разбиране е застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Трайно е разбирането на СЕС, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Формалните предпоставки за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит са многократно дефинирани от СЕС, който за пореден път в Решението от 15 Септември 2016 г. по дело С-516/14 на СЕС /т. 41 и сл./ припомня, че "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W siewicz, C-280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., те, PPUH Stehcemp, C-277/14). Наред с това подчертава, че принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнени материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация, за да установи последните. В случая между страните не са спорни формалните, а материалноправните предпоставки за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит. В Решението от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13 СЕС конкретизира, че "от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице." В този аспект първоинстанционният съд не е съобразил, че в хода на ревизията са извършени насрещни проверки на доставчиците на Маринал М ЕООд и Маринал ММ ЕООД, при които е установено, че за съответните данъчни периоди тези дружества не са декларирали доставки към издателите на процесните фактури. Тези обстоятелства не са свързани с произхода на стоката, а са релевантни за преценката доколко преките доставчици са разполагали със стоките, предмет на спорните доставки, тъй като никой не може да прехвърли повече права отколкото притежава. След като не е установено, че правото на разпореждане със стоките като собственик е принадлежало на доставчиците на ревизирания, то съдържанието на представените приемо- предавателни протоколи не е подкрепено от други кореспондиращи доказателства. Поради това първоинстанционният съд не е следвало да кредитира същите като верни и въз основа на тях да приема, че е доказано предаването на правото на разпореждане със стоките от издателите на фактурите на получателя. Наред с горното, решаващият състав е игнорирал констатацията на горестоящия орган за наличие на хипотеза на относителна субективна симулация, при която доставки от съответния вид са извършени, но не от издателя на процесните фактури. Именно в тази връзка той е следвало да съобрази отговора на вещото лице по ССчЕ, според който последващите продажби на ревизирания не са възможни без процесните количества плат. Разполагаемостта на получателя с тях обаче не установява, че те са доставени именно от издателите на спорните фактури, а наличните обективни данни, че Маринал М ЕООД и Маринал ММ ЕООД не са разполагали със стоките, наред с липсата на доказателства за материалната им и кадрова обезпеченост за доставките сочат, че ревизираният е знаел, че издателите на фактурите не са действителните доставчици на стоките. След като са съставени документи /фактури/, които не отразяват реални стопански операции, то това обстоятелство е указание за участие на самото ревизирано лице в данъчни измами или злоупотреба с право и е основание за непризнаване на претендираното данъчно предимство. Ето защо, като е достигнал до извода, че оспореният РА е незаконосъобразен, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което жалбата бъде отхвърлена. При този изход на спора и направените искания, в полза на НАП следва да се присъдят осъществените в първоинстанционното и касационното производство разноски, възлизащи общо на сумата от 11 766,26 лв. Така мотивиран, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,