Решение № 4 от 9.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 1289/2010 г.

Решение № 4 от 9.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 1289/2010 г., II н. о., НК, докладчик председателят Савка Стоянова Производството е образувано по повод касационна жалба от подсъдимата В. Л. П. против постановената от въззивния съд присъда № 276 от 20.07.2010 г. по в. н. о. х. д. № 1289/2010 г. на С. градски съд. В касационната жалба се правят доводи за допуснати нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наказанието - чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК, които се поддържат и в съдебното заседание. Иска се отмяна на присъдата и признаване на подсъдимата за невинна, алтернативно- отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Гражданският ищец намира жалбата за неоснователна и иска присъдата да се остави в сила. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че не са налице сочените касационни основания и въззивния съдебен акт следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като прецени доводите на страните и провери въззивната присъда в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК намери за установено следното: С. градски съд с присъда № 276 от 20.07.2010 г. по в. н. о. х. д. № 1289/2010 г. е отменил присъдата от 28.07.2009 г. по н. о. х. д. № 11835/2008 г. на Софийския районен съд, като вместо нея постановил нова, с която признал подсъдимата В. Л. П. за виновна в това, че през периода 6.12.1999 г. - 7.12.1999 г. в С., в офис на Б., при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила заблуждение у служителите на Б. К., П. и А. за това, че продължава да заема длъжността Изпълнителен директор на [фирма] и е налице основание да се разпорежда с парите в сметките на дружеството, макар да е знаела, че е освободена от тази длъжност на 29.11.1999 г., като е наредила изтегляне на сумата от 85000 лв. и прехвърлянето й от сметка на дружеството по лична нейна сметка, с което е причинила имотна вреда на [фирма] в размер на 85000 лв., представляваща големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК я осъдил на лишаване от свобода за срок от една година и я оправдал по първоначалното обвинение по чл. 212, ал. 4, предл. 1 вр. с ал. 1, предл. 1 НК. Съдът отложил изпълнението на наложеното наказание на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Уважен е граждански иск в полза на [фирма] за имуществени вреди в размер на 85000 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на деянието до окончателното изплащане. Съображенията, изложени в подкрепа на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се свеждат до ограничаване правото на защита, поради признаване на подсъдимата и осъждане за престъпление, за което не се е защитавала, както и че виновността й е приета на основата на недопустими предположения и след превратно тълкуване на събраните по делото доказателства. Възразява се срещу игнорирането на определени доказателствени средства, както и до липсата на отговор на направени от защитата съществени възражения, касаещи съставомерността на деянието. Възраженията са неоснователни. Съдебното производство срещу подсъдимата е образувано по повод обвинителен акт с оглед на престъпление по чл. 212, ал. 4 /предишна ал. 3/ предл. 1 във вр. с ал. 1, пр. 1 НК. Фактите по обвинителния акт са, че макар подсъдимата да е знаела, че на 29.11.1999 г. е освободена от длъжността "изпълнителен директор" на [фирма] и от този момент няма право да се разпорежда със сметките на дружеството на 6.12. и 7.12.1999 г. тя съставила двата инкриминирани документа и лично в офис на Б. пощенска банка, ги представила на свидетелките. Посочено е, че подсъдимата се е възползвала от обстоятелството, че към този момент спесимента й не е бил отменен, както и че банковите служителки не са били запознати с промяната на длъжностното качество на подсъдимата, поради което и те не са се усъмнили в правомерността на действията й, като са прехвърлили общо сумата от 85000 лв. на посочената от нея сметка. За да признае подсъдимата за виновна по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК въззивният съд е приел, че с попълването, подписването като "изпълнителен директор" и представянето на банковите служителки за изпълнение на нареждането за превод на сумите тя ги е въвела в заблуждение и от това е последвала вреда за дружеството. Очевидно е, че така приетите за установени факти от въззивния съд не се различават съществено от тези по обвинителния акт. Разликата е единствено до отдадената роля на документите от обвинението и приетото от съда, но че подсъдимата по измамлив начин е получила инкриминираната сума, съмнение няма. След като не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинителния акт съдът е имал право да преквалифицира извършеното по- леко престъпление, за каквото подсъдимата се е защитавала. Относимите за съставомерността на деянието факти не са свързани с отразеното в документите, че превода е в единия случай " по споразумение", а какво е длъжностното качество, в което прави нареждането за превод, притежава ли го тя към момента и има ли право да се разпорежда с имущество на дружеството, което вече не представлява. Неоснователни са възраженията касаещи преценката на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 14 НПК, събрал е достатъчни по обем доказателства, които са подложени на внимателна преценка, като в мотивите са изложени съображения въз основа на кои доказателствени средства са приети за установени фактите по делото. Не са игнорирани, нито пък изопачени определени доказателствени средства. Всички те преценявани в съвкупност обосновават единствено правилния извод, че е извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК, поради което и с признаването на подсъдимата за виновна за това престъпление материалния закон не е нарушен. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Наложеното на подсъдимата наказание както по размер, така и с приложението на чл. 66, ал. 1 НК не е явно несправедливо. То е съобразено както със степента на обществена опасност на деянието и дееца, така и с продължилото неоправдано дълго наказателно производство. Не са налице основания за по- голямо смекчаване на наказанието. Поради изложените съображения настоящия състав намери, че при постановяване на въззивния съдебен акт не са допуснати никакви нарушения, поради което и той следва да се остави в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение