Решение № 12326 от 1.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7433/2021 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенция по заетостта (АЗ), представлявана от изпълнителния директор, чрез процесуален представител, срещу решение 497/31.05.2021 г. по адм.дело 24/2021 г. на Административен съд - София област (АССО), с което е осъдена АЗ да заплати на В. Иванов сумата 10 217, 98 лв., представляваща обезщетение за недопускането му до работа за периода 06.02.2020 г. до 22.10.2020 г., лихва за забава размер на 548,52 лв., както и законната лихва от датата на подаване на исковата молба (08.01.2021 г.) до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа в касационната жалба, в съдебно заседание и в писмено становище чрез процесуален представител, че решението е неправилно - необосновано, материалноправно незаконосъобразно, постановено при съществено съдопроизводствено нарушение, иска отмяната му, присъждане на разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение, за двете съдебни инстанции, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът по касационна жалба - В. Иванов, чрез процесуален представител в писмен отговор и писмена молба, иска оставяне на решението в сила и присъждане на разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, АССО е взел предвид, че е сезиран с осъдителен иск, първоначално предявен от В. Иванов срещу Агенция по заетостта за сумата 5600 лева - главница, заедно с лихва за забава за периода от 06.02.2020 г. до датата на исковата молба, както и законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окнчателното плащане . В съдебно заседание на 17.05.2021 г. ищецът чрез процесуален представител е изменил иска относно претендираната главница, като я е увеличил на 1021, 98 лева, което искане за изменение на иска е допуснато на основание чл.214, ал.1 ГПК вр. чл.144 АПК. Претендираното обезщетение е на основание чл.122, ал.3 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за недопускането му до работа за периода от 06.02.2020 г. до 22.10.2020 г. в качеството му на директор на дирекция "Бюро по труда" (ДБТ) - Ботевград. АССО е изложил мотиви, че с влязло в сила на 24.01. 2020 г. решение на АССО са отменени заповеди за дисциплинарно уволнение и прекратяване на служебното правоотношение на Иванов, издадени на 05.02.2018 г. от изпълнителния директор на АЗ. На 06.02.2020 г. Иванов е подал заявление до изпълнителния директор на АЗ за възстановяване на заеманата от него длъжност - директор на ДБТ - Ботевград. Със заповед от 10.02.2020 г. изпълнителният директор на АЗ е прекратил служебното правоотношение с ищеца, поради изтичане на срока по чл.122, ал.1 ЗДСл, която заповед е отменена с влязло в сила решение на 06.10.2020 г. ва Върховия административен съд. Иванов подал заявление от 16.10.2020 г. до изпълнителния директор на АЗ за възстановяване на заеманата длъжност директор на ДБТ - Ботевград. На 19.10. 2020 г. изпълнителният директор на АЗ е издал заповед, връчена на 22.10.2020 г. на ищеца, с която последният е възстановен на заеманата от него длъжност. При тези факти АССО е приел, че за периода 06.02.2020 г. до 22.10.2020 г. е налице недопускане на служителя да изпълнява длъжността директор на ДБТ - Ботевград по смисъла на чл.122, ал.3 ЗДСл, за което се дължи обезщетение пропорционално на дните, в които не е бил допуснат в размер на основната месечна заплата. Хипотезата на чл.122, ал.3 от ЗДСл не съдържа изискване служителят да не е работил по друго правоотношение за периода на недопускането му, за да се дължи обезщетение. Цитираната законова норма не предвижда обезщетението да се намали в случай, че служителят е бил през периода на недопускането в трудово или служебно правоотношение с трети лица, така както изрично е предвидено за обезщетението по чл.104, ал. 1 ЗДСл. АССО е кредитирал относно размера на дължимото обезщетение заключението на приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза, съгласно която основното месечно възнаграждение на недопуснатия до работа служител за процесния период е в размер на 10 217, 98 лева, а мораторната лихва е в размер на 548, 52 лева. Основателен е предявеният иск за присъждане на законна лихва върху обезщетението от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Решението е правилно. Неоснователен е доводът на касатора, свързан с приемане на цитираните съдебни решения, с които са отменени заповедите на изпълнителния директор на АЗ. Обстоятелството, че по жалбите срещу заповедите ответник е бил издателят на акта - изпълнителен директор на АЗ, а по иска - юридическото лице АЗ, не води до извод за негодност на приетите по делото съдебни решения като писмени доказателства. Следва да се отбележи, че съдебните решения, с които се отменят индивидулни административни актове ( каквито са решението на АССО, влязло в сила на 24.01.2020 г. и решението на ВАС от 06.10.2020 г., имат съгласно чл.177, ал.1 изр.2 АПК действие по отношение на всички - включително и юридическото лице, представлявано от органа - издател на отменения административен акт. Отделно от това заявленията до изпълнителния директор на АЗ се намират и по настоящето дело и са приети като писмени доказателства. Твърденията на свидетелката, че ищецът не се е явявал в Бюрото по труда - Ботевград не оспорва установения факт на явяване в Агенцията по заетостта - София, където се намира органът по назначаването, който следва да изпълни задължението си по чл.122, ал.1 ЗДСл да възстанови държавния служител, чието прекратяване на служебното правоотношение е отменено като незаконосъобразно. Обстоятелството, че за ищеца е представена разпечатка от информационната система на НАП, според която същият е работил по трудов договор в периода на недопускането, не сочи на относим към разпоредбата на чл.122, ал.3 ЗДСл факт. В тази разпоредба основанията за присъждане на обезщетение са недопускането до работа на възстановен по реда чл.122, ал.1 ЗДСл държавен служител за периода до действителното допускане и е посочен размерът на обезщетението - основното възнаграждение. Както е посочил и АССО, касае се за обезщетение със санкционен характер. В нормата на чл.122, ал.3 ЗДСл не е предвидено нито ограничаване на обезщетението за част от периода на недопускане, както е в разпоредбата на чл.104, ал.1 ЗДСл по отношение на периода на незаемане на длъжността, нито на приспадане от дължимото обезщетение на получено възнаграждение за друга работа през същия период. Няма възможност за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.104 ЗДСл при наличие на изричната разпоредба на чл.122, ал.3 ЗДСл. Позоваването на Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета относно дефиницията на понятието "заето лице" не променя този правен извод, тъй като в посочения регламент също не се съдържа норма, която да задължи националния съд да направи подобно приспадане. Разликата в двата вида обезщетение е свързана и с значително по - високата противоправност на недопускането до работа на държавен служител, чието прекратяване на служебното правоотношение е отменено с влязло в сила съдебно решение, поради неизпълнението на задължителното за администрацията съдебно решение. Именно затова обезщетението по чл.122, ал.3 ЗДСл е санкционно и не може да бъде сравнявано с обезщетението по чл.104, ал.1 ЗДСл, чиято цел е да репарира вреди от незаконосъобразен административен акт в определени граници. Обоснован е изводът на АС, че през периода от първото заявление за възстановяване на работа до връчването на заповедта за възстановяването, ищецът не е бил допускан до работа. Без посоченото изрично волеизявление на органът по назначаването, липсва възможност ищецът да започне да изпълнява длъжността директор на ДБТ - Ботевград, която през този период е изпълнявана от друго лице. Доводът на касатора, че докато Иванов работи на друго място, липсва недопускане, е лишен от правна и житейска логика. От направилия волеизявлението за възстановяване служител не може да се изисква последващо поведение, лишаващо го от доходи, докато очаква волеизявлението на органа по назаначаването да го допусне да изпълнява длъжността. Присъдената мораторна лихва е определена в съответствие с т.4 от ТР 3/22.04.2005 по тълк.дело 3/2004 г., а по отношение на размера й касаторът не е оспорил заключението на вещото лице в срока по чл.200, ал.3 ГПК вр. чл.144 АПК, поради което наведените доводи за пръв път в касационната жалба относно размера на лихвата за забава са несвоевременни и не следва да бъдат обсъждани. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото няма правна възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски. На ответника по касация следва да се присъди заплатеното за настоящата инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, което не е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото и е под минималния размер, предвиден в разпоредбата на чл.8, ал.1, т.4 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, платимо от АЗ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,