Решение № 12938 от 30.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 613/2016 г.

ВАСVI отделение30.11.2016 г.докладчик Николай Гунчев

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 718 от 07.12.2015 г. по административно дело № 691/2015 г. на Административен съд - П.. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 12938 от 30.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 613/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 718 от 07.12.2015 г., постановено по административно дело № 691/2015 г., Административен съд - П. е: 1) отменил решение № 2153-12-16 от 29.07.2015 г. на и. д. директор на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) гр. П. и потвърденото с него разпореждане № 4 / прот. № N01197 от 03.06.2015 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване; 2) върнал преписката по заявление вх. № МП-982/13.01.2015 г. на В. Г. А. за ново произнасяне от длъжностното лице по пенсионно осигуряване, при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в съдебното решение; 3) осъдил директора на ТП на НОИ гр. П. да заплати от съответния бюджет в полза на В. Г. А. от гр. П. съдебно-деловодни разноски в размер на 600 лева. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - П., чрез процесуалния му представител юрисконсулт Кадийска. По съображения за необоснованост, съществени процесуални нарушения и неправилно прилагане на материалния закон (касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК) касаторът моли съдебното решение да бъде отменено. Ответникът по касация - В. Г. А. от гр. П., не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, и предлага тя да се остави без уважение като насочена срещу незасегнат от пороци съдебен акт. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Той се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства и на заключението на вещото лице по възложената му съдебна експертиза, издаден е в съответствие с приложимите за случая материалноправни разпоредби на КСО, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. С оспореното пред Административен съд - П. решение № 2153-12-16 от 29.07.2015 г. на и. д. директор на ТП на НОИ - П. е потвърдено разпореждане № 4 / прот. № N01197 от 03.06.2015 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване, с което на В. Г. А. е отказано да бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в действителен размер, като пенсията е отпусната в минимален размер. Отказът е мотивиран с обстоятелството, че лицето не е представило заверена осигурителна книжка за периода 01.01.2000 г. - 31.12.2001 г. От фактическа страна е установено, че В. Г. А. е подал заявление вх. № МП-982/13.01.2015 г., с което е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Към заявлението е представил документи за осигурителен (трудов) стаж и документи за брутното трудово възнаграждение или доход, върху който са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години стаж по избор на лицето преди 1 януари 1997 г., както и за брутното трудово възнаграждение, върху което са внесени осигурителни вноски след тази дата. По данни на информационната система на НОИ (справка 22а) се е установило, че лицето е декларирало започване на трудова дейност като едноличен търговец от 01.01.1999 г. и прекъсване на дейността от 05.11.2014 г. Към заявлението е представил 3 броя осигурителни книжки. В осигурителна книжка № 14594, на стр. "бележки" старши инспектор по осигуряването е отбелязал, че за 2000 г. и 2001 г. липсват пълни осигурителни вноски. В тази връзка, с писмо № МП-982#1/17.02.2015 г. заявителят е уведомен, че за установяване на данните за осигурителния стаж и осигурителния доход при отпускане на пенсията, следва да представи в двумесечен срок заверена осигурителна книжка като самоосигуряващо се лице за периода от 01.01.2000 г. до 31.12.2001 г. В отговор на това писмо, на 06.03.2015 г. А. е представил декларация, че не може да представи документи за заверка на осигурителната книжка, поради загуба на документите на фирмата за този период. Последвало е издаването на процесното разпореждане от ръководителя по пенсионното осигуряване, с което при доказано право на пенсия, на лицето е отпусната пенсия в минимален размер съгласно чл. 70, ал. 7 от КСО от 154,50 лева, като общият му осигурителен стаж е определен на 40 години, 10 месеца и 11 дни. Разпореждането е обжалвано в срока по чл. 117, ал. 2 от КСО пред директора на ТП на НОИ - П. относно размера на отпуснатата пенсия. По подадената жалба е постановено решение № 2153-12-16 от 29.07.2015 г. на и. д. директор на ТП на НОИ - П., с което разпореждането е потвърдено. В хода на съдебно-административното производство пред Пазарджишкия административен съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията), са събрани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. На база на правилно установените факти съдът е извел обоснован извод, че при издаване на процесното решение е следвало да се изключат от общия осигурителен стаж на А. периодите от 01.10.1999 г. до 31.12.1999 г. и от 01.01.2000 г. до 17.09.2001 г. (за които не е представена заверена осигурителна книжка и след като се установило, че осигурителният доход на самоосигуряващото се лице за посочените периоди не е доказан по нормативно предвидения ред) и да се изчисли индивидуалния му коефициент въз основа на действителния осигурителен стаж и осигурителен доход, съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО. Решаващият съдебен състав е обсъдил доказателствата и компетентно изготвеното заключение на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза, като основателно е приел за материално незаконосъобразно решението на административния орган да отпусне на В. А. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в минимален, а не в действителен размер, и без да му определи индивидуален коефициент, съответстващ на действителния осигурителен стаж и доход на лицето, при неналичието на хипотезата на чл. 10, ал. 2 от НПОС (Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж), която предвижда такава възможност. Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от НПОС, съгласно която при доказано право на съответния вид пенсия се издава разпореждане за отпускането и изплащането й в минималния размер до определянето на размера й по реда на КСО, е неприложима в разглеждания случай. Разпоредбата е създадена в полза на осигурените лица, придобили право на пенсия, които не разполагат с документи за установяване на осигурителния им стаж и доход, необходим за изчисление на размера на пенсията. Настоящият случай е различен: продължителността на осигурителния стаж и размерът на осигурителния доход са установени, с изключение на периодите на 01.10.1999 г. до 31.12.1999 г. и от 01.01.2000 г. до 17.09.2001 г. От решаващите административни органи не е съобразено, че след като на А. е признат осигурителен стаж от трета категория 40 години, 10 месеца и 11 дни, несъмнено по отношение на него е налице доход, върху който са внесени осигурителни вноски и върху който следва да се изчисли индивидуалният коефициент по чл. 70, ал. 3 от КСО. Не съществува пречка за определяне на индивидуалния коефициент съгласно чл. 70, ал. 3 и 4 от КСО и изчисление на размера на пенсията в реалния й размер съгласно наличните документи за осигурителен доход на лицето. Безусловно е приложим реда на чл. 70 от КСО, който без законово основание бил игнориран от администрацията. Последицата от това, че В. А. не е внесъл за определени периоди осигурителни вноски, е незачитане на тези периоди за осигурителен стаж, но не е основание за определяне на пенсията му в минимален размер. От горното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното съдебно решение и законосъобразност на административните разпореждане и решение, не може да бъде кредитирана. Изложеното обуславя правилността на преценката на Административен съд - П. за незаконосъобразност на процесните административните актове. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че като е уважил подадената до него жалба, отменяйки незаконосъобразните решение и разпореждане на административните органи и връщайки преписката на компетентния административен орган за ново произнасяне с конкретни указания по тълкуването и прилагането на закона, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,

Цитирани разпоредби

5