Решение № 615 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 334/2026 г.

Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 14494/25.09.2025г., подадена от А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л., чрез процесуалния представител адвокат Г. К. от САК, срещу решение № 408 от 24.07.2025г. по в. гр. д. № 841/2024г. на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 11 от 18.01.2024г. по гр. д. № 916/2022г. на Районен съд Гоце Делчев, е уважен предявения от С. С. Х. срещу касаторите ревандикационен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за приемане за установено между страните, че ищецът е собственик на недвижимия имот, описан в нотариален акт за покупко-продажба № 104, том II, рег. номер 3030, дело № 295 от 2020г. на М. М., помощник-нотариус по заместване при Е. Л., нотариус с рег. № 137 по регистъра на НК, а именно - УПИ (парцел) [№], имот с планоснимачен номер 268 от квартал 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Благоевград, одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв.м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел)[№], от запад - УПИ (парцел) [№], от север - улица и от юг - УПИ (парцел) [№] и ответниците са осъдени да му предадат владението върху 236 кв.м. от УПИ (парцел) [№], имот с планоснимачен номер 268 от квартал 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Благоевград, одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв.м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел) [№], от запад - УПИ (парцел) [№], от север - улица и от юг - УПИ (парцел) [№], защрихован на скицата на вещото лице с жълт цвят, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, както и е уважен предявеният от С. С. Х. срещу касаторите осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 13 лева, представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021г. до 14.10.2022г. за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, както и законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба (14.10.2022г.) до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и очевидно неправилно. Касаторите считат за неправилен извода на въззивния съд, че в производството по делото не са доказани елементите на владението, които да обосноват извод за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Поддържат, че съдът съвсем лаконично е обсъдил свидетелските показания, непълно е възприел същите и не е извършил обстоен анализ на свидетелските показания в съответствие едни с други, че не е съобразил посочените в заключението на вещото лице обстоятелства относно установения начин на ползване на имота и не е обсъдил в съвкупност събрания по делото доказателствен материал, вкл. изпратените от З. К. уведомления за освобождаване на имота. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените срещу тях искове бъде отхвърлени. Претендират заплащане на направените по делото разноски. Допълнителни съображения излагат в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представена писмена защита. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. Х. С., чрез процесуалния си представител адв. С. А. от АК-Благоевград, изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски. С определение №2157/27.04.2026г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Благоевградския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивният съд като втора инстанция по съществото на спора да обсъди всички доказателства по делото както поотделно, така и в съвкупност, с цел извършването на преценка дали при постановяване на решението въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС по този правен въпрос. Върховният касационен съд, като разгледа касационната жалба при съобразяване на поддържаните касационни основания, оплаквания и правни доводи, приема следното: Производството по делото е образувано по предявен от С. С. Х. срещу А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че е собственик на недвижим имот, описан в н.а. за покупко-продажба № 104, том II, рег. номер 3030, дело № 295 от 2020г., а именно - УПИ (парцел) [№], имот с пл.№ 268 от кв. 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Благоевград, одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв.м. и за осъждане на ответниците да му предадат владението върху частта от описания имот, която владеят без правно основание. Ищецът е предявил и иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, с който иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят в условията на солидарност обезщетение за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, в размер на сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021г. до датата на подаване на исковата молба в съда (14.10.2022г.), както и законната лихва върху сумата, от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. С протоколно определение от о.с.з., проведено на 24.02.2023г., е допуснато изменение на иска по чл. 59 ЗЗД, като същият се счита за предявен за сумата от 13 лв., ведно със законната лихва. В исковата молба са изложени твърдения, че през месец септември 2021г. ответниците са депозирали пред РС Гоце Делчев иск по чл. 124 ГПК, с който искали да се установи, че те са собственици, всяка една от тях на по 1/4 от 300/540 идеални части от процесния имот. Така било образувано гр. д. № 480/2021г., по което те твърдели, че имотът е част от техен наследствен имот, който те били заявили за възстановяване, но с решение на ПК Г. Д. същото им е било отказано, като било посочено, че имотът е в регулация. В исковата молба по чл. 124 ГПК те сочели, че въпреки това от 1991г. са установили фактическа власт върху имота. С. Х. е оспорил тези твърдения, като посочил, че по гр. д. № 480/2021г. по описа на РС Гоце Делчев била назначена съдебно-техническа експертиза, която установила каква е реалната част от имота, която се владее от ответниците, включително и в идеални части, както и че е налице невъзможност тази част да отговаря на условията и изискванията на ЗУТ за минимално необходимите лице и площ, достатъчни за обособяване на самостоятелен парцел (УПИ). Посочил е също така, че след като те са се запознали с това заключение, са оттеглили своя иск по чл. 124 ГПК, но и след това е продължило тяхното владение над процесната реална част. В срока по чл. 131 ГПК ответниците са подали писмен отговор, с който са оспорили исковете. Заявили, че са дъщери и наследници на М. Ю. Т., починал на 06.08.1983г. и на съпругата му А. С. Т., починала на 29.12.1999г. Посочили, че приживе М. Т. е станал член на кооперативното земеделско стопанство в [населено място], като е депозирал заявление-декларация до председателя на ТКЗС, към която е приложена и опис-декларация № 205 по емлячна партида, от която се установявало, че преди включването си в ТКЗС М. Ю. Т. е бил собственик на градина с площ от 0,5 дка, намираща се в [населено място], пред дома му. Докато ТКЗС е било собственик на градината, настъпили промени в регулационните планове. Новообразуваният имот, представляващ парцел IV, пл. № 268 от кв. 13 по плана на селото, действал към 1969г., е бил прехвърлен от ТКЗС на И. К., за което е съставен н.а. за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № 148, том 1, дело № 281/1969г. по описа на Гоцеделчевски районен съд, който нотариален акт бил вписан в Службата по вписванията - Г. Д. том XXXIX, стр. 605. Твърдят, че части от бившата градина попадат в задната част на процесния УПИ, а друга нейна част попада в съседния имот като поддържат, че от м.12.1989г. владеят и ползват УПИ [№] и че се разпореждат с него като го отдават по наем, засаждат го и ползват като градина. Заявили са, че с решение № 3479 от 13.01.1995г. на ПК Г. Д. на наследниците на М. Ю. Т. е отказано възстановяване на собствеността върху 0,540 дка - представляваща овощна градина в землището на [населено място]. Като причина за отказ за възстановяване на собствеността било посочено, че имотът е в регулация. Въпреки формалния отказ на ПК обаче още през 1989г. те установили фактическа власт върху УПИ [№]. Изложили са твърдения, че ищецът и неговата праводателка никога не са владяли имота. Направили са възражение, че са придобили имота въз основа на давностно владение, продължило повече от 32 години. Заявили са, че по гр. д. № 480/2021г. по описа на РС Гоце Делчев не е изслушвана и не е приемана СТЕ като тези искове са били оттеглени поради отказ на съда да допусне изменение на иска. Твърдят, че след като са придобили имота по давност, ищецът е закупил имота от лице, което не е бил собственик. Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни, признал е за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, осъдил ги е да предадат владението на частта от имота с площ от 236 кв.м., за която е приел, че владеят без правно основание, както и обезщетение за лишаване от ползването в размер на 13 лв. При подаване на въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. са навели следните доводи, на които са основали оплакванията си за неправилност: че първоинстанционният съд не е допуснал искания брой свидетели; че не е съобразено, че в СТЕ вещото лице е посочило, че обозначава частите от имота „според установения на място по показанията на ищеца начин на ползване“; че не е съобразена възможността от имота да се обособят три отделни УПИ; че съдът превратно е тълкувал показанията на свидетелите, вкл. неправилно и в несъответствие с казаното от свидетелите приел, че ответниците ползвали само долната част от имота; че съдът не е обсъдил представените по делото уведомления, в които З. К. посочва, че наследниците на М. Т. ползват целия й имот. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е посочил, че в рамките на правомощията си е длъжен да се произнесе служебно по валидността на решението, по неговата допустимост – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Посочил е, че в подадената от А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. въззивна жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд избирателно е обсъдил свидетелските показания; че не е обсъден протокол №32/29.04.2010г. на Общински съвет-гр.Г. Д.; че е допуснат разпит само на двама свидетели от общо поисканите четирима; че не им е била предоставена възможност да се снабдят с препис от решение на Общинския експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ; че свидетелските показания за ценени неправилно, като са оспорили извода на съда, че владеят само реална част от процесния имот. Допуснал е до разпит още двама свидетели и е приел като писмено доказателство Решение №16 от Протокол №5/18.04.2024г. на Общинския експертен съвет по устройство на територията на [община] със заключение по чл. 19, ал. 3 ЗУТ. Изложил е съображения, че за да се уважи ревандикационния иск следва да се установи, че ищецът е собственик на имота на заявеното основание, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота, както и че владението (държането) от страна на ответника е без правно основание, като е посочил, че в случая доводите, че праводателят на ищеца не е бил собственик на имота, биха могли да се обсъждат, само ако се установи, че ответниците са придобили имота по давност, която преценка обаче касае третата предпоставка за уважаването на ревандикационния иск-дали владението/държането на ответника е без правно основание. От фактическа страна въззивният съд е съобразил, че на 23.04.1969г. (н.а.№148, том І, дело №281/1969г.) по реда на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти ТКЗС „Я. Сандански“, [населено място], е продало на И. М. К. празно пространство от около 540 кв.м., съставляващо парцел ІV, пл.№268, кв. 13 по плана на [населено място], общ. Г. Д., като според изготвеното по делото експертно заключение на СТЕ продаденият парцел представлява УПИ [№] от кв. 12 по действащия ЗРП (ПУП) на селото, одобрен със заповед №115 от 20.02.1968г., за който не са налице неуредени регулационни сметки. Прието е за безспорно, че наследници на И. М. К. са З. И. К. и Л. И. У., както и че те са продали имота на М. И. А. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. №94, том ІІ, рег.№288 от 21.09.2020г., след което ищецът е закупил имота от М. И. А. на 25.09.2020г. (н.а.№104, том ІІ, рег.№3030, дело №295/2020г.). За безспорно е прието, че ответниците ползват реална част от процесния имот с площ от около 240 кв.м., а като спорно е посочено обстоятелството дали ответниците упражняват фактическа власт върху целия имот, както и дали тази фактическа власт представлява владение, въз основа на което те са го придобили по давност. Въз основа на представените по делото удостоверения за наследници и удостоверение за идентичност на лице с различни имена е прието за установено, че М. И. Т. и М. Ю. Т. са имена на едно и също лице, както и че М. Ю. Т. е починал на 06.08.1983г., бил е женен за А. С. Т., починала на 29.12.1999г., като А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. са техни дъщери. Съобразено е, че по делото е представено заявление-декларация за включване в ТКЗС, подадено от М. Т., както и опис-декларация, с която Т. е удостоверил, че притежава градина с площ 0.5 дка, намираща се в [населено място]. Взето е предвид, че за възстановяване на внесените от М. Т. земи в ТКЗС е било подадено от Ф. М. Л. заявление с вх.№1414 от 14.01.1992г. и с решение №3479 от 13.01.1995г. на ПК-гр.Г. Д. е възстановено правото на собственост, но по отношение на имота, представляващ овощна градина от 0.5 дка е постановен отказ от възстановяване по причина, че имотът е в регулация. Преценявайки тези доказателства, въззивният съд е приел, че владението над тези имоти е започнало към 1995г., като е обхващало и процесната овощна градина. Въз основа на допълнителното експертно заключение е прието за установено, че части от бившата овощна градина попадат в границите на процесния УПИ [№] и на съседния УПИ [№], като градината заема реална част от всеки имот, както и, че според заключението ответниците ползват 236 кв.м. от УПИ [№] и 315.60 кв.м. от УПИ [№]. Приемайки тези факти за установени, въззивният съд е приел, че вероятно към 1995г. ответниците са упражнявали владение върху реална част от процесния УПИ [№], представляваща реална част от овощната градина, но не би могло да се изведе дори и вероятностен извод, че към този период са упражнявали владение върху целия УПИ [№] - посочено е, че от заключението на назначената СТЕ, както и от допълнителното експертно заключение и заявеното от вещото лице в о.с.з, може да се направи извод, че ответниците ползват част от УПИ [№], представляваща 236 кв.м. от него, защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят. Доводът, че вещото лице е посочило, че обозначава частите от имота „според установения на място по показанията на ищеца начин на ползване“ не е обсъден. Прието е, че наличието на явно владение върху целия имот не се установява категорично и от гласните доказателства, като е съобразено следното: Свидетелят М. Б. е заявил, че след като са възстановили имотите от ТКЗС, е виждал в процесния имот ответниците, като те го били разделили и в него сеели царевица като според него те са обработвали цялата градина. Отчетено е обаче, че същата представлява само част от процесния имот. Свидетелят Т. Х. е заявил, че ответниците са ползвали имота около 1990г. - 1992г., но в показанията не е ясно дали те са ползвали целия имот в този период. Свидетелят Ш. Д. е посочила, че заедно със своя съпруг са обработвали имота 2-3 години, пред той да почине през 1997г. Според свидетелят М. Б. след това в продължение на 2 години имотът е бил ползван от неговия баща, след него го е ползвала сестрата на свидетеля Д., а след това за период от една-две години не е бил обработван. Свидетелят Т. Х. твърдял, че след 2000г. и към момента ответниците обработват имота. Свидетелят Б. заявил, че е възможно в момента ответниците да отдават имота под наем. Според свидетелят Б. част от имота се ползва от Б., а друга от Ю. С.. Посочил, че е била премахната оградата, поставена от З. К.. Доводите, свързани с конкретни изявления на свидетелите, разпитани в производството пред първоинстанционния съд не са обсъдени. Не са обсъдени и представените във връзка с тези доводи писмени доказателства (удостоверения за родствени връзки), приети от въззивния съд в о.с.з., проведено на 13.02.2025г. Съобразено е, че пред въззивната инстанция са събрани гласни доказателства - показанията на свидетелите Р. Х. и Ю. К., като първият е заявил, че от 1992г. имотът постоянно се ползва от ответниците, без да е налице категоричност дали е бил владян целият имот, като наред с това заявеното от този свидетел противоречи на показанията на Ш. Д. и М. Б., според които в определен период имота е ползван от други лица. Посочено е, че св. Х. потвърждава, че за една година имотът е бил изоставен, както и че от 3-4 години е даден временно за ползване на С.. Взето е предвид, че според свидетеля Ю. К. ответниците обработват имота от възстановяването на имотите от ТКЗС през 1992г., че сега имота го ползва и от Ю. С., като този свидетел потвърждава, че ответниците са премахнали оградата, която е била поставена от З. К.. Прието е, че по делото не е установено в условията на пълно доказване, че ответниците са владяли целия имот, поради което за неоснователно е прието възражението им, че са го придобили по давност – изложени са съображения, че това не се установява от писмените доказателства по делото или от експертните заключения, като същевременно свидетелските показания за противоречиви и позволяват да се направи заключение, че ответниците са владяли част от имота през различни периоди. Посочено е, че по делото не се установява в условията на пълно доказване, че ответниците са владяли целия имот, но дори да са осъществявали владение по отношение на целия имот, то не е било явно и несъмнено. Поради това е прието, че независимо от дългия период от време, през който са използвали имота, в тяхна полза никога не е започвала да тече придобивна давност за целия УПИ. Прието е, че по делото несъмнено е установено, че те са осъществявали владение върху реална част от него, представляваща 236 кв.м. от УПИ [№], защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят, като това се потвърждава от писмените доказателства относно бившата овощна градина, от експертните заключения и от гласните доказателства, като в съдебно заседание вещото лице е посочило, че имотът се обработва и ползва за добив на селскостопанска продукция. Прието е, че премахването на оградата, която е била поставена от З. К. категорично сочи на установяване на фактическа власт и на намерение за своене. Изложени са съображения, че съдът служебно следва да вземе предвид дали през периода на осъществяваното владение е била налице законова пречка за придобиване на собствеността по давност. Прието е, че такава пречка в случая е налице, доколкото съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ като с оглед чл. 200, ал. 2 ЗУТ правилото на чл. 200, ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Изложени са съображения, че по делото не се установява на така установените в закона изисквания и не съществува правна възможност владението върху реално определена част да доведе до придобиване на право на собственост върху идеална част, съответна на владяната реална част. Посочено е, че на основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, в ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела. Прието е, че възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност е неоснователно, а по делото са установени всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 108 ЗС като основателен. Така постановеното от въззивния съд решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. Постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК), което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Тя е длъжна да обсъди представените и приети доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи и трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд. С така установените в практиката на ВКС (включително в посочените в изложението решения) правила въззивният съд в случая не се е съобразил. Показанията на разпитаните по делото свидетели са обсъдени схематично. Съществената част от показанията на всеки един свидетел не е изведена и съответно анализирана, нито казаното от всеки един свидетел е съпоставено с казаното от останалите. При това не са съобразени и установените от събраните по делото доказателства, вкл. и представените пред въззивния съд, факти и обстоятелства, относими към родствените връзки между лицата, за които свидетелите споделят, че са обработвали лично, респ. за предоставяли за ползване на други лица, процесния имот. По отношение на родствените връзки между лицата, за които свидетелите са заявили, че са обработвали имота лично или чрез другиго, въззивният съд не е съобразил следното: Ответниците (сега касатори) А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. са наследници на М. Ю. Т., починал на 06.08.1983г. и съпругата му А. С. Т., починала на 29.12.1999г. От представените пред въззивния съд удостоверения за раждане и удостоверения за родствени връзки, които са приети като доказателства без да са били оспорени, се установява, че И. И. Б. е син на П. М. Б.. Негов син е М. И. Б., който е съпруг на З. Ф. Б.. С. А. Д. е майка на З. Ф. Б.. В. А. Б. е [дата на раждане] от майка А. М. Б. и баща А. А. Б.. А. М. Б. е една от дъщерите на М. Ю. Т. и А. С. Т.. Следва да се отбележи, че тези удостоверения за раждане и за родствени връзки са били представени с въззивната жалба именно с оглед наведените в нея доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил при обсъждането на свидетелските показания в какви отношения с ответниците по предявения иск са лицата, за които в показанията на разпитаните свидетели се съдържат данни, че са обработвали имота. В този смисъл следва да се отбележи, че според показанията на св.М. Ш. Б., Б. започнали да ползват имота от горната страна и от лявата част и всяка година взели да го увеличават. Преди две години го ползвали в тази посока надолу и сега го разделили с Ю. С.. Б. са от долната страна, а от пътя е Ю. С.. Преди 2 години З. докарала комисия и очертала имота. Била си тука и ги извикала да помогнат да го заградят с колове. З. си отишла в Турция и след няколко дни хората бутнали оградата и си сложили тяхна ограда. Когато заградили имота бил засаден. Имало картофи. Отгоре пак имало картофи на С.. След 1996-1997г. Б. ползвали първо само едно ъгълче от 100-150 кв.м. След това се разширили на цялото. Според показанията на св. Т. С. Х. б абата се занимавала и хващала бащата на свидетеля да оре с коня имота. Б. се казвала бабата. Тя им плащала за орането. Дъщерите на тази баба са П. Б., М. Л. (това е Ф. М. Л.). Не помни как се казвали другите. Били четири сестри. Сега дъщерите на бабата работят имота. Той редовно минава покрай мястото и те си го работят. Мястото, което работят е около 2 дка. Сеят го царевица и фасул. Дебят си мястото. Имотът е заграден откъм улицата, но между частите на сестрите няма ограда. Орали са имота през 1990, 1991, 1992г. Според показанията на св. М. М. Б. с лед като раздали имотите от ТКЗС, П., Ф., А. ги е виждал в имота. Четирите сестри си разделили имота и сеели царевица. Свидетелят не минава всеки ден оттам, но не е виждал друг да работи имота. С. същи нещо садял там. В момента имота го работи една жена С. Д.. П. миналата година не могла да работи имота, защото била болна и го дала на С. Д.. Фамилията на майката на сестрите е Т.. Не е виждал майка им в имота. Имотът бил градина около декар, декар и половина. Сестрите обработват цялата градина. От пътя надолу, са им дяловете и ползват цялата градина. С. работел част от градината, но свидетелят не помни как е бира разположена неговата част. Говорил е с П., която му е стринка и тя му казвала, че са на градината. И. Б. е син на П.. Сега имота го работи С. Д.. Виждал е и С. да работят този имот. Според показанията на разпитания в производството пред въззивния съд св. Р. Б. Х., който живее наблизо и знае имота, имотът се води на родителите на ответниците – на А. и съпруга й. Наблюдавал е имота пролет, лято, есен, зима – когато се сее. Владели го починалите, а впоследствие сестрите са го гледали, поддържали, сеели. Има наблюдения върху имота от 1992г. насам. Постоянно се ползвал от тях. Виждал там и едно момче – С., но предполага, че имотът му е бил даден под наем. На него дали впоследствие част от имота. Познава А. Т.. Тя е собственичка на имота. Наблюдавал е дъщерите на А. да обработват имота – това са П., А., Ф., те са четири, но не се сеща името на другата. Питал съседи от квартала и те казали, че С. го взели временно. В момента това парче, което е дадено временно на С. той всяка година си го сее, ползва си тази част. Това е човекът, за който разбрал, че му е дадено да го ползва под наем. Имотът е до улицата. С. са до улицата, а надолу са сестрите. На С. имотът е даден от сестрите да го ползват. В повечето случаи имотът се засажда с картофи. Според показанията на разпитания в производството пред въззивния съд св. Ю. И. К., който живее близо до имота от дете, като станало възстановяването на имота, бабата била още жива и започнала да си обработва имота. Бабата се казвала А. Т.. Работели го и четирите й дъщери. Познава дъщерите. Женени са в селото. Бабата отначало обработвала имота. Сеела картофи, зеленчуци, фасул. Не е виждал в имота друг освен бабата и четирите й дъщери. Някъде около 2000г. бабата починала. Сега най-голямата дъщеря отдава имота под наем, защото е възрастна. Човекът идва с машинката, обработва имота, сее картофи. Този човек се казва Ю. С.. Другата сестра – А. Б., е омъжена в селото и също си ползва част от имота. Ф. Л. също си ползва част от имота. Те са си го поделили по редове. Другата сестра – П. Б. също има част и си ползва нейното. Преди 2-3 години идвали други хора, които навремето били от селото, ама после се изселили в Турция. Те били сложили някаква ограда – телена ограда с колци. Тази ограда стояла два-три дни и после собственичките-сестрите, дошли и я махнали. По това време мястото дори било засадено от собственичките. От 1992г. не е виждал друг да обработва имота освен А. Т. и четирите й дъщери. Между сестрите и С. ползването на имота е разпределено, като отделните ивици са успоредни на пътя, а не напречно на пътя. По дължината на улицата са. До пътя е Ю. С.. Има няма 5 години С. ползват тази част от имота. Преди обаче го ползвала възрастната жена. Мъжът й починал, децата са на работа и няма кой да го ползва. С. не е собственик на имота. Той ползва тяхната нива. Възрастната жена, на която мъжът й починал, го дала на този човек да го обработва. Въззивният съд не е съобразил казаното от св.М. Ш. Б., че Б. започнали да ползват имота от горната страна и от лявата част като всяка година взели да го увеличават – преди две години го ползвали в тази посока надолу и сега го разделили с Ю. С. като Б. са от долната страна, а от пътя е Ю. С.. След 1996-97г. (когато имота го работел бащата на свидетеля, а свидетелят помагал) Б. ползвали първо само едно ъгълче от 100-150 кв.м., но след това се разширили на цялото. Показанията на този свидетел не са възпроизведени и съобразени в тяхната цялост, не е взето предвид, че семейство Б. всъщност е семейството на касатора П. М. Б. (тя и нейният син И. Б.), като казаното от този свидетел не е съпоставено с показанията на разпитания в производството пред въззивния съд свидетел Х., който е заявил, че е виждал в имота и едно момче – С., на когото имотът бил даден под наем от дъщерите на А., като С. са до улицата, а надолу са сестрите. Не е съобразено и казаното в същата насока от разпитания пред въззивния съд свидетел К., който е заявил, че най-голямата дъщеря на А., а именно П. Б., отдава имота под наем на Ю. С., защото е възрастна, както и че между сестрите и С. ползването на имота е разпределено – до пътя е Ю. С., който ползва имота от има няма 5 години, но преди това го владяла възрастната жена. Съпоставяйки казаното от свидетелите Ш. Д. и М. Б. с казаното от свидетелите Р. Х. и Ю. К., следва да се приеме за установено, че до 1996-97г. З. К. е предоставяла имота да го работят свидетелката Ш. Д. и нейният съпруг, както и свидетелят М. Б. и неговият баща, но след тази дата имотът е бил ползван само от дъщерите на М. Т. и А. Т., било лично, било чрез членовете на техните семейства или чрез наематели. Въз основа на показанията на свидетелите М. Б., Р. Х. и Ю. К. следва да се приеме за установено, че сестрите А. Т., М. В., П. Б. и А. Б. са обработвали целия УПИ [№] първоначално лично, а след това чрез свои роднини и близки (И. Б., син на П. Б. и С. Д., майка на съпругата на И. Б.), както и чрез наемателя си Ю. С.. В тази насока пред въззивния съд са представени доказателства за установяване на родствени връзки, от които се установява, че И. Б. е син на П. Б., а С. Д. е майка на неговата съпруга З. Ф. Б.. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил и анализирал свидетелските показания посредством съпоставяне на казаното от свидетелите, като не е съобразил и вече посочените писмени доказателства, удостоверяващи родствените връзки между ползващите имота лица. Не е взел предвид и представеното в производството по делото уведомление с дата 26.06.2020г., изпратено от З. К. до И. И. Б., съдържащо нейно изявление, че е собственик на парцел ІV, който имот И. Б. ползва неправомерно без при това уведомлението да съдържа уточнение, че ползването касае само реална част от имота. Неправилна е също така констатацията на въззивния съд, че обстоятелството, че ответниците по предявения иск ползват само реална част от УПИ [№] се установява от заключението на изслушаната по делото СТЕ. Въззивният съд е възпроизвел само част от заключението без направеното от вещото лице уточнение, че на място няма граница, разграничаваща ползването на отделните части от УПИ [№], както и че няма материализирана граница и между УПИ [№] и УПИ [№], като посочената в експертизата граница на ползването е установена на база разговор с ищеца. Посочило е, че не може да се ангажира с отговор дали наследниците на М. Ю. Т. ползват целия УПИ [№], вкл. и доколкото не знае какъв специалист и с какви специални знания и опит на база оглед би определил кой ползва определена част от земната повърхност. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че данните по гр.д.№480/2021г. на РС-Гоце Делчев също са индиция, че намерението за своене на наследниците на М. Т. не е обхващало целия имот. Въззивният съд не е съобразил, че след като първоначално установителният иск е бил предявен само за 300/540 идеални части от УПИ [№], но впоследствие ищците са поискали да се допусне изменение на иска и същият да се счита предявен за признаване правото им на собственост върху целия имот. След като съдът е оставил това тяхно искане „без уважение“ ищците са оттеглили предявения иск и със съгласието на ответниците производството по делото е прекратено. Неправилен следователно е изводът на въззивния съд, че ответниците по предявения иск (сега касатори) са упражнявали фактическа власт само върху реална част от УПИ [№], което би било пречка за придобиване на правото на собственост по давност предвид установената в чл. 200 ЗУТ забрана. Така установените от анализа на доказателствата факти обосновават извода, че от 1997г. ответниците са установили самостоятелна фактическа власт върху целия УПИ [№] и са я упражнявали явно, необезпокоявано и непрекъснато било лично, било чрез трети лица. Поради това и предвид установената в чл. 69 ЗС презумпция, която от доказателствата по делото не се опровергава, следва да се приеме, че ответниците са придобили по давност правото на собственост върху целия УПИ [№] към 2007г., т.е. преди сключването на договора за покупко-продажба, обективиран в н.а.№94, том ІІ, рег.№288 от 21.09.2020г. Въз основа на този договор М. И. А., праводател на С. С. Х. по договора, обективиран в н.а.№104, том ІІ, рег.№3030, дело №295/2020г., не е могла да придобие правото на собственост върху имота, респ. да му прехвърли това право, тъй като нейните праводатели З. И. К. и Л. И. У. не са притежавали това право към момента на сключване на договора. Към настоящия момент предявилото иска лице не се легитимира като собственик на процесната реална част, поради което следва да се приеме, че предявеният от него иск е неоснователен. По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Предвид изхода на спора в полза на А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в общ размер от 4463.74 евро, от които 1569 евро за производството пред ВКС, 1514.09 евро за производството пред въззивния съд и 1380 евро за производството пред първоинстанционния съд. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение