Решение № 50560 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2013/2022 г.

Решение № 50560 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2013/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Боян Балевски Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Ц. Д. П. и Г. Д. А. срещу решение № 256/25.05.2022 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по т. д. № 140/22 по описа на същия, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 25/21.02.19 г., поправено с решение № 52 от 30.04.2019 г., постановени по т. д. № 156/2017 г. на ОС Пазарджик, В ЧАСТТА, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени солидарно да заплатят на "Райфайзен банк/България/" ЕАД /понастоящем "Кей Би Си Банк България" ЕАД / ЕИК: [ЕИК]- сумата от 82 792.34 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит от 23.01.08 г., ведно със законната лихва върху сумата 39 062,06 лв., считано от датата на предявяване на иска - 13.06.2017 г. до окончателното плащане, както и законна лихва върху сумата 43 730.28 лв. - считано от 15.07.2017 г. до окончателното плащане; Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на двамата ответници разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, които според касаторите се изразяват в това, че с връчването им на препис от ИМ по осъдителния иск е настъпила предсрочна изискуемост на дълга на двамата ответници към банката, както и че изобщо е допустимо съединяването за разглеждане в едно производство на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и на осъдителен за същото вземане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Въззивното производство се провежда след отмяна с решение № 60110/4.03.2022 г., постановено по т. д. № 772/20 г. на ВКС, ТК, Първо отделение на решение № 383/12.12.2019 г. по в. т. д. № 376/19 г. на ПАС, изменено с определение № 57/12.12.20 г.: в частта, с която е било обезсилено решение № 25/21.02.19 г., поправено с решение № 52 от 30.04.2019 г. по т. д. № 156/2017 г. на ОС Пазарджик в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на "Райфайзен банк/България/"ЕАД /понастоящем "Кей Би Си Банк България" ЕАД ЕИК: [ЕИК] сумата 82 792. 34 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит от 23.01.08 г., ведно със законната лихва върху сумата 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска - 13.06.2017 г., а върху сумата 55 822 лв. - считано от 15.07.2017 г. до окончателното изплащане, и е било прекратено производството по делото по осъдителния иск, както и в частта, с която било е отменено решение № 25/21.2019 г. на ОС Пазарджик в съответната част за присъдените разноски, като делото е било ВЪРНАТО ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на Пловдивски апелативен съд. В частта, с която е обезсилено решение № 25/21.02.19 г., поправено с решение № 52 от 30.04.2019 г. по т. д. № 156/2017 г. на ОС- Пазарджик, с която двамата-ответници по иска са били осъдени да заплатят на ищеца, сумата 3500 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 23.01.2008 г. и е прекратено производството по делото по осъдителния иск в тази му част, решение № 383/12.12.2019 г. по в. т. д. № 376/19 г. на ПАС, е оставено в сила. Съдът, при повторното разглеждане на спора във въззивно производство, е приел, че е бил сезиран с иск по чл. 422 от ГПК, предявен от банката-ищец против Ц. П. - кредитополучател и Г. А. - съдлъжник за установяване съществуване на вземане, произтичащо от договор за банков кредит от 23.01.08 г. за сумата от 86 292, 34 лв. - главница, ведно със законната лихва, считано от 25.08.2010 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3970/2011 г. на Пазарджишки районен съд, евентуално съединен, в случай, че установителният иск се отхвърли поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, с осъдителен иск за вземане, произтичащо на същото основание-процесния договор за кредит. Въззивният съд е приел, че между банката – от една страна и двамата ответници/ съответно кредитополучател и съдлъжник/ е сключен договор за банков кредит от 23.01.2008, по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателя Ц. П. кредит в размер на 125 000 лева (сто двадесет и пет хиляди лева) с цел покупка на недвижими имоти. Кредитът е бил напълно усвоен на 20.02.2008 г. Крайният срок на погасяването му е 15.04.2025 г. - чл. 3 от анекс № 2 от 13.11.09 г., като със същия анекс е уговорен начин на плащане през първите 12 месеца от датата на подписване на анекса, както и че остатъкът от кредита следва да бъде погасен на 174 анюитетни месечни погасителни вноски, дължими на 15-то число от съответния месец, считано от 15.11.2010 г. до 15.04.2025 г. От приетото по делото заключение на вещо лице е установено, че последните погашения на дължими суми по кредита са извършени на 25.06.2010 г., когато с внесената на каса сума от 295 лв. След тази дата няма правени плащания по кредита, като към датата на подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение /26.08.2010 г./ е било налице неизпълнение на шест месечни вноски, с падежи съответно на 15-то число на месеците от февруари до юли 2010 г. Предвид това неизпълнение банката-ищец се е позовала на автоматично настъпила предсрочна изискуемост на кредита с оглед предвиденото в чл. 10. 1 от договора и чл. 11 от анекс № 2, като се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 3416/2010 г. на Пазарджишкия районен съд за всички дължими суми по кредита. Прието е в първоинстанционното решение, че към онзи момент обаче са били изискуеми единствено вноските от февруари до август вкл. на 2010 г., чийто размер е общо 3 500 лв., тъй като поради неуведомяването на длъжниците, последиците на предсрочната изискуемост не са били настъпили към момента на подаване заявлението. Затова установителният иск по чл. 422 от ГПК е бил уважен само до размера от 3 500 лв., като е отхвърлен искът за съществуване на вземането за главница към датата на издаване на заповедта за изпълнение за разликата до 86 292, 34 лв. В тази част, въззивният състав приема, че първоинстанционното решение е влязло в сила. Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение, в частта, с която се уважава предявеният евентуален осъдителен иск до размера на сумата от 82 792. 34 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит от 23.01.08 г., ведно със законната лихва върху сумата 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска - 13.06.2017 г., а върху сумата 55 822 лв. - считано от 15.07.2017 г. – датата на връчване на препис от ИМ на ответниците и настъпване на предсрочна изискуемост за остатъка от дълга, до окончателното изплащане. По отношение на наведените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на произнасянето от първоинстанционния съд по осъдителния иск, съдът е застъпил становище, че въпросът за допустимостта на първоинстанционното решение в тази му част е решен в отменителното решение на ВКС, при което този въпрос не е допустимо да бъде пререшаван от настоящия въззивен състав. Изложил е, че в решението на ВКС се сочи, че установителният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК и евентуалният осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 от ТЗ са с предмет едно и също вземане по договор за банков кредит, но е налице разлика по отношение на началния момент, от който се претендира законната лихва върху главницата по договора; въведеното от ищеца условие за разглеждането на осъдителния иск е отхвърлянето на установителния иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, като е налице позоваване на направено с исковата молба изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и на настъпването й с уведомяването на длъжниците по кредита за изявлението на банката за изгубване на преимуществото на срока с връчване на исковата молба, което представлява нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане, който факт не се е съдържал в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и не е бил поддържан по отношение на предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради така изложените съображения от страна на ВКС е прието, че не е налице идентичност на фактическите твърдения по предявените искове, поради което и евентуалният осъдителен иск е допустим, като е допустимо и съединяването му при посоченото процесуално условие с установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Прието е, че за ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането с последица прекратяване на изпълнението /чл. 422, ал. 3 ГПК/ и с оглед основанието за отхвърляне му- ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане, по отношение на която по осъдителния иск се поддържа, че е настъпила в по-късен момент - с връчване на исковата молба, в какъвто смисъл са и задължителните указания на т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и даденото разрешение в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60106 от 3.08.2021 г. по т. д. № 1035/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. За да уважи евентуалния осъдителен иск, първоинстанционният съд е приел, че се е осъществил и субективният факт от значение за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на ищеца по процесния договор за кредит, тъй като исковата молба, с която ищецът е упражнил правото да превърне кредита в предсрочно изискуем, е връчена на ответниците по делото. Ето защо, според съда, са установени и предвидените в договора основания за предсрочна изискуемост, а с връчването на исковата молба е надлежно обявена предсрочната изискуемост и на длъжниците, то ответниците действително дължат пълния размер на остатъка от главния дълг, като е настъпила предсрочната изискуемост на всички останали вноски с падеж от 15.07.17 до крайния срок на договора. За да определи размера на дълга, съдът се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в която са взети предвид доброволните плащания преди иницииране на съдебното производство, както и получените от банката - кредитор суми в резултат на две разпределения между взискателите по изп. дело № 193/2010 г., на ЧСИ И. Б.., per. № 705, отбелязани на гърба на изпълнителния лист, заверен препис от който е представен като доказателство по делото. От тях е установено изплащането на ищеца на суми от 50 762, 46 лв. на 20.12.2012 г. и 24 816, 68 лв. на 05.10.2016 г. Съобразно тези данни, както и данните в счетоводните регистри на банката за извършените погашения с така събраните суми, вещото лице е дало заключение, че при настъпила предсрочна изискумост към датата на връчване на исковата молба - 6.07.2017 г., размерът на редовно изискуемата главница, според съда, е в размер на 39 062. 06 лв., като същата включва погасителни вноски за периода 15.02.3013- 15.06.2017 г., а размерът на предсрочно изискуемата главница е 55 822. 00 лв. По отношение на възраженията за изтекла давност по отношение на вземанията, за които е уважен осъдителният иск, според съда, правилно същите са приети за неоснователни от първоинстанционния съд, предвид обстоятелството, че дължимата сума обхваща сбора от главница по вноски с падеж от 15.02.2013 г. до 15.06.2017 г., за които давността не е била изтекла до датата на предявяване на иска - 12.06.2017 г., съответно предсрочно изискуемата главница е станала дължима едва с връчване на преписа от исковата молба. По отношение на размера, въззивният съд се е позовал на заключението на приетата ССчЕ, за това, че към датата на връчване на исковата молба размерът на редовно изискуемата главница е 39 062. 06 лв., включваща погасителни вноски за периода 15.02.3013- 15.06.2017 г., а размерът на предсрочно изискуемата главница е 55 822. 00 лв. Въззивният съд е изложил своите съображения, че установеният размер на дължимата главница е по-голям от претендирания с ИМ, при което обжалваното решение следва да бъде потвърдено относно главница в размер на 82 792. 34 лв. По отношение на присъдената законна лихва, въззивният съд е счел, че решението следва да бъде оставено в сила в частта относно присъдената законна лихва върху сумата 39 062. 06 лв. от датата на подаване на исковата молба- 13.06.17 г. Върху разликата до 82 792. 34 лв., възлизаща на 43 730. 28 лв. /част от предсрочно изискуема главница/, се дължи законна лихва, считано от 15.07.17 г. -датата на настъпване на предсрочна изискуемост за остатъка от дълга с връчване на ответниците на препис от ИМ. В тази част решението следва да бъде оставено в сила. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на двамата жалбоподатели се сочат като обуславящи изхода по спора въпроси, които се обобщени и уточнени свеждат до следните два: 1. Допустимо ли е в едно исково производство да се съединяват за общо разглеждане при условията на евентуалност установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК с осъдителен иск за едно и също вземане, при едни и същи фактически твърдения в ИМ и не следва ли в ИМ по евентуалния иск да се съдържа изрично волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост в такъв случай, в което волеизявление ищецът да разграничи вноските с настъпил по-рано падеж от тези, за които настъпва предсрочна изискуемост с датата на връчване на ИМ на длъжника; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, оплаквания и доводи на страните и събраните доказателства и да изложи становище по тях в мотивите на съдебния акт; Съгласно т. 1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. По отношение на изхода по конкретния правен спор така формулираните от касаторите въпроси не отговарят на горните критерии за обусловеността на изхода му от отговорите на същите по следните съображения: В решението на ВКС при първото касационно обжалване на отмененото решение на въззивния съд, изрично е прието: 1. че конкретният установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК и евентуалният осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 от ТЗ са с предмет едно и също вземане по договор за банков кредит, но е налице разлика по отношение на началния момент, от който се претендира законната лихва върху главницата по договора; 2. че е налице позоваване на направено с исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и на настъпването й с връчване на исковата молба, което представлява нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане, който факт не се съдържал в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и не е бил поддържан по отношение на предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и по тези съображения не е налице идентичност на фактическите твърдения по предявените искове, 3. евентуалният осъдителен иск е допустим, като е допустимо и съединяването му при посоченото процесуално условие с установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК; 4. за ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция в която се твърди настъпването на предсрочната изискуемост на процесното вземане в по-късен момент - с връчване на исковата молба с конкретното съдържание. Съгласно императивната разпоредба на процесуалния закон в чл. 294, ал., 1 ГПК, въззивният съд, при повторното разглеждане на спора от него, се явява обвързан от приетото от ВКС тълкуване и прилагане на закона относно конкретните за съответния правен спор факти и настъпването на техните правни последици, от което следва, че поставеният обобщен първи въпрос се явява безпредметен, т. е. не се явява обуславящ изхода по настоящия спор, доколкото отговорите на него следват от приетото от ВКС в решението на първото касационно обжалване и същите обвързват въззивния съд при повторното произнасяне по същия спор. Вторият въпрос е общо формулиран и не съответства на изрично оплакване в КЖ за конкретен пропуск на съда "да обсъди всички възражения, оплаквания и доводи на страните и събраните доказателства и да изложи становище по тях в мотивите на съдебния акт", поради което също не се явява обуславящ изхода по конкретния спор. По изложените съображения, липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация, поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В полза на ответника по КЖ "Кей Би Си Банк България" ЕАД / ЕИК: [ЕИК]- се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на сумата от 350 лева, с оглед приложеното към отговора на КЖ пълномощно на юрисконсулт. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС, Първо т. о.