Решение № 1993 от 16.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6726/2009 г.

Решение № 1993 от 16.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6726/2009 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Ивайло Ангелов Иванов, чрез пълномощника му адв. Н. Иванова, срещу решение от 30.12.2008 г., постановено по адм. дело № 4876/2006 г. от СГС. В жалбата се сочат отменителни основания по смисъла на чл. 209 от АПК, като се иска отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество с присъждане на понесените по делото разноски.

Ответникът - Министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрк. Петкова, застъпва становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Процесуалният представител на ВАП дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения:

Предмет на контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е била заповед № Зг-2031 от 18.10.2006 г. на директора на НСП-МВР, с която на осн. чл. 224, ал. 2, т. 4 и чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР вр. чл. 226, ал. 1, т. 1 от ППЗМВР на Ивайло Иванов е наложено дисциплинарно наказание "недопускане до конкурс за израстване в категория и степен" за срок от три години. За да отхвърли жалбата като неоснователна съдът е приел за установено, че на 24.08.2006 г., при изпълнение на служебните си задължения жалбоподателят е бил в неопрятен външен вид, с което е нарушил разпоредбите на чл. 3, т. 1, чл. 28, чл. 32 на Наредба I-167 от 17.08.2004 г. и на т. 15, гл. II, раздел I на Етичния кодекс на служителите от МВР, утвърден със заповед № I-231 от 24.10.2003 г. на министъра на вътрешните работи, с което е уронил престижа на полицейската институция и не е изпълнил разпоредбите на ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, заповедите и разпорежданията на ръководството на МВР. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че оспореният административен акт е издаден от компетентния административен орган, в кръга на правомощията му, в изискуемата от закона форма и при спазване на процедурните правила.

Решението е правилно. Макар и касатора да не е обосновал сочените от него отменителни основания, настоящият състав ще следва да се произнесе относно валидността, допустимостта и съответствието на съдебното решение с материалния закон.

Правните си изводи съдът е основал на правилно изяснената фактическа обстановка по делото, на събраните в необходимия обем доказателства, които е обсъдил в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните.

1. Неоснователно е възражението на касатора за неспазване на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ППЗМВР от страна на административния орган, тъй като служителят на МВР не бил запознат с дисциплинарното производство и не му е дадена възможност да изложи защитна теза по събраните доказателства. Това възражение касае законосъобразността на оспорения административен акт и е било обсъдено от първоинстанционния съд в мотивите му, като настоящата инстанция счита за необходимо да добави следното: Съгласно посоченият текст, в действащата към момента на извършване на нарушението редакция, нарушението на служебната дисциплина се установява от органа, компетентен да наложи дисциплинарното наказание, като за подпомагане доказването на нарушението дисциплинарно наказващият орган може да разпореди извършване на проверка. В посочения текст не е предвидено задължение на наказващия орган да предоставя препис от материалите по проверката на служителя, нито заключението си (обратното важи само при уволнение). Единственото задължение на дисциплинарно-наказващият орган е да изслуша държавния служител от МВР, за което да оформи протокол, или да снеме писмените му обяснения. Ето защо в случая не е налице нарушение на правото на защита на касатора, нито нарушение на процедурата.

1. Неоснователно е и възражението, че служителят не е бил запознат по какво обвинение следва да даде обяснения. Това възражение също е относимо към законосъобразността на административния акт, а не към правилността на обжалваното съдебно решение. В протокол рег. № 15862 от 7.09.2006 г. (л. 20) подробно е изложено "обвинението", на служителя Иванов са били дадени два дена, за да представи писмените си обяснения но той е заявил, че няма да се възползва от правото си да даде такива. При това положение съдът правилно е констатирал, че административният орган не е допуснал нарушения на процедурата и този негов извод се споделя напълно от настоящия състав.

1. Неоснователно е и възражението за неправилно посочване на правното основание в заповедта пред вид обстоятелството, че новият ЗМВР е в сила от 1.05.2006 г., а административният орган се е позовал на приетите въз основа на стария ЗМВР Етичен кодекс, утвърден със заповед № № I-231 от 24.10.2003 г. на министъра на вътрешните работи и Наредба I-167 от 17.08.2004 г. Съгласно чл. 13, ал. 2 от Закона за нормативните актове новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон.

Съгласно § 2 на ПЗР на ЗМВР (публ. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г. в сила от 1.05.2006 г.) Законът за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ. бр. 122 от 1997 г.; бр. 29 от 1998 г. - Решение № 3 на Конституционния съд от 1998 г., изм., бр. 70, 73 и 153 от 1998 г., бр. 30 и 110 от 1999 г., бр. 1 и 29 от 2000 г., бр. 28 от 2001 г., бр. 45 и 119 от 2002 г., бр. 17, 26, 95, 103, 112 и 114 от 2003 г., бр. 15, 70 и 89 от 2004 г., бр. 11, 19, 27, 86, 103 и 105 от 2005 г.) се отменя.

Съгласно § 8 от ПЗР на ЗМВР обаче подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа на отменения Закон за Министерството на вътрешните работи, се прилагат до издаването на съответните нови подзаконови нормативни актове, доколкото не противоречат на закона.

Пред вид изложеното настоящата инстанция намира обжалваното решение за законосъобразно, валидно и правилно и като такова ще следва да остане в сила.

При този изход на процеса искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно и в полза на Министерството на вътрешните работи следва да бъде присъдена сумата от 150 лв., на осн. чл. 228 вр. чл. 143, ал. 4 от АПК вр. чл. 8 вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,