Решение № 4864 от 13.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5110/2008 г.

Решение № 4864 от 13.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5110/2008 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 от АПК. Образувано е по касационната жалба на Начо Влайков Начев против решение по адм. д. № 10/2007 г. по описа на Административен съд - Стара Загора. Иска отмяна на решението като неправилно: нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че е претърпял вреди изразяващи се в претърпени загуби от незаконосъобразни актове и действия на длъжностни лица при Община стара Загора - издаден е АДС от 25.09.1992 г., с който е актуван без правно основание имотът му и удостоверение от 8.03.1992 г., с което се посочва, че процесния имот е застроен и не може да се възстанови, но имотът не е застрояван. Издадено е и писмо от 25.01.2001 г. на Кмета на Общината, в което е посочено, че имотът е на ДЗС, предвид АДС. Съдържанието на тези документи били опровергани от решение № 23344/15.05.2007 г. на ОС "ЗГ" Стара Загора. Имотът му следвало да се деактува, защото АДС е нищожен. Налице е влязло в сила решение на ВКС, че имотът подлежи на реституция. Допълнително в писмена защита от 23.01.2009 г. навежда доводи за нарушения на процесуалните правила. Ответната страна Община Стара Загора оспорва касационната жалба и иска оставяне в сила на решението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството е с правно основание чл. 203 от АПК и чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е по исковата молба на Начо Влайков Начев от 11.07.2007 г. срещу Община Стара Загора, с която е поискал обезщетение в размер на 3000 лв. и лихви от 100 лв. за претърпени вреди и загуби от това, че е бил лишен в продължение на 12 години от ползването, владението и собствеността на имот в с. Лясково - пл. № 207, кв. 39, представляващ овощно-зеленчукова градина. Исковата молба е уточнена с молба от 14.11.2007 г., в която ищецът е посочил, че претендира обезщетение от незаконосъобразни актове и действия на длъжностни лица за незаконно отреждане и представяне на процесния имот на "Дом за социални грижи" с. Лясково. В обстоятелствената част се позовава на актуване на имота за държавен без да е отчужден и заплатен, но отреден със заповед № 1689/19.08.1993 г. на Община Стара Загора за "Дом за душевно болни", сега "Дом за социални грижи" в с. Лясково, Община Стара Загора. А в удостоверение № 718/1992 г., издадено от длъжностни лица на общината, е отразено, че имотът е отчужден и застроен. Твърди, че заради тези актове и действия е бил принуден да води гражданско дело с правно основание чл. 108 от ЗС и след решение № 2264/2005 г. по гр. д. № 1161/2005 г. на ВКС, е получил позитивно решение от ПК Стара Загора, с което му е възстановена собствеността на имота. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че не е налице основанието на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетение. Актът за държавна собственост и удостоверението не са "отменени" административни актове с решение № 2264/31.10.2005 г. на ВКС, защото с него е прекратено съдебното производство по чл. 108 от ЗС поради преждевременно завеждане на иска. Правните последици неправилно се приемат от ищеца като възстановяващи и признаващи. АДС няма правопораждащо действие, не е отменен, легитимира държавата като собственик, липсва причинна връзка между съставянето и претендираните вреди, защото за процесния период от време ищецът не се легитимира като собственик. Няма представени доказателства за собственост и в хода на съдебното производство. Процедурата по възстановяване на имота по ЗСПЗЗ не е приключила и към момента на постановяване на решението. От удостоверението № 718/18.08.1992 г. по чл. 13 от ППЗСПЗЗ не са възникнали вреди, а данните в него не са опровергани в производство по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ. Решението е обосновано и постановено при спазване на материалния закон. Съгласно чл. 1. (Доп. - ДВ, бр. 105 от 2005 г., изм., бр. 30 от 2006 г.), ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Под действия или бездействия законът разбира само фактическите действия. Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, предвид разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК. Дали актът за държавна собственост № 11849/28.09.1993 г. и удостоверението на общината № 718/1992 г., на които се позовава жалбоподателят, представляват административни актове или фактически действия на длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, следва да се преценява към момента на издаването им. Видът на акта, редът за издаване, оспорване и отмяна, се преценя според действащото законодателство, действало при издаването му. Актът за държавна собственост е съставен при действието на чл. 2, ал. 1 ЗАП (отм.), към който момент не е индивидуален административен акт, защото няма конститутивно действие, не засяга и не създава права и задължения, поради което от него не могат и да произтекат вреди. Представлява официален писмен документ, с който държавата удостоверява актуването на имота като държавен по чл. 5 от ЗДС, а оспорването на истинността на този документ е по реда на чл. 97, ал. 3 от ГПК (отм.). Издаването на удостоверение през 1992 г. е извършване на административна услуга по смисъла на ЗАОФЮЛ (отм.), и редът за защита срещу неговата неистинност е същият - чл. 97, ал. 3 от ГПК (отм.). Следователно съставените през 1993 г. и 1992 г. акт за държавна собственост и издаденото удостоверение, не представляват фактически действия на администрацията. Те обаче не представляват и индивидуални административни актове, а могат да се определят като удостоверителни административни актове според действащото към момента на издаването им законодателство и затова са официални документи като правна форма на административна дейност. Затова и защитата срещу тях не се осъществява с пряко оспорване, а по исков ред, каквато не е проведена. След като не са административни актове по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, издадени при и по повод изпълнение на административна дейност, не са основание и за обезщетение по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Основният мотив за отхвърляне на иска е, че ищецът не е доказал и в настоящото съдебно производство, че е собственик на имот № VII-207, с площ от 2370 кв. м., поради което не търпи вреди от неползването му. Предявеният от него иск по чл. 108 от ЗС срещу Община Стара Загора не е разгледан по същество, Върховният касационен съд с решение № 9264/31.10.2005 г. е приел, че искът е преждевременно заведен, защото процедурата по възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ е започнала, но не е завършена. Със същото решение съдебното производство изцяло е прекратено като недопустимо, поради което няма съдебно решение, което да е постановено по чл. 108 от ЗС и да е благоприятно за жалбоподателя. Със същото решение не е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост и на удостоверението, от което ищецът твърди, че търпи вреди. Обоснован и законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал право на собственост върху имота, защото не е завършен фактическия състав по чл. 13, ал. 4 вр. с чл. 11 от ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху земеделски имот, който е урегулиран. Няма издадена скица от Поземлената комисия, а представената по делото е на Община Стара Загора. Представеният нотариален акт е за дарение на имота на сина на жалбоподателя и не установява право на собственост, което да е възстановено по чл. 11 от ППЗСПЗЗ. Довод за нарушение на процесуалните правила не е наведен с касационната жалба. В обстоятелствената част Начо Начев е посочил, че докладчикът по делото е участвал в състав на Старозагорския окръжен съд решил спора по чл. 108 от ЗС, като впоследствие това решение е обезсилено от касационната инстанция. За прецизност следва да се отбележи, че след като с касационната жалба не е наведено определено касационно основание за отмяна на решение, настоящата инстанция не следва да го обсъжда, ако е допълнително посочен извън преклузивния срок по чл. 211 от АПК, както е в случая. Можеше да се обсъжда основателността на такъв довод, ако жалбоподателят поне бе поискал отвод на съдията-докладчик, но същият не е бил уважен. По делото няма никакви данни жалбоподателят да е направил отвод. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение