Решение № 156 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2013 г.

Решение № 156 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2013 г., I г. о., ГК, докладчик Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. В., И. П. В., Ж. И. Ф., М. Б. А., А. А., Й. А., Л. А. Ш. /починала в хода на процеса и заместена от Н. П. Ш., И. П. В. и К. П. В./ и М. П. К. В. срещу решение от 15.03.2012 г. по гр. д. № 2017/06 г. на Софийския апелативен съд, поправено с решение № 1483 от 20.07.12 г. по същото дело. Жалбоподателите поддържат, че в частта по иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ основното решение е процесуално недопустимо, тъй като предмет на такъв иск може да бъде само гражданскоправна сделка, но не и административен акт за разпореждане на държавата с имот, подлежащ на реституция по ЗВСОНИ. Поддържат, че въззивното решение е неправилно в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС, тъй като доказателствата по делото не са обсъдени в тяхната съвкупност. Процесният имот не е бил одържавен от И. В., който е починал още през 1931 г., а от неговите наследници, съответно - той е възстановен в патримониума на наследниците му, които се легитимират като собственици на имота. Замяната по ЗТПС, по силата на която имотът е бил даден на праводателя на ответниците С. Ч., е била отменена и впоследствие замененият имот на Ч. е бил одържавен по ЗОЕГПНС, след което е възстановен на наследниците му по силата на чл. 1 ЗВСОНИ. Не била зачетена силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по отношение на части от процесния имот. И на последно място - ответниците никога не са оспорвали, че владеят процесния имот, но дори това да не беше така, искът за собственост би следвало да се уважи поне в установителната му част. Ответниците в производството П. В. К., И. В. Ц., А. Д. М., М. Г. М. и С. М. М. не вземат становище по жалбите. С определение № 162 от 28.03.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му с практиката на ВКС по следните правни въпроси: 1. Допустим ли е иск по чл. 7 ЗВСОНИ, когато държавата след одържавяването на имота по предвидените в ЗВСОНИ способи се е разпоредила с него с административен акт, а не с гражданскоправна сделка; 2. Обвързан ли е съдът от силата на пресъдено нещо на влезли в сила решения по отношение на части от спорния имот, ако те са основани на същите правопораждащи факти и 3. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска на едно невъведено от ответниците възражение и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. По поставените въпроси настоящият състав приема следното: В практиката на ВС и ВКС последователно се приема, че иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ е недопустим, ако има за предмет установяване нищожността на административен акт, чрез който държавата се е разпоредила с имот, одържавен на някое от основанията по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ. Валидността на административния акт може да бъде преценявана инцидентно по иск за собственост на имота, но не и в производство по чл. 7 ЗВСОНИ. В този смисъл са например решение № 26 от 26.05.99 г. по гр. д. № 3116/2007 г. на ВКС, I ГО, решение № 1237/01.11.2001 г. по гр.д.№ 1485/2001 г. на ВКС, IV ГО, решение № 405/02.06.95 г. по гр.д.№ 1922/94 г. на ВС, IV ГО и др. Тази практика развива идеята, залегнала в ТР № 1/17.05.95 г. на ОСГК на ВС, че искът по чл. 7 ЗВСОНИ е специален установителен иск, който има за предмет прогласяване нищожността на придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите по чл. 1 и чл.2 ЗВСОНИ са били прехвърлени от държавата на трети лица. Тази практика следва да бъде приложена и по настоящото дело. Вторият въпрос е бил поставен във връзка с данните по делото, че за реални части от спорния имот с обща площ от 4900 кв. м., а именно: имот пл. № 996г с площ от 1030 кв. м.; имот пл. № 1298 с площ от 1030 кв. м. и имот пл. № 1299 с площ от 1030 кв. м., има влезли в сила решения, с които исковете за собственост, основани на същите правопораждащи факти, са били уважени. След внимателен прочит на тези решения обаче се установява, че липсва идентичност между страните и предмета на тези дела от една страна и настоящото дело от друга, тъй като с молба от 08.09.1999 г. първоначалните ищци К. П. В., И. П. В. и В. П. В. са оттеглили иска си по отношение на тяхната наследствена 1/6 ид. част от общия имот и тя не е предмет на настоящото дело. Повторното включване на К. В. и И. В. като страни по настоящото дело се дължи на наследствено правоприемство от другите ищци В. Г. Л. и Л. А. Ш. по отношение на техните идеални части от общия имот, за които няма формирана сила на пресъдено нещо срещу с влезлите в сила решения и по отношение на настоящите ответници И. В. Ц. и П. В. К.. Затова следва да се приеме на основание чл. 291, т. 3 от ГПК, че влезлите в сила решения, на които са се позовали жалбоподателите - решение от 24.02.2009 г. по гр. д. № 1177/06 г. на Софийски градски съд, решение от 20.03.2008 г. по гр. д. № 330/2007 г. на Софийски градски съд и решение по гр. д. № 590/2009 г. на ВКС, I ГО, са неотносими към правния спор по настоящото дело, тъй като не формират сила на пресъдено нещо, която да обвързва страните по това дело. Неотносими към спора са и останалите решения на ВКС, цитирани в изложението към касационната жалба, тъй като дадените с тях разрешения са постановени по дела, които не разкриват сходство с настоящото. По настоящото дело следва да се приложи общият принцип, залегнал в чл. 298, ал. 1 ГПК, че решението влиза в сила само за същите страни, за същото искане и на същото основание. По третия въпрос въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото. В този смисъл е трайната практика на ВКС, например решение № 205/12.04.2001 г. по гр. д. № 147/2000 г. на ВКС, IV ГО, решение № 1905/01.02.2002 г. по гр. д. № 1596/2001 г. на ВКС, IV ГО, решение № 1317/26.11.2008 г. по гр. д. № 6080/2007 г. на ВКС, V ГО, както и постановеното в производство по чл. 290 ГПК решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, II ГО. Решаващият извод на въззивния съд, че не е доказана идентичността между лицата И. П. В. и И. П. В., е извън правния спор между страните по настоящото дело и съдът не е следвало да го въвежда служебно. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Софийския апелативен съд е отменил решението от 30.12.05 г. по гр. д. № 3254/98 г. на Софийски градски съд и е отхвърлил исковете по чл. 7 ЗВСОНИ и чл. 108 ЗС, предявени от Л. А. Ш. /починала в хода на процеса и заместена от Н. П. Ш., И. П. В. и К. П. В./, Ц. К. К. /починала, заместена от М. П. К. В./, А. Г. Л. /починала, заместена от В. Г. Л./, В. Г. Л. /починала, заместена от Л. А. Ш., К. П. В. и И. П. В./, А. Б. К. -А. /починала, заместена от М. Б. А. и А. А./, Л. Б. Ф. /починала, заместена от Ж. И. Ф./ срещу П. В. К., И. В. Ц. и Г. М. М. / починал, заместен от А. Д. М., М. Г. М. и С. М. М./, относно имот от 4900 кв. м., образуван от имоти пл. № 996 с квадратура от 1030 кв. м.; пл. № 996г с квадратура от 1030 кв. м.; пл. № 1298 с квадратура 1030 кв. м.; пл. № 1299 с квадратура 1030 кв. м.; пл. № 1372 с квадратура 633 кв. м. и още 147 кв. м. без планоснимачен номер, оцветен в охра и ограничен от цифрите 15, 16, 17, 18 и 19 на скицата, изготвена от вещото лице Б. Х., намираща се на стр. 68 от въззивното производство. Въззивният съд е приел, че по иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ няма формирана сила на пресъдено нещо с решенията по гр. д. № 4971/03 г. на СРС; гр. д. № 1250/1993 г. на СРС; гр. д. 1255/1993 г. на СРС и 4346/98 г. на СРС, тъй като липсва обективен и субективен идентитет по делата. Затова този иск е процесуално допустим. Той обаче е неоснователен, тъй като няма доказателства за идентичност между лицето И. П. В., посочено от ищците като техен наследодател и лицето И. П. В., както фигурира по част от документите, свързани с одържавяване на имота. Освен това няма данни ответниците да владеят спорния имот и по тази причина също не може да се уважи ревандикационният иск срещу тях. Настоящият състав приема, че в частта по иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ постановеният от въззивния съд диспозитив е процесуално недопустим, тъй като няма за предмет гражданскоправна сделка, а административен акт, с който Т. комисия се е разпоредила с процесния имот. По изложените по-горе в решението мотиви този иск е процесуално недопустим и постановеното по него решение следва да бъде обезсилено. В частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС решението е процесуално допустимо, но неправилно. Общият наследодател на ищците, който е бил собственик на спорния имот, фигурира по делото с две имена - И. П. В. и И. П. В. Това обстоятелство обаче не е решаващо за изхода на делото. На първо място - между страните не е имало спор, че се касае за едно и също лице. Данни за това могат да се извлекат и от съвкупната преценка на доказателствата по делото. По-същественото обаче е това, че наследодателят е починал още през 1931 г. и спорният имот е бил одържавен не от него, а от наследниците му. Принципът, заложен в чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ е, че собствеността върху одържавените имоти се възстановява на лицата, от които тя е била отнета и че правото на възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях. Това обстоятелство следва да бъде отчетено при новото разглеждане на делото от въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е разгледал основния спорен въпрос, въведен с исковата молба, а именно - валидно и законосъобразно ли е решението на Т. комисия за замяната на спорния имот с имота на праводателя на ответниците. Това налага делото да бъде върнато за ново разглеждане на същия съд в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС. При новото разглеждане въззивният съд следва да изясни спорно ли е обстоятелството кой владее процесния имот. В случай на основателност на иска за собственост, той следва да бъде уважен в установителната му част, ако се окаже, че имотът не се владее от ответниците. Тъй като основното решение от 15.03.2012 г. по гр. д. № 2017/06 г. на Софийския апелативен съд съставлява едно цяло с решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка № 1483 от 20.07.12 г., следва да бъде отменено и второто решение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,