Решение № 5189 от 17.5.2023 г. на ВАС, VIII о.

6207 final от 05.09.2014г. С молба от 19.04.2023 г. моли за спиране на образуваното дело поради преюдициално запитване, отправено от АС-Варна, по образувано дело в СЕС С-325/22. Ответната страна "Литекс Комерс" АД, в писмен отговор, съдържащ съображения по съществото на спора, оспорва подадената касационна жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право. Намира, че след изпълнение на задълженията по чл.172а АПК, решаващият състав правилно приема, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна. На първо място, настоящият състав намира за неоснователно заявеното от жалбоподателя искане за спиране на съдебното производство, тъй като не счита, че за правилното решаване на спора е необходимо да изчака постановяване на решение от СЕС по отправено от Административен съд - Варна, по образувано дело в СЕС С-325/22. Така формулираните въпроси не биха допринесли за законосъобразното формиране на изводите при решаване на делото пред настоящата инстанция. Това е така, доколкото отменителното решение на първоинстанционния съд е мотивирано и с допълнителни основания за незаконосъобразност на оспорения административен акт, несвързани с въпросите, обективирани в преюдициалното запитване на Административен съд-Варна. Горният извод се налага и доколкото в самото решение на Европейската комисия изрично е посочено, че качеството "бенефициер" следва да бъде изследвано за всяко конкретно предприятие, което автоматично отговаря на въпроса дали може просто едно предприятие, което е вписан търговец да се определи като бенефициер, без никакви други характеристики, какъвто е всъщност зададеният първи въпрос, за който е направено преюдициално запитване. Съдът е констатирал, че в административната преписка липсват доказателства, за извършена предварителна проверка или извършена такава в хода на административното производство във връзка с идентифицирането на конкретния жалбоподател, като бенефициер, по смисъла на чл.107, параграф 1 от ДФЕС, а не само качеството му на предприятие. Предвид гореизложеното, искането на жалбоподателя, чрез неговия процесуален представител, за спиране на настоящото съдебно производство следва да бъде оставено без уважение. Върховният административен съд състав на осмо отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществени такива. При постановяването на същия са взети предвид относимите за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Обоснован е изводът на съда, че оспореният пред него АУПДВ РД05-31/13.03.2020 г., издаден от Министъра на земеделието, храните и горите на Р. България, с който на ревизираното лице са определени задължения за неправомерна държавна помощ по договори за замени на горски имоти през 2009 година, е издаден от компетентен орган, но в нарушение на административнопроизводствените правила и на материалният закон, поради което е отменил същия. Първоинстанционният съд правилно е приел, че административното производство е проведено по реда на чл. 38, ал. 3 от ЗДП, което задължава административният орган , да проведе производството по реда на чл. 38, ал.6 ЗДП, във вр. чл.39 ЗДП, в сроковете и при указанията, изрично обективирани в диспозитива на Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 г. относно схема за помощ SA. 26212 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/A/08) и SA. 26217 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/B/08).Съгласно посоченото решение на ЕК, администраторът на помощ, е компетентният национален орган, който дължи пълна проверка на фактическите и правни основания, обосноваващи издаването на ИАА за установяване на публично задължение, в съответствие с приложимите общностни и национални, материално правни и процесуални норми и указанията на ЕК, по отношение на конкретния частноправен субект, като изследва всички относими факти, съгласно указанията по диспозитива на Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 г., като административния орган следва да извърши проверките, в рамките на установените от ЕК, срокове. Правилно в тази насока първоинстанционният съд е посочил, че АО носи доказателствената тежест за установяване стойността по основание и размер на твърдяната неправомерната помощ, подлежаща на възстановяване, от ответника в настоящето производство, като в случая административният орган не се е справил с това си задължение. Наред с изложеното правилно съдът е посочил, че Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014г. относно схема за помощ SA.26212 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/A/08) и SA.26217 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/B/08), приведена в действие от Република България при замените на горска земя е влязъл в сила административен акт, който е законно основание за иницииране на производство от компетентния национален орган, по реда на чл. 38, ал.3 от ЗДП. По административната преписка, обаче, липсват доказателства, за извършена предварителна проверка или извършена такава в хода на административното производство, както и събирането на доказателства, във връзка с основания предварителен въпрос, идентифициращ конкретния жалбоподател, като "бенефициер, по смисъла на чл. 107, параграф 1 от ДФЕС, при съобразяване с Решението на ЕК, в случая съображения (125)-

от Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 г. Видно от съдържанието на решението на ЕК, компетентният национален орган следва да определи методика, по която ще извършва оценката на административната стойност и методика за оценка на размера на несъвместимата държавна помощ, ако са налице предпоставките по съображения (172)-(175), или в условията на алтернативност- да използва независим експерт, оценител, при наличието на предпоставките по съображение

на Решение на ЕК C

6207 final/ 5.09.2014 г. При тези фактически установявания са обосновани изводите на първоинстанционният съд, че от страна на АО, който носи доказателствената тежест, не са установени по безспорен и категоричен начин, стойността по основание и размер на твърдяната неправомерна помощ, подлежаща на възстановяване, както и наличието на валидни и законосъобразни правила и методи, за определянето на тази стойност, на вероятно подлежащата на възстановяване неправомерно предоставена държавна помощ, което е в нарушение на специалния ред по чл. 38-39 от ЗДП, което представлява съществено нарушение на административно-производствените правила и обосновава незаконосъобразността на оспорения административен акт, постановен при наличието на порок по чл. 146, ал. 3 от АПК, което е достатъчно основание за отмяна на оспореният АУПДВ като незаконосъобразен. Наред с изложеното в оспореното решение първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него АУПДВ е издаден в нарушение на чл. 17, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2015/1589, който определя 10-годишен давностен срок. В тази насока следва да се посочи, че към момента на постановяване на Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 г. относно схема за помощ SA. 26212 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/A/08) и SA. 26217 (2011/C) (ex 2011/NN ex CP 176/B/08), е приложим Регламент 659/99/EC, отменен считано от 13.10.2015 г. с Регламент /ЕС/ 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г., като нормата на чл. 15 от Регламент 659/99/EC, е изцяло възпроизведена в чл. 17, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2015/1589. и определя 10-годишен давностен срок, само и единствено по отношение на правомощията на Европейската Комисия. Тези правомощия, са императивно установени от общностното право по отношение на ЕК, по чл. 108 от ДФЕС и съответно подробно обективирани в глава III от Регламент 659/99/EC, отм. с Регламент /ЕС/ 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г., с предоставени идентични правомощия на ЕК по Глава III от Регламент /ЕС/ 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г. По делото не е спорно, че тези правомощия на ЕК, по силата на пряка делегация, предоставена директно от държавите-членки, по смисъла на чл. чл. 108 § 3 от ДФЕС, са реално осъществени от ЕК в предвидения 10-годишен давностен срок, с постановяването на посоченото решение от 5.09.2014 г., по отношение на посочените в АУПДВ сделки. В тази насока и с оглед специалното производство по ЗДП, правилно съдът е посочил, че вземането по оспореният АУПДВ възниква и става изискуемо, от момента, когато помощта е предоставена, по аргумент чл. 38, ал. 8 ЗДП, във вр. чл. 4, т. 3 от Решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 г. и чл. 16 от Регламент /ЕС/ 2015/1589 на Съвета от 13.07.2015 г., т. е от датата на конкретния правен акт, обективиращ предоставянето на неправомерна и/или несъвместима помощ. В случая, публичното вземане, възниква по силата на специалния закон /ЗДП/, към датата на сключването на Договор за замяна 262/22.05.2008 г., който е бил надлежно вписан, като от този момент тече давност по отношение на изпълнението на публичното вземане по ДОПК. Абсолютната погасителна давност, за събиране на публичното държавно вземане, по реда на ДОПК, от 10-години, предвидена в чл. 171, ал.2 от ДОПК, е изтекла, по отношение на конкретното публично вземане, поради което и по отношение на принудителното му събиране са налице предпоставките по чл. 168, т.3 от ДОПК. Предвид изложеното оспореното съдебно решение е правилно - постановено при липсата на основания за неговата отмяна и като такова следва да бъде оставено в сила.