Решение № 159 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г.

Решение № 159 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Георгиева Производството е по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Пловдив срещу въззивно решение № 168/16.10.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 369/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 616/04.05.2018 г. по гр. д. № 3065/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца К. Д. П. сумата 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него досъдебно наказателно производство, приключило с постановление за прекратяване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2017 г. до окончателното й изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 70 000 лева искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен и в тази част решението е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд, като се иска съдебният акт да бъде отменен и размерът на присъденото обезщетение бъде намален в съответствие с принципа за справедливост и действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ответникът по касационната жалба К. Д. П. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 434/03.06.2019 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр. д. № 2611/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.), при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е завършило с постановление на прокуратурата за прекратяване. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че повдигнатото обвинение е за извършени от К. П. в качеството му на длъжностно лице – заместник - кмет на [община] престъпления по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 282, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 227б ал. 2 вр. ал. 1 от НК (присвояване, престъпление по служба, престъпление против кредиторите, документно престъпление). Посочено е, че наказателното производство е продължило 5 години - ищецът е привлечен като обвиняем на 30.04.2010 г. и му е наложена мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 10 000 лева. Изяснено е, че с постановление от 06.12.2013 г. на ОП – Пловдив досъдебното производство е частично прекратено по повдигнатите обвинения по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 203, ал. 1 от НК и по чл. 227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като след това, с постановление от 23.03.2015 г. на РП – Пловдив производството е прекратено и в останалата му част по обвиненията по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 282, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че неоснователно воденото наказателно производство е причинило на ищеца редица негативни изживявания – стрес, притеснения, неудобство, срам; накърнило е доброто му име и авторитет в обществото, променило е обичайния му начин на живот; отразило се е на професионалната му реализация, както и на личния и семейния му живот. За да счете, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 30 000 лв., съдът е отдал преимуществено значение на факта, че случаят е получил широка медийна разгласа и на обстоятелството, че незаконното обвинение е било за извършено умишлено престъпление във връзка със заеманата от К. П. длъжност на заместник – кмет, като е направен извод, че в тези случаи отрицателното въздействие върху неимуществената сфера на лицето е много по-силно. Прието е, че създадената негативна представа за личността на К. П., начина, по който е узнал за обвиненията, публичното злепоставяне на доброто му име и създадените притеснения на най-близките му хора (родители, съпруга и деца), са причинили значителни по вид, обем и интензитет неимуществени вреди, които в съвкупността си обуславят по-висок размер на обезщетението. В касационната жалба на Прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, тъй като е необосновано завишено и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение. Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, поради следните съображения: Правилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е било прекратено. В тази връзка, въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен. Не е отдадено нужното значение на обстоятелствата, че наказателното производство е приключило в досъдебната си фаза; че производството по обвиненията по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 203, ал. 1 от НК и по чл. 227б ал. 2, вр. ал. 1 от НК (т. е. за по-тежките състави на престъпления) е прекратено на по-ранен етап - на третата година от започване на производството; както и че извършените с участието на ищеца процесуални действия са много малко и не е налагана мярка, ограничаваща личната му свобода. Действително, за изследваното време К. П. е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен, да знае, че държавното обвинение го счита за правонарушител, че е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред хората, но търпяните в тази връзка морални вреди, без да се подценява тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата във връзка с предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Това е така, защото отзвукът на делото срещу ищеца в медиите е обусловен от обстоятелството, че К. П. е бил публична личност в [населено място], доколкото в периода 2004 г. – 2008 г. е заемал длъжността заместник-кмет. Публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото, респ. и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по конст. д. № 1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на РБ, К. съд също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите (правото "да знаят") може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност (политик, депутат, държавен или общински служител и др.), толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана (в т. ч. и чрез медиите) за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. В контекста на изложеното, широката медийна разгласа на повдигнатото срещу К. П. обвинение не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, както е приел въззивният съд, доколкото по делото липсват безспорни данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство. Отделен е въпросът какви заглавия и внушения съдържат медийните публикации за дейността на К. П. като заместник – кмет – за произтичащите от тези обстоятелства морални вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на издателя на съответната медия. На следващо място, необосновано е приетото от въззивната инстанция, че незаконното обвинение е довело до трудности в професионалната реализация на ищеца. Такива конкретни доказателства по делото липсват. Съдът не е съобразил и обстоятелството, че към датата на привличане на ищеца като обвиняем (30.04.2010 г.) той вече не е бил заместник-кмет, така че наказателното производство обективно не би могло да го препятства да упражнява тази длъжност, респ. не е в сферата на професионалната му реализация. Предвид изложеното, оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено обезщетение в завишен размер са частично основателни. Това е така, защото въззивният съд не е съобразил всички релевантни факти за определяне на обезщетението, не е преценил значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай и е отдал изолирано, респ. прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. При отчитане в съвкупност на конкретните за случая - тежест на обвинението, периода на наказателното производство (5 години), преценен с оглед фактическата и правна сложност на делото (няколко обвиняеми лица, голям обем писмени доказателства, множество разпити на свидетели, технически експертизи и др.); развитието и приключването на делото само в досъдебната фаза; липсата на наложени мерки за неотклонение, ограничаващи личната свобода на ищеца и изключително малкия обем процесуални действия, проведени с негово участие. А от друга страна – личността на увредения, изграденото до този момент добро име и авторитет на почтен човек и професионалист; преживеният срам, неудобство и чувство на вина пред близки и познати; негативните последици в личен план – наложената самоизолация, промяната на обичайния му начин на живот и общуване, отчуждението и раздялата в семейството, напускането дома си; както и не на последно място, при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 20 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен за репарацията на настъпилите вреди. С оглед степента на засягане личността на ищеца и при липсата на данни за настъпили необратими по характер вреди за физиката и психиката му, ВКС намира, че този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото не е установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди в по-голям обем и интензитет от отчетените. Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 20 000 лв. до размера на сумата от 30 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. Мотивиран така и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение