Решение № 389 от 16.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1085/2012 г.

Решение № 389 от 16.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1085/2012 г., II н. о., НК, докладчик председателят Татяна Кънчева Производството пред ВКС е образувано по искане на осъдения Н. В. В. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 3676/2009 г. на Софийския районен съд. В него се твърди, че присъдата по делото, потвърдена с решение по внохд № 4700/2010 г. на Софийския градски съд, е постановена в нарушение на закона и процесуалните правила, както и че е явно несправедлива. Отправят се алтернативни искания - за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че искането е неоснователно. Частният обвинител Л. Д. Д. не се явява и не взема отношение по искането. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на влязлото в сила решение, намери за установено следното: С присъда от 28.06.2010 г. по нохд № 3676/2009 г., Софийският районен съд, НО, 2 състав признал подсъдимия В. за виновен в това, че в периода 27.12.2002 г. - 6.01.2003 г. в съучастие с К. П., с цел да принуди Л. Д. да се разпореди със сумата от 3500 лв. го заплашил с увреждане на негово имущество, поради което и на основание чл. 213а ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на 3000 лв. На осн. чл. 66 от НК отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години. С решение № 1253/25.11.2011 г. по внохд № 4700/10 г. Софийският градски съд потвърдил присъдата. Искането е подадено от надлежна страна и в законовия срок по чл. 421, ал. 3 от НПК, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество същото е неоснователно. Оплакванията на осъдения се мотивират с доводи за нарушения на основни принципни положения при формиране на вътрешното съдийско убеждение, довели до възприемане на фактическа обстановка, която не се подкрепя от събраните доказателства. Твърди се, че не е установен точния размер на сумата, с която св. Д. е следвало да се разпореди, както е че не е уважено искането на защитата за предявяване на веществените доказателства. Оспорва се съставомерността на извършеното от осъдения В., който само съдействал на пострадалия да намери откраднатия автомобил, но не го е заплашвал и изнудвал. Върховният касационен съд не споделя възраженията на осъдения. Софийският градски съд е бил сезиран с въззивна жалба от подсъдимия В. и е извършил проверка на обосноваността и законосъобразността на присъдата. Не е констатирал нарушения при събирането и проверката на доказателствата и е приел, че те са обсъдени всестранно и пълно, без извращаване на действителното им съдържание. Направеният анализ на доказателствената съвкупност и преди всичко на показанията на свидетелите са мотивирали съда да възприеме изцяло фактическите изводи на първата инстанция. Изводите за времето, авторството и механизма на деянието са изведени от данните, съдържащи се в показанията на св. Д., подкрепени косвено от съобщеното от свидетелите М., С., А., Д., К. и Ф. и от съдържанието на ВДС, придобити чрез използване на СРС. Какъв е бил размерът на исканата като откуп сума, как са протекли преговорите между Д. и В., каква е причината за намаляване на сумата от 3500 лв. до 2800 лв. и как след това последният се е разпоредил с парите са обстоятелства, които съдът правилно е приел за безспорно установени от гласните доказателствени средства, включително от обясненията на осъдения. Поради това е без значение, че протоколът за изземване на сумата от 1500 лв. от св. Ф. не е одобрен от съда и е изключен от годните за преценка доказателствени средства по делото. Неоснователно е и оплакването, че не са предявени веществените доказателства. Пред първата инстанция защитата изрично е заявила отказа си те да бъдат предявявани, а пред въззивния съд не е направила такова искане. Върховният касационен съд не споделя възражението за нарушение на материалния закон. Решаващите инстанции правилно са приели, че деянието осъществява обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 213а от НК. За реализиране на законовия състав е достатъчно отправяне на заплаха от страна на дееца, насочена към мотивиране на пострадалия да се разпореди с вещ или със свое право или да поеме имуществено задължение. Изпълнителното деяние е осъществено само с факта на заплахата, без да е необходимо заплашеният реално да е предприел исканото от дееца поведение, поради което е без значение каква точно сума Д. е платил на В., както законосъобразно са приели съдилищата. Лишено от фактическо основание е и възражението, че осъденият не е заплашвал Д., а само е искал да му съдейства, като е посредничил между него и крадците на автомобила. С оглед приетите от съдилищата факти- че връщането на автомобила е обвързано с даването на откуп, че само осъденият е провеждал разговори и е преговарял с хората, държащи автомобила, като е твърдял, че връщането на колата ще стане само, ако даде парите на него и на другия осъден / поведение, дало основание на Д. да счита, че колата е в тях/- сочи на въздействие върху пострадалия да се разпореди с имущество, макар и не с особено интензивно заплашване. Затова касационният състав също счита, че осъденият е осъществил обективните и субективни признаци на престъплението, в което е бил обвинен и законосъобразно е осъден. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е изведено като последица от неправилното според В. осъждане, не е подкрепено с други доводи, поради което също е неоснователно. Като взе предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение намери, че искането за възобновяване на делото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Ето защо