Решение № 7112 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12020/2015 г.

Решение № 7112 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12020/2015 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от "И. - П. и д." ООД, гр. С., чрез процесуален представител, срещу Решение № 4509 от 29.06.2015 г., постановено по адм. д. № 3824/2013 г. по описа на Административен съд - С.-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № 2101204356/31.08.2012 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. С., в частта, потвърдена с Решение № 478 от 14.03.2013 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С.. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че събраните в хода на ревизионното производство доказателства установяват реалното извършване на спорните доставки. Намира, че първоинстанционният съд превратно е констатирал релевантната фактическа обстановка, в резултат на което е достигнал до необосновани и противоречащи на тълкувателно приложими решения на СЕС изводи. В подкрепа на тезите си излага подробни доводи в жалбата и в о. с. з., като претендира отмяна на атакувания съдебен акт и на РА, ведно с присъждане на осъществените съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. С., чрез процесуален представител, в о. с. з. оспорва същата като неоснователна и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от активно процесуално легитимирано лице, при наличието на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд -С.-град е законосъобразността и обосноваността на Ревизионен акт № 2101204356/31.08.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., в частта, потвърдена с Решение № 478 от 14.03.2013 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С., с която на "И. - П. и д." ООД е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 45 066.80 лв. и са начислени следващите се лихви за забава в размер на 4 636,23 лв. по фактури, издадени от "К. Д 2009" ЕООД, "Г. Б. и." ЕООД, "Т. 1" ООД и "А. Б. К." ЕООД. За да достигне до извод за неоснователност на релевираната жалба първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: След съвкупен анализ на представените в хода ревизионното производство частни свидетелстващи и диспозитивни документи органите по приходите са преценили, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1, ал. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. В резултат на този извод с оспорения РА не е признато правото на приспадане на данъчен кредит на ревизираното лице по издадените от горепосочените доставчици фактури поради неустановеност на реалното осъществяване на обективираните в тях доставки. Съпоставяйки насрещните тези и възражения на страните, първоинстанционният съд е приел, че спорът се концентрира именно върху действителното извършване на спорните доставки. В тази връзка той е обсъдил заключенията на експертите по проведените СИЕ и ССчЕ, както и представените пред него писмени доказателства, като в обобщение е счел, че те не обуславят извод за незаконосъобразност на РА в оспорената му част. В частност, по фактурите, издадени от "К. Д 2009" ЕООД, "Г. Б. И." ЕООД и "А. Б. К.", позовавайки се на Решението на СЕС по дело С -272/12 г. съдът е счел, че в тях не е конкретизирана дължимата от доставчика престация по облагаемата доставка, не е посочен нито вида на услугата, нито нейни количествени характеристики, поради което не е налице условието по чл. 71, ал. 1 ЗДДС за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. . Спрямо фактурата, издадена от "К. Д 2009" ЕООД решаващият състав е посочил, че формулировката на предмета на доставката не позволява съпоставката му с останалите относими доказателства. Идентичен извод е формиран и спрямо фактурата от "Г. Б. И." ЕООД. Съдът е съобразил, че представените приемо - предавателни протоколи съдържат изявление за приети суми от изпълнителя, но не установяват приемането на извършените СМР по договора. За фактурата, издадена от "Т. 1" ЕООД, с предмет - "изработка и монтаж на метална стълба за ул. Г. Пътник 34", решаващият състав е приел, че след като договорът за поръчка и фактурата са издадени на една и съща дата, то се касае за авансово плащане, във връзка с което не са ангажирани никакви доказателства за последващото реално изпълнение на поръчаното и приемане на работата от възложителя. До заключение за неустановеност на изпълнението на спорните услуги решаващият състав е достигнал и по отношение на фактурите, издадени от "А. Б. К." ЕООД. Посочил е, че съобразно сключените анекси към договора от 4.01.2010 г., в протоколите за приемане на извършеното следва да се съдържат констатации за изпълнението на договора. Тъй като представените приемо - предавателни протоколи съдържат само изявление за приемането на определен брой папки, то съдът е приел, че те не установяват изпълнението и приемането на договореното. По тези съображения решаващият състав е счел, че с РА законосъобразно е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури и са начислени следващите се лихви за забава. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора, че първоинстанционният съд не е изпълнил процесуалното си задължение, регламентирано в чл. 171, ал. 4 АПК вр. с § 2 ДР ДОПК да укаже на страните, че за някой обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Това е сторено с определение от 22.05 2013 г., с което в допълнение към указанията към страните е посочена и необходимостта от провеждане на ССчЕ. Несподелима е тезата в касационната жалба, че решаващият състав е игнорирал част от събраните по делото доказателства и изводите на експерта по ССчЕ. В съответствие с разпоредбата на чл. 202 ГПК вр. с § 2 ДР ДОПК съдът е обсъдил заключението по ССчЕ заедно с другите доказателства по делото и обосновано не е възприел изводите на вещото лице, че спорните фактури с предмет "плащане по договор" съответстват на изискванията за съдържанието им, регламентирани в чл. 114, ал. 1 ЗДДС. Д., формулировката "плащане по договор" не сочи нито вида и количеството на стоката, нито вида на услугата, а липсата на конкретизация на договора, към който фактурата препраща, препятства възможността да се приеме, че по извършените авансови плащания е възникнало право на приспадане на данъчен кредит за ревизираното дружество. Този извод следва пряко от тълкувателно приложимото Решение на СЕО по дело BUPA Hospitals и G. D., C- 419/02, в т. 45 от което посочва, че разпоредба на чл. 65 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност /идентична с чл. 25, ал. 7 ЗДДС, респ. ал. 6 съобразно приложимата редакция/ представлява отклонение от правилото на чл. 63 и като такова трябва да се тълкува стеснително. В т. 48 се уточнява, че за да бъде ДДС изискуем, преди още стоките или услугите да са били доставени, е необходимо всички релевантни елементи на данъчното събитие, т. е. на бъдещата доставка на стоки или услуги, да са вече известни и следователно в частност стоките или услугите да са точно определени в момента на авансовото плащане /така и Решение от 3 май 2012 г. по дело Lebara, C- 520/10, т. 26). При условие, че са осъществени авансови плащания за все още неопределени точно доставки, СЕО сочи, че те не подлежат на облагане с ДДС - т. 31 от Решение по дело M. R., C - 270/09. В случая както във фактурата, издадена от "К. Д 2009" ЕООД, така и в тези от "А. Б. К." ЕООД не са индивидуализирани нито бъдещите доставки, нито договорите, с които евентуално това е сторено, поради което обосновано първоинстанционният съд е приел, че при неопределяемост на доставките към моментите на авансовите плащания не е настъпила изискуемостта на данъка за тях и същият се явява неправомерно начислен по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Т. извод не се променя от обстоятелството, че във фактурата, издадена от "Г. Б. С." ЕООД е посочена датата на договора за СМР, в приложенията към който обаче също не са конкретизирани релевантните елементи на данъчното събитие. Не са уточнени количествата и обема на СМР, който следва да бъдат изпълнени, а представените приемо- предавателни протоколи установяват авансово плащане на посочените суми, но не и приемане на изработеното. Същевременно, фактура с предмет - "авансово плащане" не е издадена, поради което несподелима е тезата на касатора за осъщественост на хипотезата на чл. 25, ал. 7 ЗДДС, обуславяща изискуемостта на данъка и възникването на правото на приспадане на данъчен кредит. Обратен извод не следва от възприетата от приходните органи в друга ревизия документална обоснованост на извършените разходи по тези фактури, тъй като в настоящото производство не е спорно извършването на тези плащания, а дали те са престирани за точно определени доставки и в зависимост от това какви са следващите се правни последици. Единствено във фактурата, издадена от "Т. 1" ООД, видът на услугата е посочен по начин, който позволява съпоставката му със съдържанието на останалите относими доказателства. Към тях правилно не е причислен представения снимков материал, който нито е допустимо доказателство, нито доказателствено средство съобразно приложимите разпоредби на ДОПК АПК и ГПК, а е съобразена липсата на доказателства, че изработеното е прието от получателя. При неустановеност на предаването на резултата от извършеното обосновано първоинстанционният съд е приел, че спорната доставка не е реално осъществена, с оглед на което не е възникнало данъчно събитие, обуславящо възникването и упражняването на право на приспадане на данъчен кредит на получателя. Неотносимо към конкретния спор е позоваването в жалбата на практиката на СЕС по съединени дело С- 80/11 и С- 142/11, С- 324/11 и С -18/13, тъй като в случая изводът за законосъобразност на отказа за признаване на данъчен кредит не е мотивиран от неустановеността на материалната, техническа и кадровата обезпеченост на доставчиците, нито от констатации за нередовната им счетоводна отчетност. Като е приел, че в оспорената му част РА е законосъобразен и е отхвърлил предявената срещу него жалба, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 2021 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение