Решение № 241 от 16.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 322/2017 г.

Решение № 241 от 16.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 322/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 от ГПК. Съдът е сезиран с касационна жалба, подадена от [фирма] срещу решение от 17.10.2016 г. по гр. д. 661/16 г. на ОС П., I-ви възз. състав. В жалбата се излагат доводи, че решението е необосновано и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Срещу касационната жалба е подаден отговор от ищеца Г. П., с който се иска потвърждаване на въззивното решение. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима. С определение № 514/11.05.2017 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно точното приложение на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 /ДВ, бр. 58/2003 г./ от ТЗ, съгласно която правоотношението, създадено между управителя и О. -то не е трудово, а има мандатен характер. В рамките на правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, ВКС намира следното: По поставения въпрос, по които е допуснато касационно обжалване е налице установена задължителна съдебна практика, която се споделя от настоящия състав и според която договорът за възлагане на управление между управителя и дружеството с ограничена отговорност е мандатен, независимо от това как е озаглавен, дали е сключен преди или след влизането в сила на правната норма на чл. 141, ал. 7 ТЗ, как е оформен счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Искът за плащане на възнаграждение е иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 във вр. чл. 286 ЗЗД, а не е налице трудов спор по чл. 128, т. 2 КТ /в този смисъл р. № 306-2012-IV ГО/. Предвид дадения отговор на въпроса, по които касационното обжалване е допуснато, обжалваното решение е неправилно по следните съображения: Ищецът Г. А. П. е предявил иск по чл. 128, т. 2 КТ и иск по чл. 40, ал. 5 КСО. Същият твърди в исковата молба, че е работил по трудов договор при ответника на длъжност "мениджър продажби" с трудово възнаграждение в размер на 7000 лв., но от 01.04.2013 г. до предявяването на исковата молба- 28.03.2016 г. не бил получавал възнаграждението си. Освен това през процесния период бил ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност и работодателят не бил платил обезщетението му по чл. 40, ал. 5 КСО. Претендира 206108,56 лв. трудово възнаграждение и 5471 лв. обезщетение за процесния период. Ответното дружество е възразило, че ищецът като един от двамата управители на дружеството и собственик на 50% от капитала не е изпълнявал задълженията си по договора за управление, но въпреки това като управител е взимал възнаграждението си без да подписва ведомости за това. Направено е твърдение, че срещу ищеца има образувано нохд 421/2016 г. в Пазарджишки районен съд за престъпления по чл. 201 - 208 НК /без чл. 203 и чл. 206 НК/. Първоинстанционният съд е приел, че правоотношението между страните е трудово и исковете по чл. 128 КТ са основателни, тъй като ищецът не е подписал ведомостите за заплата. Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение със същите мотиви, без да допуска и събира нови доказателства, след като е бил сезиран с въззивна жалба на дружеството, в която има твърдения за необоснованост на фактическите изводи относно плащането на възнаграждението и факта на неизпълнение на договора за управление. Съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, ВКС отменя неправилното решение, когато е нарушен материалният закон, съществено са нарушени съдопроизводствените правила или същото е необосновано. Нарушението на материалния закон се изразява в грешка при тълкуването и прилагането му, необосноваността представлява грешка във фактическите изводи, причинена от нарушение на правилата на формалната логика, а същественото нарушение на съдопроизводствените правила е неправилно приложение на процесуалноправна норма, имаща значение за правилното решение на делото. В случая въззивният съд е нарушил материалния закон предвид отговора на поставения въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, тъй като неправилно е тълкувал и приложил чл. 141, ал. 7 ТЗ, и е приел, че страните са в трудово, а не в мандатно правоотношение като неправилно е квалифицирал иска по чл. 128 КТ, а не по чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 256 ЗЗД. Нарушението на материалния закон води до неправилност на решението, а не до недопустимостта му, тъй като не е нарушено диспозитивното начало в процеса, което изисква да се даде защита доколкото, каквато и докогато е поискана. Освен при нарушение на материалния закон, въззивното решение е постановено и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото в подадената въззивна жалба се твърди необоснованост на първоинстанционното решение относно факта на плащане на възнагражденията и относно неизпълнението на договора за управление, но в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е допуснал служебно ССчЕ /т. 3 от т. р. 1- 2013-ОСГТК/ със задача да се установи дали дружеството е било на печалба през процесния период и дали ищецът като управител и като съдружник е взимал и получавал пари от дружеството за себе си и на какво основание. В нарушение и на чл. 10 ГПК, съдът не е изискал информация и за това какво наказателно дело е било образувано срещу ищеца, за да се прецени дали това дело има преюдициално значение за настоящото производство и също така дали има данни за престъпни обстоятелства, които са от значение за настоящото дело, тъй като това биха били обстоятелства по чл. 229, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Въззивното решение е и необосновано, тъй като неправилната квалификация на иска и допуснатите процесуални нарушения са довели до грешни фактически изводи за това, че ищецът е предоставял работната си сила и не е получил работната си заплата. Налице са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което решението на въззивния съд следва да се отмени. Съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК, след отмяна на неправилното решение, ВКС връща делото на нов състав на въззивния съд, когато се налага извършването на нови съдопроизводствени действия. Естеството на констатираните пороци на въззивното решение, посочени по горе, налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, изразяващи се в допускане на ССчЕ с посочената задача и изискване на препис от обвинителния акт по нохд 421/2016 г. на Пазарджишки районен съд, поради което спорът по делото не може да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. По изложените съображения съдът