Решение № 5719 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3272/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Берковица против Решение № 76/22.01.2026 г., постановено по административно дело № 342/2025 г. по описа на Административен съд – Монтана, с което е отменена негова Заповед № РД-15-553/19.09.2025 г. разпореждаща премахване на незаконен строеж. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата против процесната заповед. Касационната жалба се поддържа от главен юрисконсулт П. Петкова, която моли да бъде уважена по съображенията изложени в нея. Ответникът П. П. Г. се представлява от адвокат Б. Иванова, която лично и посредством писмен отговор оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила. По делото не участва представител на Върховна касационна прокуратура. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – Монтана е заповед, с която на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено на П. П. Г. да премахне строеж, описан като „Водоотоплителна инсталация с монтирани парен котел и бойлер“, изградена без разрешение за строеж в помещение /обща част/ на междуетажната площадка между втори и трети етаж на [номер], [жк] гр. Берковица, в сграда с идентификатор 03928.510.16.15 по КККР на гр. Берковица. След анализ на приетите по делото доказателства и изслушвайки заключение на вещото лице, изготвило съдебно-техническа експертиза, съдът е отменил заповедта, развивайки мотиви за нейната материална незаконосъобразност. Възприетите от съда правни изводи, обуславящи изхода на спора, се споделят от настоящата съдебна инстанция, тъй като са съответни на закона, обосновани и логични. Материалната незаконосъобразност на заповедта се обосновава от правилния извод на съда за това, че процесният обект е резултат от строително-монтажни дейности по смисъла на № 5, т. 40 ДР ЗУТ, но не представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Установено е, че отоплителната инсталация обслужва само апартамент 7, не променя конструкцията на сградата, не се създава нова сграда, надстройка, пристройка или укрепителна конструкция, както и не представлява съоръжение на техническата инфраструктура по чл. 64 от Закона за енергетиката. Касае се за водоотоплителна инсталация представляваща монтиран отоплителен уред с твърдо гориво и бойлер, разположени в общо помещение /междуетажна стаичка/, която не променя предназначението си. Извършените от съда фактически установявания са основани на експертни знания, получени по съответния ред, които правилно са ценени от него като обективни и обосновани. Основният довод, развит в касационната жалба е свързан с твърдението, че тъй като отоплителният уред е с мощност 28 kW, по аргумент на противното основание от разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 19 ЗУТ, за изграждане на инсталацията е било необходимо издаване на разрешение за строеж, следователно правилно е квалифицирана като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Съгласно чл. 151, ал. 1, т. 19 ЗУТ, не се изисква разрешение за строеж за изграждане, основен ремонт и подмяна на инсталации за производство на електрическа енергия, топлинна енергия и/или енергия за охлаждане от възобновяеми източници, а в случаите на геотермални системи – до дълбочина от 10 метра включително, към съществуващите еднофамилни жилищни и вилни сгради и в прилежащите им поземлени имоти, енергията от които ще се използва само за собствено потребление, ако общата им инсталирана мощност не надхвърля до 20 kW. Тази норма обаче не е съществувала към момента, когато е изградена инсталацията през 2019 г., като посоченият период не е спорен между страните. Разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 19 ЗУТ е нова, обнародвана в ДВ, бр. 6 от 2023 г., в сила от 20.01.2023 г., поради което е напълно неприложима в случая, съгласно правилото на чл. 142, ал. 1 АПК. С оглед на изложените мотиви, настоящият съд, счита, че съдебното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон и е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноски, които са в доказан размер от 850 евро за платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,