Решение № 2652 от 17.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11422/2024 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Община Сливен, чрез юрк. Н. Ценков, против решение 1926/23.10.2024 г., постановено по адм. дело 421/2024 г. по описа на Административен съд- Сливен. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Посочва, че процесният обект, на който се иска да бъде извършена регистрацията, е ателие и същият не представлява жилище. Моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него съдът да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата на М. И. Б.. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - М. И. Б., чрез адв. М. Павлова, с писмено становище излага доводи за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна против неблагоприятен за същата акт, подлежащ на оспорване пред съд и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на М. И. Б., подадена против Заповед РД15-1498/31.07.2024 г. на кмета на Община Сливен, с която е отказано извършване на адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес на Б., по подадено заявление за постоянен адрес от 26.07.2024 г., с вх. 94Е1-843 за адрес гр.Сливен, [улица], [адрес]. С обжалваното в настоящото производство решение АС Сливен е уважил жалбата на М. И. Б. против горепосочената заповед като основателна. За да стигне до този правен резултат, административният съд е установил от фактическа страна, че М. И. Б. е собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда с адрес гр. Сливен, [улица], [адрес], с площ от 34 кв. м., представляващо ателие, както и 4,74 % идеални части от общите части на сградата. На 26.07.2024 г. М. Б. подала заявление с вх. 94Е1-843/26.07.2024 г. за постоянен адрес на имота до кмета на Община Сливен, ведно с адресна карта вх. 94Е2-1506/26.07.2024 г. Към заявлението е приложено и разрешение за промяна на предназначението на офис в ателие по отношение на процесния самостоятелен обект, издадено от Главния архитект на Община Сливен на основание чл. 147а ЗУТ вр. с§5 т.29 и 29а от ДР на ЗУТ, ведно с обяснителна записка. Със Заповед РД15-1498/31.07.2024 г. на кмета на Община Сливен е отказано извършване на адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес на М. И. Б. по подадено заявление за постоянен адрес от 26.07.2024 г. с вх. 94Е1-843 за адрес гр.Сливен, [улица], [адрес]. Като основание за отказа е посочено, че след извършена справка в Дирекция Местни данъци и такси към Община Сливен е установено, че за процесното ателие не е променено предназначението в жилище, съответно ателието няма предназначение за жилищни нужди, не е елемент от състава на адреса, регламентиран в нормата на чл. 89 ал. 2 и ал. 3 от Закона за гражданската регистрация и не може да бъде определено като жилище. Въз основа на установеното по делото, от правна страна съдът приел, че обжалваната заповед представлява отказ да се извърши административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, буква а от Допълнителната разпоредба (ДР) на Закона за администрацията (ЗА), във връзка с чл. 21, ал. 3 АПК, издадена е от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия. Като се позовал на чл. 89, ал. 1 и чл. 93 ЗГР, съдът формирал извод, че целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение на мястото, на което гражданите са се установили да живеят, получават кореспонденция си и ползват произтичащите от това права и услуги. Допълнил, че поддържането и актуализирането на данните в Националния класификатор на настоящите и постоянните адреси е задължение на съответната общинска администрация. Въз основа на документите по делото, първоинстанционният съд приел, че сградата, където се намира и процесното ателие, е с предназначение "Жилищна сграда многофамилна", съответно представлява "жилищна сграда" по смисъла на § 5, т. 29 от ДР на ЗУТ - сграда, предназначена за постоянно обитаване, и се състои от едно или повече жилища, които заемат най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ, като при определяне предназначението на сградата ателиетата се считат за жилища. Посочено е, че Наредба РД-02-20-9/21.05.2012 г. за функциониране на Единната система на за гражданска регистрация (Наредбата) не съдържа легално определение на понятието жилищна сграда , поради което, съобразно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, съдържанието на това понятие следва да се установи чрез тълкуване, като се съобразят разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи. Приел, че за нуждите на тази наредба понятието жилищна сграда трябва да се прилага в смисъла, даден от ДР на Закона за устройство на територията и процесната сграда следва да се приеме за жилищна. Формирал извод, че същата попада в категорията обекти, изброени в чл. 121, ал. 4 от Наредбата. Мотивирал се, че в цитираната разпоредба няма изчерпателно изброяване на обектите и не е въведено императивно изискване това да са само жилищни имоти, а е достатъчно посоченият имот да е годен за обитаване и да задоволява жилищните нужди на лицето, като от значение е как фактически се ползва, а не неговото предназначение според устройствените планове и кадастралната карта. При отчитане на легалното определение за основно жилище , дадено в § 1, т. 2 от ДР на ЗМДТ, съдът посочил, че определящо дали един обект има характеристиките на жилище е дали имотът фактически служи за задоволяване на жилищните нужди на лицето. От материалите по делото безспорно се установява, че Б. е подала нужните документи, отразяващи изричното ѝ желание да бъде регистрирана на адрес гр.Сливен, [улица], [адрес]. Така по подробно изложени в обжалваното решение съображения съдът направил извод, че не са налице законови пречки, които да забраняват извършването на исканата адресна регистрация, поради което формирал извод, че оспореният пред него отказ се явява незаконосъобразен, отменил го и върнал преписката на административния орган за произнасяне по компетентност съобразно дадените в решението указания. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 89, ал. 5 ЗГР кметът на общината определя адресите на територията на общината, на които може да се извършва адресна регистрация. Всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес (чл. 90, ал. 1 ЗГР), който трябва да съответства на адрес по чл. 89, ал. 5 от същия закон. Целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение и по-точно мястото, на което гражданите са се установили да живеят временно или постоянно. В чл. 92, ал. 1 ЗГР е посочено, че адресната регистрация се извършва от кмета на общината, на района или кметството или от определени от тях длъжностни лица при заявяване от лицето. По предписанието на ал. 2, т. 1 от цитираната разпоредба, за извършване на адресна регистрация лицата представят, наред с другото - документ за собственост. Както правилно е приел първоинстанционният съд, в конкретния случай, заявителят за вписване на постоянен и настоящ адрес е представил документ за собственост относно имота, който е избрал за постоянен адрес нотариален акт. Видно от съдържанието му, притежаваното от М. Б. ателие отговаря на изискванията за жилище по смисъла на § 5, т. 30, във връзка с т. 29 от ДР на ЗУТ и чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Ателието притежава архитектурно всички изисквания по предписанието на цитираната разпоредба от ЗУТ, както и на тези, за да се ползва фактически за жилище. Както правилно административният съд е посочил, разпоредбите на § 5, т. 29, във връзка с т. 30 от ДР на ЗУТ, както и чл. 89, ал. 1 и ал. 2 ЗГР, не съдържат императивно изискване постоянният и настоящ адрес на гражданите да съвпада единствено и само с адрес на жилища по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Законодателят не въвежда с понятието за адрес задължение за лицето да посочи за свой адрес само жилище по смисъла на ЗУТ. Същото може да посочи и друг обект на собственост, годен фактически да се ползва за жилищни нужди, което тълкуване се извежда от употребата на съюза или в разпоредбата на чл. 89, ал. 1 ЗГР. От друга страна, разпоредбата на § 5, т. 29, изр. второ от ДР на ЗУТ, съгласно която при определяне предназначението на сградата, ателиетата се считат за жилища е достатъчно ясна и не дава основание за противоречиво тълкуване. Също така, разпоредбата на чл. 89, ал. 5 от Закона за гражданската регистрация, кметът на общината определя адресите на територията на общината, на които може да се извършва адресна регистрация. От своя страна чл. 139, ал. 3 от Наредба РД-02-20-9/21.05.2012 г. гласи, че адресна регистрация се извършва само на адреси, включени в националния класификатор на настоящите и постоянни адреси. Налице е задължение за административния орган, при заявяване за вписване на постоянен и настоящ адрес да бъде извършена проверка дали адресът, посочен в заявлението, се съдържа в националния класификатор на настоящите и постоянни адреси. Тази проверка се извършва служебно (автоматизирано) чл. 140, ал. 3 от Наредбата. Съгласно чл. 140, ал. 4 от Наредбата, когато адресът от заявлението за постоянен адрес или от адресната карта за настоящ адрес е включен в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси, на лицето се издава Удостоверение за постоянен адрес или Удостоверение за настоящ адрес по образци, утвърдени с наредбата по чл. 24, ал. 2 от Закона за гражданската регистрация. В случая в оспорената Заповед РД15-1498/31.07.2024 г. на кмета на Община Сливен не се излагат съображения от административния орган, че посочения в подаденото до него заявление адрес не е включен в националния класификатор на настоящите и постоянни адреси, съответно, че липсата на такъв не му дава възможност да извърши исканата регистрация по изискването на чл. 89, ал. 5 ЗГР. С оглед гореизложеното, обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Основателно се явява направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от страна на М. И. Б.. Такива ѝ се следват в доказания по делото размер от 1000 лв., съгласно приложените Допълнително споразумение към Договор за правна защита и съдействие 199/15.11.2024 г., където е посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е 1000 лева, платимо в брой, и копие от Фактура 303/21.02.2025 г. и Фискален бон за заплатена сума в размер на 1000 лева за осъществено процесуално представителство пред ВАС по адм. д. 11422/2024 г. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение