Решение № 167 от 19.3.2025 г. на ВКС по г.д. № 20238002104803/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 5103/08.11.2024 г. по настоящото дело, по касационна жалба, подадена от Н. Г. В., е допуснато касационно обжалване на решение № 3471/28.06.2023 г. по гр. д. № 6596/2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20220888/09.10.2020 г. по гр. д. № 61408/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. В. срещу В. И. А. положителен установителен иск за признаване право на собственост по давност върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№], по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Столична община, с адрес: район С., [улица], с площ от 302 кв. м., заедно със застроените в имота едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 104 кв. м., и гараж с идентификатор [№], с площ от 20 кв. м., и всички подобрения и приращения в имота. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът по иск за собственост на недвижим имот, който не е пряк наследник на имота, но твърди, че го е придобил по давност, трябва да противопоставя на ответника по иска, който е придобил чрез сделка идеална част от имота, намерение да владее тази идеална част за себе си. По приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Както е прието в мотивите към обжалваното решение, с н. а. № 28/08.08.2014 г., издаден в производство по обстоятелствена проверка, ищецът Н. Г. В. се легитимира за собственик на основание давностно владение на 1/4 ид. ч. от поземления имот и на 1/5 ид. ч. от жилищната сграда, обособена като самостоятелно жилище в западната част. Ищецът не е твърдял, а и от данните по делото не е установено да е пряк наследник на спорния имот, който произхожда от С. З. С., починал през 1978 г. и оставил за наследници по закон съпруга, починала през 1986 г., и четири деца. Наследник по закон е неговата майка С. Б. М. - едно от петте деца на Б. С. З. (починал през 2007 г.), който е син на първоначалния собственик. Наследник по закон на Б. С. З. е и ищецът Х. Б. З. - негов син, който е твърдял, че е собственик на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, и по отношение на когото отхвърлителното въззивно решение е влязло в сила като необжалвано. Изложеното сочи, че неправилно въззивният съд е приел за приложимо и спрямо ищеца Н. В. (сега касатор) изискването субективното му намерение да свои вещта да е доведено до знанието на ответницата, която е носител на правото на собственост на 1/2 ид. ч. от дворното място и едноетажна сграда, заедно с всичките подобрения в имота, въз основа на три разпоредителни сделки - дарение и покупко-продажби, сключени на 28.01.2005 г. с част от наследниците на С. З. С., т. е. да докаже, че е налице преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение за себе си съобразно разясненията в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Това е обусловило и решаващия извод на съда за неоснователност на предявения от В. иск. Приема се в трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, че видът на упражняваната фактическа власт върху вещ се определя към момента на установяването й (решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на І-во г. о.), а в случая е ясно, че се касае до завладяване от ищеца В. на идеална част от чужд за него, а не от сънаследствен имот (наследник по закон е майката на ищеца), без наличие на правно основание, при което още от момента на установяването й тя следва да се определи като владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, а не като държане. Поради това приложение намира презумпцията по чл. 69 ЗС (предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго), а данните по делото не я опровергават. И независимо, че ищецът е упражнявал владение не върху целия имот, а само върху идеална част от него, то поради обстоятелството, че същият няма качеството на съсобственик (сънаследник), приложима е практиката на ВС и ВКС, според която в такава хипотеза за придобиването по давност не е необходимо ищецът да демонстрира промяна в намерението за своене спрямо съсобственицата (ответницата по иска), а е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона 10-годишен срок да е явно, спокойно, постоянно, непрекъснато и несъмнено (решение № 304/04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.). В тази насока съдът приема следното: С нотариалния акт от 08.08.2014 г., издаден в производство по обстоятелствена проверка, част от претендираните от ищеца В. права са признати, но не в пълния им обем, какъвто извод се налага от данните по настоящото дело. Така, свидетелите С. М. и А. са установили, че ищецът живее в имота откакто се е родил, поддържа го и го ремонтира, направил е покрива на една част от къщата, както и саниране, има открита партида във водоснабдителното дружество, заплаща консумативни разноски, има вписани постоянен и настоящ адрес на адреса на спорния имот, като някои от тези обстоятелства са установени и от свидетелите Я. и В. М., а са и приети в мотивите към въззивното решение. Тези действия, преценени комплексно, установяват признаците на владението, посочени по-горе, и тъй като са упражнявани в продължение на период, по-дълъг от 10 години, налагат извода, че предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79, ал. 1 ЗС, са осъществени, при липсата на данни по делото по отношение на имота да са налице законови пречки за придобиването му по давност и при обективираното в исковата молба волеизявление за това (ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС). Ответницата се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място и едноетажна жилищна сграда, заедно с всичките подобрения в имота, въз основа на три разпоредителни сделки - дарение и покупко-продажби, сключени на 28.01.2005 г. с н. а. № 14, том І, рег. № 398, дело № 13, н. а. № 15, том І, рег. № 400, дело № 14 и н. а. № 16, том І, рег. № 402, дело № 15, с част от наследниците на С. З. С.. Така придобитите от нея права не изключват правата на ищеца върху останалата 1/2 ид. ч. от спорния имот като съвкупност от земя и сгради. Опитите й да се нанесе в имота, данните за скандали между страните, извлечени от свидетелските показания, сочат, че ищецът е живял в имота, а ответницата се е опитвала да завладее обитаваната от него част. Но дори да се приеме, че е складирала вещи, от показанията на свидетелите Я. и В. М. не може да бъде направен извод, че вещите са били оставяни в частта, върху която ищецът е упражнявал владение. И както приема трайната съдебна практика, щом владението е било непрекъснато, щом като ищецът никога не е бил отстраняван от владението на имота, то кавгите и претенциите не могат да го смутят (решение № 304/04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о.). Както е посочено в нотариалния акт, заявената от ищеца претенция за собственост се основава на обитаване на реална част от едноетажна еднофамилна жилищна сграда, намираща се в западната част на къщата, която не представлява самостоятелен обект (независимо, че в нотариалния акт е описана като самостоятелно жилище, състоящо се от две стаи, кухня, баня - тоалетна и мазе), доколкото липсват данни дали и останалата част от къщата има характеристиките на такъв обект. Освен това следва да се има предвид, че претенцията е предявена в условията на съвладение от двамата ищци - Н. В. и Х. З., като правата на З. са отречени с влязлото в сила решение, поради което следва да се признае владението само на В. по отношение на 1/2 ид. ч. от спорния имот. С оглед гореизложеното формираният от въззивния съд извод, с който правата на ищеца Н. В. са отречени, се явява неправилен. Обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необосновано, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като по делото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният положителен установителен иск бъде уважен, като се признае за установено по отношение на ответницата, че ищецът В. е собственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот на основание придобивна давност. При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ищеца В. следва да бъдат присъдени разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 602.79 лева, определени съразмерно признатите права на този ищец. Ответницата не е представила доказателства за сторени разноски по водене на делото в инстанциите и не е направила искане за присъждане на такива. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.