Решение № 97 от 11.04.2017 г. на ВКС по н. д. № 238/2017 г.

Решение № 97 от 11.04.2017 г. на ВКС по н. д. № 238/2017 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Постъпила е касационна жалба от защитника на подсъдимия И. Г. Д. срещу решение № 46/09.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 44/2016 г. по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 24/13.04.2016 г., постановена по НОХД № 34/2016 г. по описа на Софийски военен съд. С атакуваните актове Д. е признат за виновен в това, че в периода от 09.07.2008 г. до 09.10.2008 г. в [населено място], без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, като отпуснал кредити с лихви на лицето И. В. Д. и от тази дейност получил неправомерни доходи общо в размер на 945 лв. На основание чл. 252, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален "строг" режим. Признат е за невиновен и е оправдан по обвинението на 15.10.2008 г. без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, като отпуснал на А. И. З. кредит в размер на 5000 лв. с 8% месечна лихва. Сумата от 945 лв. е отнета в полза на държавата. В жалбата от защитника на подсъдимия се твърди, че неправилно е приложен наказателен закон по отношение на гражданско-правни отношения. Възразява се срещу отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Постъпило е допълнение към касационната жалба от самия подсъдим. В него се твърди, че е нарушен принципа non bis in idem, поради постановена присъда по НОХД № П-217/2011 г. на Софийски военен съд. Поддържа се нарушение на материалния закон, поради гражданско-правния характер на обществените отношения, изтекла давност и отказ да се наложи общо наказание по реда на чл. 25 от НК. Оспорва се подсъдността, с оглед на това, че Д. е загубил качеството "военнослужещ". Изложени са и редица съображения, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство, тъй като се отнасят до обосноваността на съдебния акт - заинтересованост на свидетелите, противоречия в показанията им и др. В съдебно заседание защитникът поддържа изложените в жалбата доводи. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Намира, че осъществената дейност действително е по занятие, както и че всички доказателства са надлежно анализирани и съдът не е допуснал процесуални нарушения. Самият подсъдим моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Обжалваното решение следва да бъде отменено, тъй като е постановено в нарушение на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. С присъда от 16.02.2012 г., постановена по НОХД № П 217/2011 г. по описа на Софийския военен съд, влязла в законна сила на 18.04.2013 г. подсъдимият И. Г. Д. е признат за виновен в това, че за времето от м. октомври 2006 г. до м. октомври 2010 г. в [населено място], без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова по Закона за банките и Закона за кредитните институции, като отпускал кредити с лихви и получил значителни неправомерни доходи, общо в размер на 40 850 лв., и на основание чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години, на глоба в размер на 5 000 лв. и конфискация на част от имуществото му. Съпоставката между съдържанието на цитираната присъда и обвинението, по което Д. е привлечен да отговаря в настоящото наказателно производство, дава основание за извод, че за деянието, за което е предаден на съд, вече е постановена влязла в законна сила присъда. Изискването е едно и също лице да не бъде съдено два пъти за едно и също престъпление. Няма спор, че подсъдимият Д. е същото лице, по отношение на което е постановена присъдата по НОХД П-217/2011 г. Присъствал е лично в съдебно заседание, самоличността му е установена по надлежния ред и индивидуализиращите го белези са достатъчно на брой и непротиворечиви. Следващото изискване е престъплението да е същото. Правната квалификация на двете деяния е еднаква, независимо че първата присъда е за престъпление, квалифицирано по-тежко с оглед размера на придобитите от престъпната дейност средства. Тъй като правилото "non bis in idem" се прилага с оглед на фактите, предмет на приключилото наказателно производство, а не с оглед на правната им квалификация, същественият въпрос е дали фактически обвинението е за същото престъпление. Преценката кои са фактическите рамки на обвинението, следва да бъде извършена в съответствие с разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК и относимата към нея съдебна практика. Обстоятелствената част на обвинението включва всички фактически данни, свързани с начина на извършване на престъплението, които са от значение за квалификацията на деянието, така, както е посочена в заключителната част на обвинителния акт. Обстоятелствата, които индивидуализират престъплението са тези, свързани с обективните елементите на състава му. В конкретния случай мястото на осъществяване на престъплението е едно и също - [населено място]. Периодът, през който е осъществено второто деяние от 09.07.2008 г. до 09.10.2008 г. е включен във времето от м. октомври 2006 г. до м. октомври 2010 г., когато е извършено първото престъпление. И в двата случая Д. е обвинен, в това, че е извършвал банкови сделки по занятие - първата от възможните три форми на изпълнителното деяние, като обстоятелствата, при които това е ставало са идентични - в поне три случая е предоставял кредити на физически лица срещу задължение за връщането им с лихва. Едни и същи са правилата, изпълващи съдържанието на бланкетната норма - чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за кредитните институции. Съществуващите различия в отделните сделки /страна-заемополучател, размер на кредита и размер на лихвата/, не правят престъплението различно. Тези обстоятелства не се отнасят към съществените за обвинението факти, поради което не определят неговите рамки. Посегателството в случая е срещу обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на кредитната система в страната, т. е. правнозащитеният обект не е личността или собствеността на гражданите, за да е от значение кое точно е лицето, взело заем от подсъдимия или в какъв размер е договорената лихва. Установяването на отделните физически лица, страни по сделките е било необходимо, не поради това, че са пострадали, тъй като те нямат това качество, извън квалифицираните случаи по ал. 2, пр. 1 а като способ за доказване на факта, че Д. е осъществявал банкови сделки - предоставяне на кредити, както и че е извършвал това по занятие, т. е. три или повече пъти. По принцип не съществува законова пречка едно лице да бъде признато за виновно в извършване на престъпление по чл. 252 от НК, ако се докаже, че без разрешение по занятие е извършвало банкови сделки, и без да са установени имената на лицата - страни по сделките. По същи начин, за съставомерността на деянието е ирелевантен размерът на отпуснатите заеми. Относимото обстоятелство е извършването на сделка, отговаряща на действията, включени в понятието за банкова дейност, определено в чл. 2, ал. 1 от ЗКИ като публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити. Очевидно е, че размерът на кредита не е от значение за определяне на сделката като лбанковаы, следователно не представлява елемент от обстоятелствената част на обвинението. Ирелевантен по същата причина е и размерът на договорената лихва. Обстоятелството каква е сумата, получена от извършителя на това основание е относимо единствено към по-тежко квалифициращия деянието признак по ал. 2, пр. 2, но забраната по чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, както беше изтъкнато, преклудира изобщо възможността за повторно наказателно преследване за същото престъпление, независимо от начина, по който то е квалифицирано. Само за пълнота на изложението, настоящият състав намира за необходимо да обърне внимание на инстанциите по същество и на обстоятелството, че с разпоредбата на чл. 252 от НК е инкриминирано системното осъществяване на еднородни деяния, поради което изискуемият минимум е три, а Д. е признат за виновен за това, че е предоставил два кредита. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение