Решение № 443 от 15.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6605/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби, подадени съответно от заместник председателя на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/, чрез процесуалния му представител юрк. Д. Димитрова, и респективно от Х. Али, гражданин на Сирия, чрез пълномощника му адв. Г. Георгиева, срещу решение 395/25.05.2023 г., постановено по адм. дело 501/2023 г. по описа на Административен съд-Хасково. С касационната жалба на заместник председателя на ДАБ се оспорва първоинстанционното решение в частта му, с която е отменено негово решение 6793/06.04.2023 г. в частта му, в която на сирийския гражданин е отказано предоставянето на хуманитарен статут и преписката е изпратена на органа за ново произнасяне. В жалбата и представени по делото писмени бележки, са релевирани съображения за неправилността на оспорения съдебен акт в тази му част, като необоснован и постановен в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му в обжалваната от този касатор част. С касационната жалба на Х. Али се атакува решението на административния съд в частта му, с която е отхвърлена жалбата му срещу решение 6793/06.04.2023 г. на заместник председателя на ДАБ, в частта му, с която на чужденеца е отказано предоставянето на статут на бежанец. По наведени в касационната жалба, поддържани в съдебно заседание по делото, твърдения за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и противоречие с приложимия материален закон, е отправено искане за отмяната на съдебния акт в тази му част. В срока по чл. 213а, ал. 4 АПК не са представени отговори на касационните жалби. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, като съобрази доводите на страните и прецени данните по делото, приема касационните жалби за допустими, като подадени от легитимирани лица в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, а разгледани по същество за неоснователни, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Х. Али, гражданин на Сирия, срещу решение 6793/06.04.2023 г. на заместник председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, в това число писмо рег. М-5513/13.03.2023 г. по регистъра на ДАНС, издадено за директора на специализирана дирекция "М"-ДАНС от специален агент А. Еленков. По данни от приобщените доказателства, административният съд приема за установена следната, възприета и от касационния състав фактическа обстановка: Във връзка с молба от 20.12.2022 г. на сирийския гражданин за предоставяне на международна закрила, е образувано производство пред ДАБ, в хода на което при условията на чл. 58, ал. 10 от ЗУБ е получено писмо рег. М-5513/13.03.2023 г. С последното, ДАНС възразява срещу предоставянето на международна закрила в Република България на Х. Али, тъй като разполага с информация, отразена в справка рег. RB202001-001-03/Т-6-1148/01.03.2023 г., според която лицето представлява заплаха за националната сигурност. Цитираната в писмото на ДАНС справка обаче не е част от административната преписка по издаване на акта на заместник председателя на ДАБ, нито е приобщена към доказателствения материал по делото. След като не установява материалноправните предпоставки за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 от ЗУБ и получаване на становището на ДАНС, заместник председателят на ДАБ издава атакувания отказ, по мотиви, в частност относно отказания хуманитарен статут, че независимо, че спрямо сирийския гражданин са налице предпоставките за предоставяне на такъв статут при условията на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, отрицателното становище на ДАНС го задължава да откаже да предостави международна закрила на чужденеца. При тази фактическа установеност административният съд постановява атакуваното пред настоящия съдебен състав решение, с което отменя като незаконосъобразно решението на заместник председателя на ДАБ в частта, в която е отказано предоставянето на хуманитарен статут, и изпраща преписката на органа за ново разглеждане на молбата за предоставяне на международна закрила в тази й част, като отхвърля предявената от чужденеца жалба в останалата й част. За да достигне до този правен резултат, административният съд приема, че данните по делото действително не обуславят извод за наличие на основание по чл. 8 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец, поради което и законосъобразно такъв е отказан на чужденеца с издаденото от заместник председателя на ДАБ решение. Първоинстанционният съд обаче намира, че оспореният акт, в частта му, касаеща отказания хуманитарен статут, противоречи на решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ по дело С-159/19, тъй като отказът на органа да предостави на сирийския гражданин хуманитарна закрила е обусловен единствено от даденото от ДАНС, немотивирано становище. Поради това административният съд счита, че актът в тази му част е немотивиран и издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като по тези мотиви, в резюме, постановява оспореното пред касационната инстанция решение. Атакуваното решение е валидно и допустимо. При проверката за наличие на основания по чл. 209, т. 3 АПК, касационният съдебен състав съобразни следното: По касационната жалба на заместник председателя на ДАБ: Настоящият състав намира, че решението в частта му, обжалвана от този касатор, е правилно. Не са налице сочените от заместник председателя на ДАБ в касационната му жалба пороци на съдебния акт, съставляващи касационни основания, налагащи неговата отмяна. Правилно при формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/19, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС в решението му по дело С-159/19, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, § 4, б. а и чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, /който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, тоест по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник председателят на ДАБ/, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед на самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан хуманитарен статут /независимо от установеното от органа наличие на предпоставките за предоставяне на такъв статут/, само заради изразеното от ДАНС отрицателно становище, при това без овластеният за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган, да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на сирийския гражданин /обективирани в справка рег. RB202001-001-03/Т-6-1148/01.03.2023 г., която не е приобщена към преписката/, налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/19 г. и даденото с него тълкуване. Затова, обосновано и в съответствие с принципа за предимство на съюзното право над националното, въз основа само на констатираното противоречие на атакувания акт с преюдициалното решение и констатираното сходство в установените по двете дела факти, административният съд е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспореното пред него решение на заместник председателя на ДАБ в частта му, касаеща отказания на чужденеца хуманитарен статут, при което правилно е отменил решението в тази му част и е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне по молбата за предоставяне на субсидиарна закрила. Поради това и предявената от заместник председателя на ДАБ касационна жалба срещу съдебното решение в тази му част, съставът счита за неоснователна. По касационната жалба на Х. Али: Неоснователна е и тази касационна жалба. Фактическата установеност по делото, в това число по неоспорените данни от протокола от проведеното с чужденеца на 17.03.2023 г. интервю /че в държавата му по произход той не е бил арестуван или осъждан, не е бил преследван, не е имал проблеми с официалните власти, както и проблеми заради етническата си принадлежност и изповядваната религия/, не обосновава различен от формирания от административния съд, а преди това и от административния орган, извод за липсата на основание за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 от ЗУБ. В тази връзка в атакуваното решение са изложени обосновани и законосъобразни мотиви, които се споделят от касационната инстанция, и към които съставът намира за удачно да препрати, на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК. С оглед конкретно наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт в оспорената част поради липсата на осъществена преценка относно приложимостта в случая на принципа non-refoulment /забрана за връщане/, съставът счита за нужно да посочи следното: Вярно е, че когато приеме за неоснователна молба за международна закрила поради липсата на основания по смисъла на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, административният орган е длъжен да се съобрази с визирания принцип, залегнал в правилото на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ и въведен с член 33, ал. 1 от Конвенцията за статута на бежанците /Женевската конвенция/, съгласно който никоя договаряща държава не следва да експулсира или връща /refouler/ бежанец на територията, където са застрашени живота или свободата му, по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи. Изрична преценка /чрез излагането на нарочни мотиви/ в тази насока действително не е извършена от органа, но с оглед данните по делото /че сирийският гражданин не е бил преследван в държавата си по произход, в това число поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи/ и постановения по него резултат за връщане на преписката на заместник председателя на ДАБ и следователно за ново произнасяне по нея, то според състава този пропуск не може да се квалифицира като съществен, обуславящ отмяната на отказа за предоставяне на статут на бежанец, като незаконосъобразен. Още повече, че преценка налице ли е основание да се приложи принципът non-refoulment по отношение на сирийския гражданин следва да бъде извършена от административния орган при новото произнасяне по молбата за предоставяне на хуманитарен статут. Затова оплакванията на касатора за неприлагането в случая на принципа за забрана за връщането, а оттам и за неправилност на съдебния акт в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу решението на заместник председателя на ДАБ в частта относно отказания статут на бежанец, съставът преценява като неоснователни. По изложените съображения и установената неоснователност на двете касационни жалби, атакуваното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Страните не претендират разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,