Решение № 669 от 23.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11072/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Форд Мотор Къмпани Лимитид - дружество, учредено съгласно законите на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, със седалище и адрес на управление: Артериал Роуд, Лейндън, Есекс, Англия, чрез процесуални представители, срещу Решение 5528 от 05.09.2023г., постановено по адм. дело 615/2022г. по описа на Административен съд София град / АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт / РА/ Р-22221020008147-091-001/17.08.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, в частта, потвърдена с Решение 1771 от 22.11.2021 г. на Директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. София при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че спорът между страните не е фактически, а правен и се свежда до въпроса доколко фактура, в която стойността на посочения на отделен ред данък е посочена в евро съставлява данъчен документ по смисъла на чл. 71, т.1 ЗДДС, наличието на който е условие за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Намира, че след като съдържанието на фактурата не е съобразено с нормата на чл. 114, ал.5 ЗДДС в приложимата към 2019г. редакция, то правомерно дружеството е поискало преиздаване на процесните фактури от доставчика при спазване изискванията на чл. 26, ал.6 ЗДДС и то в рамките на 12- месечния срок по чл. 72, ал.1 ЗДДС. Подчертава, че доводите на първостепенния съд относно ирелевантността на момента, в който получателят по доставка разполага с фактура, съответстваща на законовите изисквания, са в колизия с принципа за неутралност на данъка, както и с целта на ЗДДС. Акцентира, че неговите норми са специални спрямо тези на Закона за счетоводството, както и, че преклузивният срок по чл. 72, ал.1 ЗДДС не би трябвало да тече, ако задълженото лице не разполага с данъчен документ, който отговаря на законовите изисквания, тъй като противното напълно би осуетило възможността за упражняване на правото на приспадане. От тук формира извод, че едва след като през м. 09.2020г. доставчикът повторно е издал първоначалните фактури от м.08.2019г., то за него, в качеството му на получател, е започнал да тече срокът по 72, ал.1 ЗДДС, с оглед на което законосъобразно е упражнено от дружеството право на приспадане на данъчен кредит по тях. В тази връзка се позовава на разясненията на СЕС, съдържащи се в решенията по дело С- 95/07, С-152/02 и С- 284/11, като в допълнение предявява мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с посочените в молба от 10.06.2024г. въпроси. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата и в писмени бележки по съществото на спора и претендира отмяна на обжалваното решение и на оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба Директорът на Дирекция ОДОП гр. София, чрез процесуален пълномощник, оспорва основателността й и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на производството пред АССГ е законосъобразността на РА Р-22221020008147-091-001/17.08.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, в частта, потвърдена с Решение 1771 от 22.11.2021 г. на Директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. София при ЦУ на НАП, с който за Форд Мотор Къмпани Лимитид / Форд/ е отказано признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС в размер на 972 789,88 лв. за данъчни периоди м. 09 и м. 10.2020г. по фактури, издадени от Язаки Системс Технолъджис ГМБХ / Язаки/ със служебен номер от НАП 3076417392. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Основната дейност на задълженото лице е производство и продажба на МПС и закупуване на инструментално оборудване в България за производство на части. Дружеството е чуждестранно юридическо лице, регистрирано само за целите на ЗДДС на 25.09.2014г. През ревизираните периоди дружеството е декларирало получени доставки в размер на 4 863 949,43 лв. и ползван данъчен кредит в размер на 972 789,89 лв. по 4 бр. фактури с 10005;10006; 10007 и 10008 от м. 09.2020г., издадени от Язаки, с предмет поръчка за изработка на Форд. След извършена насрещна проверка на доставчика, преценка на събраните доказателства и съгласно предоставените от ревизираното дружество писмени обяснения, органите по приходите са приели, че доставките на оборудване за производство на автомобилни електронни системи, обективирани в спорните фактури от 2020г., са осъществени през месец август 2019г. и за тях вече са издадени фактури от м. 08.2019г. от Язаки с BG 100001;100002; 100003 и 100004. Според обясненията на ревизираното дружество, същото не е приело фактури с .3 и 4, поради което през месец 09.2020г. доставчикът е издал кредитни известния към тях с BG 100003G и 100004G, както и нови фактури BG100007 r BG100008, декларирани от Язаки в СД за м. 04.2021г. Тези нови фактури отразяват идентични доставки като вид, стоки, номер на поръчка, дата на предаване и стойност със стопанските операции по издадените през 2019г. фактури с BG100003 и BG100004. Ревизиращите са съобразили още, че фактури с BG 100005G и BG100006 не са представени от доставчика при насрещната проверка, нито са отразени в неговите регистри по ЗДДС, а първата от тях не е представена и от ревизирания. След анализ на извършената поръчка за обработка на оборудване на Форд и справка- извлечение за електронно банкиране органите по приходите са достигнали до извода, че всички спорни доставки по фактурите от м. 09.2020г. са осъществени през м. 08.2019г., поради което преклузивният срок за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 72, ал.1 ЗДДС е изтекъл на 31.08.2020г. След като в неговите рамки ревизираното дружество не е упражнило претендираното данъчно предимство, то са приели, че това право следва да бъде отречено. В допълнение, ревизиращите са счели, че спорните доставки не са реално извършени, а спрямо липсващата фактура с BG100005/09.09.2020г. не е налице условието по чл. 71, т.1 ЗДДС. В хода на съдебното производство е проведена ССчЕ, заключението по която е кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено. Вещото лице е уточнило, че инструментите по фактура с BG100005/09.09.2020г. се намират в завода на Язаки България ЕООД в гр. Ямбол, а друга част от тях - в кабелна фабрика на Нурсан Отомотив ЕООД, с. Люляково, Община Руен, където са и стоките по останалите спорни фактури. Посочените дружества са подизпълнители на Язаки Системс Технолъджис ГМБХ, което от своя страна доставя продукцията на ревизираното лице. Въз основа на осъществената съпоставка експертът е посочил, че данъчната основа на доставките и размерът на ДДС в първоначално издадените през 2019г. фактури са посочени в евро, а в последващите фактури от 2020г. в евро и в български лева. След анализ на събраните доказателства, първостепенният съд е приел, че оспореният РА е материално законосъобразен. Този извод е мотивиран с разпоредбата на чл. 5, ал.1 ЗСч, която не отрича възможността счетоводните документи в предприятията да се съставят на съответния чужд език и чуждестранна валута в случаите на сделки, уговорени в чуждестранна валута с чуждестранни контрагенти, какъвто е и конкретния случай. Изтъкнал е, че посочването на стойността на ДДС в евро не може да извини бездействието на ревизирания да предприеме нормативно изискуемите се действия за упражняване на правото на приспадане по фактурите за спорните доставки от 2019г., нито да му предостави възможността да извлича за себе и благоприятни последици от собственото си неправомерно поведение. Тъй като преклузивният срок по чл. 72, ал.1 ЗДДС е изтекъл на 31.08.2020г., то упражненото от дружеството в м.09 и м. 10. 2020г. право на приспадане е извършено в нарушение на чл. 72, ал.1 ЗДДС. Този извод е мотивиран и с разясненията на СЕС, дадени с решенията по съединени дела С-95 и С-96/07 и дело С-284/11, както и с цитираната практика на ВАС, като в обобщение е формирано заключението, че оспореният РА в тази му част е законосъобразен. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но е необходимо прецизиране на изложените мотиви. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: Анализът на конкретния фактически състав и приложимата спрямо него нормативна уредба мотивира извода на касационната инстанция, че решаването на правния спор не налага отправянето на запитване до Съда на Европейския съюз предвид ясния и безусловен характер на относимите общостни разпоредбите на от Директива 2006/112/ЕО, както и наличието на идентични предходни запитвания по подобни въпроси. Съобразно чл. 628 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК, отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуването на разпоредба на общностното право, като нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на ЕС, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на общностното право при постановяване на решението по конкретен правен спор. По аргумент от чл. 288 от ДФЕС, директивите са актове, които обвързват държавите - членки, адресати на същите, със задължението да осигурят чрез националното законодателство указания им резултат, което само по себе си не изключва възможността засегнатите лица, в защита на свои права, да се позовават на директния ефект на съдържащи се в тях правни норми. Тази възможност обаче е предпоставена от установяването на неизпълнение на задължението на държавите - членки за пълно и точно транспониране на съответната директива, чиито общностноправни разпоредби също подлежат на тълкуване от СЕС, но при спазване на принципите за ясната правна норма и съблюдаване на наличието на отговори по преюдициални запитвания по идентични въпроси. В случая искането за преюдициално запитване е свързано с тълкуване на разпоредбите на чл. 167, чл.168, чл.178, б а, чл. 179, чл. 180, чл. 219, чл. 226, чл. 230 и чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС. Изясняването на техния смисъл обаче вече е било предмет на производства по преюдициални запитвания пред СЕС, които ще бъдат посочени в по- долу в мотивите по същество на настоящия съдебен акт. Определящо е, че СЕС многократно е уточнявал, че водещо при разкриването на точния смисъл на горепосочените разпоредби е тяхното телеологично тълкуване с оглед целта на данните, които задължително трябва да фигурират във фактурата. Тези данни обезпечават възможността на данъчните административни органи да контролират плащането на дължимия данък и ако е необходимо, наличието на право на приспадане на ДДС. Ето защо именно през призмата на тази цел трябва да се провери дали фактури като процесните от 2019г. съдържат всички задължителни данни, изискуеми от Директива 2006/112 и с получаването им от ревизирания през същия данъчен период м. 09.2019г. се е осъществило първото формално условие за упражняване на правото му на приспадане. Гореизложените съображения налагат извода, че поисканото от касатора тълкуване не е от значение за правилното решаване на спора по същество и с оглед липсата на предпоставките, визирани в хипотезата на чл. 628 от ГПК, искането за отправяне на преюдициално запитване се явява неоснователно и следва да се отхвърли. По касационната жалба: Разпоредбата на чл. 71, т.1 ЗДДС обуславяупражняването на правото на приспадане на данъчен кредит за доставките на стоки и услуги от притежанието на данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и 115, в който данъкът е посочен на отделен ред. В тази връзка в решението от 15 Септември 2016 г. по дело С-516/14 /т. 41 и сл./ СЕС разяснява кои са формалните предпоставки за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, като подчертава, че "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W siewicz, C-280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C-277/14). Подчертава също, че от принципът на неутралитет на ДДС следва, че "Данъчната администрация не може да откаже правото на приспадане на ДДС просто със съображението, че дадена фактура не отговаря на изискванията по член 226, точки 6 и 7 от Директива 2006/112, ако тя разполага с всички данни, за да провери дали материалноправните предпоставки, свързани с това право, са изпълнени" и "не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. Това следва и от член 219 от Директива 2006/112, съгласно който всеки документ или съобщение, което изменя и се отнася специално и недвусмислено за първоначалната фактура, се третира като фактура". В унисон с общностното право, националната норма на чл. 72, ал. 1 ЗДДС предвижда, че регистрирано по този закон лице може да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит за данъчния период, през който е възникнало това право, или в един от следващите 12 данъчни периода. В своята практика СЕС е имал възможност да уточни, че съществуването на преклузивен срок за упражняване на правото на данъчен кредит е допустимо съгласно чл. 179, § 1 и чл. 180 и 273 от Директива 2006/112/ЕО. Този срок обаче не трябва да прави прекомерно трудно упражняването на правото на данъчен кредит (т. 46 от решение от 08.05.2008 г. по съединени дела С-95 и С-96/07). В т. 53 от решение от 12.07.2012 г. по дело С-284/11 той посочва, че съответствието на преклузивния срок с принципа на ефективността следва да се разглежда в светлината на всички обстоятелства по делото, като следва да се има предвид и хипотезата, при която данъчнозадълженото лице, съзнавайки облагаемия характер на една доставка, поради закъснение или небрежност е пропуснало да поиска приспадане на ДДС в предвидения от националната правна уредба срок. В т. 48 от решението по дело С-284/11 СЕС подчертава, че възможността правото на приспадане да се упражнява без никакво ограничение във времето би била в противоречие с принципа на правната сигурност, който изисква да не бъде възможно безкрайното преразглеждане на данъчното положение на данъчнозадълженото лице по отношение на правата и задълженията му спрямо данъчната администрация. Визираните решения на СЕС са тълкувателно приложими в настоящия случай поради сходство на фактическата установеност, която е следната: През месец август 2019 год. Язаки чуждестранно дружество, регистрирано в Българи за целите на ДДС, е издало на ревизираното дружество 4 бр. фактури за извършени от него услуги по поръчка за обработка на Форд, които са подробно конкретизираните в представените към тях приложения. Тези фактури са изпратени и получени от Форд Мотор Къмпани Лимитед в срока по чл.113, ал.4 ЗДДС, но на 09.01.2020г. доставчикът е уведомен от получателя, че стойността на ДДС следва да се посочи и в български лева, а това налага да се съставят кредитни известия и да се издадат нови фактури, в които стойността на ДДС освен в евро, да се посочи и в лева. Противно на приетото от първостепенния съд, на 09.09.2020г. доставчикът е издал кредитни известия към всички горепосочени 4 бр. фактури от 2019г. и отново на тази дата е издал нови фактури за същите доставки. Именно тези повторно издадени фактури от 2020г. ревизираното дружество е включило в ДП и СД по ЗДДС за месец септември и месец октомври 2020г. и е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по тях. При тези релевантни факти и обстоятелства основателни са доводите на касатора, че контроверсните тези на страните не се свеждат до допустимостта на преклузивния срок по чл. 72, ал.1 ЗДДС за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, а спорът се концентрира върху въпросите налице ли са били формалните и материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит по първоначално издадените фактури от 2019г. и кой е началният момент, от който е започнал да тече срокът по чл. 72, ал.1 ЗДДС за упражняване на претендираното данъчно предимство. Отговорът на горепосочените въпроси налага на първо място да се подчертае, че между страните е безспорно, а и анализът на съдържанието на издадените през 2019г. от доставчика фактури сочи, че те отговарят на изискванията по член 226 от Директива 2006/112 и чл. 114, ал.1 ЗДДС. Според разбирането на СЕС, застъпено в решението по дело С- 368/09, за целите на данъка върху добавената стойност само изброените в член 226 от Директива 2006/112 данни задължително трябва да са посочени във фактурите, издадени в съответствие с член 220 от същата директива. На второ място е безспорно, че в първоначално издадените от доставчика и получени от ревизирания фактури са посочени размерите на данъчните основи и данъка само в евро, но не и в български лева съгласно чл. 114, ал.5 ЗДДС, в приложимата по време редакция, респективно чл. 230 от Директивата. Именно този пропуск на издателя на фактурите налага да се прецени доколко при липсата на тези реквизити по чл. 114, ал.5 ЗДДС може да се приеме, че ревизираното дружество, в качеството му на получател, не е снабдено с фактури, предоставящи му възможността да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит и дали тази негова субективна преценка да се въздържи да упражни данъчното си предимство до издаването на нови фактури от 2020г. би могла да се квалифицира като основание, което обективно е осуетило или е направило прекомерно трудно реализирането на коментираното данъчно предимство. В този аспект в решението по дело С- 516/14 СЕС разяснява, че формалните изисквания към фактурите по член 226 от Директива 2006/112 следва да се тълкуват през призмата на целта, която е преследвана с предвиждането на данни, които задължително да фигурират на фактурата, а именно - да могат данъчните административни органи да контролират плащането на дължимия данък и ако е необходимо, наличието на право на приспадане на ДДС. Така конкретизацията на датата на предоставяне на услугите, предмет на посочената фактура, позволява да се провери кога настъпва пораждащото данъка събитие и следователно да се определят данъчните разпоредби, които трябва да се приложат от времева гледна точка към сделката, до която се отнася този документ. Тази теза е доразвита от СЕС в решението по съединени дела С -374/16 и 375/16, в което се уточнява, че режимът на приспадане цели да освободи изцяло данъчнозадълженото лице от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност (вж. по-специално решения от 22 октомври 2015 г., Sveda, C126/14, EU:C:2015:712, т. 17 и от 14 юни 2017 г., Compass Contract Services, C38/16, EU:C:2017:454, т. 34). За постигането на целите на посочения режим обаче не е необходимо да се предвиди задължение за посочване на адреса на мястото, където издателят на фактурата извършва стопанската си дейност. Посоченото тълкуване е потвърдено с решение от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp (C277/14, EU:C:2015:719), в което Съдът приема, че е възможно приспадането на ДДС, платен за получени доставки, въз основа на фактури, съставени от дружество, което националната юрисдикция счита за несъществуващо лице. Макар националната юрисдикция да е констатирала лошото състояние на сградата, която дружеството е посочило като свой адрес на управление, според Съда фактът, че там не може да се извършва каквато и да било икономическа дейност, не изключва извършването на такава на места, различни от адреса на управление и в частност електронно. Поради това член 168, буква а) и член 178, буква а) във връзка с член 226, точка 5 от Директивата за ДДС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство, което поставя правото на приспадане на ДДС, платен за получени доставки, в зависимост от посочването във фактурата на адреса на мястото, където издателят ѝ я извършва. Съгласно решението по дело С -80/20, само в случай, че документът страда от такива пороци, които лишават националната данъчна администрация от необходимите данни, на които следва да се основава заявлението за възстановяване, е възможно да се приеме, че такъв документ не е фактура по смисъла на Директивата за ДДС. Цитираните насоки на СЕС при тълкуването на приложимите общностни и национални норми през призмата на правото на ЕС налагат извода, че преценката дали издадените през 2019г. документи са фактури по смисъла на Директивата за ДДС и чл. 71, т.1 ЗДДС е в пряка корелация с възможността данъчните орани да бъдат затруднени или препятствани да контролират размерите и плащането на дължимия данък и правото на приспадане на данъчен кредит при установената липса на данни за левовата равностойност на посочените в евро данъчни основи и ДДС. В тази връзка разпоредбата на чл. 114, ал.5 ЗДДС, в предходната й редакция, изрично препраща към чл. 26, ал.6 ЗДДС, който от своя страна сочи, че когато стойностите, необходими за изчисляване на данъчната основа, са определени в чуждестранна валута, данъчната основа се определя на базата на левовата равностойност на тази валута по курса, обявен от Българската народна банка към датата, на която данъкът е станал изискуем. Левовата равностойност на валутата може да бъде определена по последния обменен курс, публикуван от Европейската централна банка към момента, в който данъкът става изискуем. От горепосочените норми следва, че при известност както на умножаемото, така и на умножителя, определянето на левовата равностойност на посочените в евро данъчни основи и ДДС е свързано с елементарни аритметични изчисления, които не само, че са в кръга на знанията на данъчните органи, но и тяхното извършване не би могло да затрудни осъществяването на контролните им функции. Наред с това и в унисон с тълкуванията на СЕС в решението по дело С- 516/14, основният принцип на неутралитет на ДДС задължава приходните органи не само да определят левовата равностойност на ДДС в лева, но и да допуснат приспадането му за получени доставки, ако са изпълнени материалноправните предпоставки, дори и данъчнозадължените лица да не са изпълнили някои формални предпоставки. Щом разполага с информацията, необходима да се установи, че материалноправните предпоставки са изпълнени, то данъчната администрация не може да предвиди във връзка с правото на данъчнозадълженото лице да приспадне този данък допълнителни условия, които могат да доведат до осуетяване на упражняването на това право (вж. в този смисъл решения от 21 октомври 2010 г., Nidera Handelscompagnie, C385/09, EU:C:2010:627, т. 42, от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. Wąsiewicz, C280/10, EU:C:2012:107, т. 43 и от 9 юли 2015 г., Salomie и Oltean, C183/14, EU:C:2015:454, т. 58 и 59 и цитираната съдебна практика). В този смисъл данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура, макар и преценката дали тя отговаря на формалните изисквания за квалифицирането й като такава да е именно в кръга на нейните правомощия. Този анализ на фактурата обаче не би могъл да е зависим от субективното възприятие на получателя кои точно норми на ЗДДС са императивни и кои реквизити на фактурите са задължителни, тъй като в противен случай би се предоставила възможност за заобикаляне на чл. 72, ал.1 ЗДДС и за упражняване на правото на приспадане без никакво ограничение във времето. Това би било и в противоречие с принципа на правната сигурност, който изисква да не бъде възможно безкрайното преразглеждане на данъчното положение на данъчнозадълженото лице по отношение на правата и задълженията му спрямо данъчната администрация. В тази връзка СЕС изрично е уточнявал, че държавите членки имат компетентността да предвиждат санкции при неспазване на формалните предпоставки относно упражняването на правото на приспадане на ДД като налагат при необходимост глоба или имуществена санкция, съразмерна на тежестта на нарушението /вж. в този смисъл решение от 9 юли 2015 г., Salomie и Oltean, C183/14, EU:C:2015:454, т. 63 и цитираната съдебна практика). Гореизложените доводи налагат заключението, че съставените от Язаки при наличието на всички материалноправни предпоставки фактури от 2019г. съдържат всички задължителни данни по член 226 от Директива 2006/112 и са издадени в съответствие с член 220 от същата директива. Те представляват данъчни документи по смисъла на чл. 71, т.1 ЗДДС, а непосочването на левовата равностойност на конкретизираните в евро данъчни основи и ДДС не ги дисквалифицира като такива. Именно наличието на всички данни по чл. 226 от Директивата е определящо за целите на ДДС, с оглед на което и по аргумент от чл.72, ал.1 ЗДДС ревизиращият е следвало да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит по тях за данъчния период, през който е възникнало това право и той ги е получил, или в един от следващите 12 данъчни периода. Тъй като фактурите са получени от Форд през д.п.м.08.2019г., но в рамките на посочения законоустановен срок, изтекъл на 31.08.2020г., дружеството е предпочело да се въздържи от дължимите действия, то възможността му да упражни правото на приспадане през данъчни периоди месец септември и октомври 2020г. е преклудирана. След като този погасителен ефект не е настъпил в резултат на недобросъвестно поведение на доставчика, а е следствие от преценката и бездействието на самия ревизиран и то без да са били налице обективни пречки, нито прекомерни трудности за упражняване на правото си на приспадане, не би могло да се приеме, че срокът по чл. 72, ал.1 ЗДДС е започнал да тече едва след издаването на нови фактури от 2020г. и то за същите доставки от 2019г. В този аспект формираният краен извод не се променя от обстоятелствата, че към фактурите от 2019г. са издадени кредитни известия от 09.09.2020г. и нови фактури със същата дата за същите доставки от месец август 2019г. Тъй като именно през 2019г. са настъпили данъчните събития по доставките на фактурираните стоки и услуги, то именно моментите на възникване на изискуемостта на данъка сочат, че повторно издадените фактури от 2020г. не обективират реално извършени стопански операции на 09.09.2020г. Тяхното действително осъществяване е изрично оспорено от органите по приходите, но в тази връзка в касационната жалба липсват каквито и да е доводи, а сама по себе си неустановеността на реалното извършване на доставките по фактурите от 2020г. представлява самостоятелно основание за непризнаване на правото на приспадане на данъчен кредит по тях и е още един аргумент, обосноваващ заключението, че оспореният РА в обжалваната му част е законосъобразен. За пълнота на изложението следва да посочи, че нормата на чл. 116, ал.1 ЗДДС не разрешава поправки и добавки във фактурите и известията към тях, а предвижда погрешно съставените или поправени да се анулират или да се издават нови - чл. 116, ал.1 ЗДДС. Разпоредбите на ал.2, ал.3 и ал.4 от същия член регламентират хипотезите, при които се смята, че са налице погрешно съставени фактури, както и редът, по който се извършва анулирането. В случаи, като настоящият, при който фактурите от 2019г. са отразени в отчетните регистри на доставчика и ДДС е внесен, ЗДДС изисква за анулирането им да се съставят протоколи, съдържащи посочените в т.1- т.4 реквизити. Такива протоколи обаче не са издадени, а на 09.09.2020г. са съставени кредитни известия, без да са налице материалноправните предпоставки за това. Основанията за издаване на кредитни известия са регламентирани в чл. 115, ал.1 ЗДДС, но касаторът нито твърди, нито доказва, че е настъпило изменение на данъчната основа или разваляне на доставките по издадените през 2019г. фактури. Ето защо, като са приели, че правото на данъчен кредит по фактурите от 2020г., издадени от Язаки, е упражнено неправомерно от ревизираното дружество за д.п. м. 09 и м. 10.2020г. и са отказали неговото признаване, приходните органи са издали законосъобразен РА. Достигайки до същия краен извод, АССГ е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, направеното искане и липсата на възражение за прекомерност, на основание чл. 7, ал.2, т.6 от Наредба 1от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 38 833,69 лв. Така мотивиран и на основание чл.222, ал.2, т.1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение