Решение № 5703 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 742/2017 г.

Решение № 5703 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 742/2017 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 405а, ал. 7 от Кодекса на труда (КТ). Образувано е по касационна жалба на Дирекция "Инспекция по труда" - Р., чрез процесуален представител, срещу решение № 33/8.12.2016 г., постановено по адм. дело № 246/2016 г. по описа на Административен съд - Р. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на процесното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу Постановление за обявяване съществуването на трудово правоотношение от 14.07.2016 г. на Главен инспектор от Дирекция "Инспекция по труда" - Р. (ДИТ - Р.). Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Н. Н. Н., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Ответниците - М. С. С. и Ж. Р. С. не ангажират становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е Постановление, издадено от Главен инспектор при ДИТ - Р. на основание чл. 405а, ал. 1 от КТ, за обявяване съществуването на трудово правоотношение между Н. Н. Н. и М. Ж. Р., считано от 14.07.2016 г. Спорен по делото е въпросът относно характера на правоотношението. След анализ на относимата правна уредба, първоинстанционният съд извежда, че съгласно чл. 1, ал. 2 от КТ отношенията по предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Съгласно чл. 405а, ал. 1 от КТ, Инспекцията по труда има право да обяви съществуване на трудово правоотношение, когато установи, че работната сила се предоставя в нарушение на чл. 1, ал. 2 от същия кодекс. З. да упражни това право контролният орган на инспекцията следва безпротиворечиво да установи изпълнение на трудови задължения от страна на работника на определено работно място, с определено работно време, трудово възнаграждение и пр., т. е. да установи наличие на всички елементи, определящи правоотношението като трудово. В случая обаче тези обстоятелства, които са от съществено значение за издаването на административния акт не са изяснени и доказани. Постановлението е мотивирано единствено с представените от работещите на обекта А. Я. С., М. И. писмени декларации и обяснения. От данните в тях административният орган приема, че за работата на обекта на М. Р. е определено работно време от 08.00 до 17.00 часа, има определена трудова функция - длъжност "заварчик" и трудово възнаграждение - 20 лв. на ден. Въз онова на тези данни, както и вписаните лично от С. и И. в обясненията им обстоятелства, че са наети от жалбоподателя, е направен извод за наличие на трудово правоотношение между жалбоподателя и Р., което не било оформено с писмен трудов договор. Решаващият съд намира, че административният орган не е доказал по категоричен начин, че процесното постановление е издадено при наличие на реално възникнало трудово правоотношение. Административният съд счита, че данните, съдържащи се в събраните и проверени в хода на съдебното дирене доказателствени средства не са достатъчни, за да формират ясни и категорични изводи в подкрепа на постановлението, а именно, че М. Р. е престирал работната си сила по трудово правоотношение. По делото е установено, че проверката е била извършена на 14.07.2016 г. и на същата дата е било издадено и атакуваното постановление, без да се даде възможност на жалбоподателя да се запознае с установените при проверката констатации и да вземе отношение по тях, в т. ч. и да представи доказателства. Ж. Н. се е запознал с констатациите и издаденият административен акт на следващия ден - 15.07.2016 г. и по никакъв начин не е участвал в развилото се административно производство. Наличното по преписката уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК съдържа информация, че на 14.07.2016 г. в 19.30 часа е започнала проверка от инспектори на ДИТ - Р., но не съдържа информация за точния момент, в който жалбоподателят е получил това уведомление и е запознат със започналото производство, още повече, че според показанията на всички разпитани по делото свидетели Н. въобще не е бил на местопроизшествието поради страх от саморазправа. Предвид горното, решаващият съд приема, че в нарушение на чл. 35 от АПК органът е постановил административен акт при неизяснена фактическа обстановка - административният органът не е имал възможност да прецени и обсъди представените впоследствие обяснения от жалбоподателя като съпостави и провери събраните в хода на проверката данни от лицата; нито пък е могъл да събере допълнително доказателства (включително опровергаващи) относно твърденията на жалбоподателя за характера на отношенията между него и работещите на обекта лица, като по този начин осигури надлежни доказателства за наличието на елементите на трудово правоотношение. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Наведените в касационната жалба твърдения са неоснователни. Първоинстанционният съд правилно приема, че административният орган, нарушавайки задължението си по чл. 35 от АПК е постановил процесното постановление при съществено нарушение на административно-производствени правила, което е самостоятелно основание за отмяна. Допуснатото съществено нарушение на административнопроцесуалните правила е довело до неправилно приложение на материалния закон, доколкото издаденото на основание чл. 405а, ал. 1 от КТ постановление за обявяване съществуването на трудово правоотношение се явява необосновано, поради липса на доказателства за относимите правнорелевантни факти. Първоинстанционният съд законосъобразно извежда, че в административната преписка не се съдържат ясни и категорични доказателства, даващи основание да се направи обоснован извод, че се касае за предоставяне на работна сила в условията на продължителност, непрекъснатост и повторяемост за определен период от време, на определено място на работа, при определено работно време. От свидетелските показания на А. С. се установява, че към момента, а и към датата на инцидента работи по трудов договор на пълно работно време като заварчик във фирма "К." ООД. Посочва още, че в деня преди инцидента Н. го помолил за следващия ден, когато е в отпуск, да му помогне със заварките, като първоначално уговорката била да се почерпят след като свършат работата. Едва на следващия ден, докато работели и по молба на Р., променили тази уговорка, като се разбрали Н. да им даде по 20 лв. Св. С. обяснява, че представената по делото декларация (л. 6 от преписката) е попълнил лично, като обаче е вписал това, което са му казали проверяващите, включително че желае да сключи трудов договор. Подписал е връченото му постановление, без да го прочете, като само му е било указано къде да го подпише. В същия смисъл са и показанията на разпитания по делото като свидетел М. Д. И. Свидетелите отричат, да е имало трудово правоотношение между тях и Н., а попълнените декларации и обяснения били дадени под стрес. С оглед на гореизложеното, обосновани са изводите на съда, че са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, а именно, че при издаване на оспореният акт административният орган не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая. На следващо място, административният орган не е предоставил възможност на Н. да се запознае с направените констатации и да вземе отношение по тях. Въпреки възраженията си, касаторът не доказва в хода на производството твърдените от него обстоятелства. Различията между трудовото правоотношение и гражданския договор за изработка се очертават в няколко насоки. Различен е техният предмет. Договорът за изработка се сключва за постигането на определен трудов резултат, а трудовият договор има за предмет самото полагане на труда, неговото престиране, процеса на извършване на дадената работа. Различни са и вътрешните отношения между страните по двата договора. При договора за изработка изпълнителят е самостоятелен и независим от този, който му поръчва работата и изисква от него доставянето на резултат. При трудовия договор работникът, респ. служителят е подчинен и зависим от работодателя. Той не само работи за него, но и работи под негов контрол, указания, нареждания и ред; длъжен е да спазва трудовата дисциплина. Договорът за изработка предполага еднократно изпълнение на определена задача. Трудовият договор е за продължаващо се и многократно изпълнение на трудови операции, чието повтарящо се изпълнение запълва предоставянето и прилагането на работната сила на работника, респ. служителя. Различно е и разпределението на риска при двата вида договора. При договора за изработка, рискът е за изпълнителя. Обратно е при трудовия договор - непостигането на резултат от използването на трудовата сила на работника е за сметка на работодателя. Различно е и мястото на изпълнение на договора в двете хипотези. Мястото на изпълнение на договора за изработка се определя в зависимост от поръчката. А трудовият договор се изпълнява в мястото на работа, което се определя по взаимно съгласие на страните и представлява един от съществените елементи на трудовия договор. Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно извежда за безспорно установено по делото, че е налице уговорка "да се помогне", която не включва нито работно място (строителният обект не може да се приеме за уговорено работно място, тъй като поради естеството на извършваната работа, тя не би могла да бъде изпълнена другаде), нито възнаграждение (последното се появява на по-късен етап като еквивалент на договорената почерпка). Законосъобразно е прието, че не е имало трайност и постоянство в изпълнението на работата, не е имало задължение за спазване на трудова дисциплина, липсва конкретно договорено работно време. Обоснован е изводът на решаващия съд досежно неоснователността на тезата на административния орган, че с оглед на съществуващата правна уредба на трудовите договори, включваща и срочните такива, сключени за определено време (дори и за ден) или за извършване на определена работа, то следва да се приеме, че е налице трудово правоотношение между жалбоподателя и Р. Първоинстанционният съд законосъобразно извежда, че в случая по делото няма данни за уговорки между страните в тази насока. Нито, че ще се работи само един ден (половин или цял), нито пък че ще се работи до завършване на точно определена работа или обем от работа. Въз основа на заключението за липсата на убедителни доказателства за съществуването на трудовото правоотношение, Административен съд - Р. законосъобразно приема, че не са налице предпоставките по чл. 1, ал. 2 от КТ за уреждане на правоотношението между Н. и Р. като трудово по реда на чл. 405а от КТ. Посочените касационни основания не са налице и обжалваното съдебно решение, с което е отменено постановлението от 14.07.2016 г., издадено от главен инспектор в Дирекция "Инспекция на труда" - Р., следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,