Решение № 61 от 2.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3091/2011 г.

Решение № 61 от 2.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3091/2011 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия К. С. Б. и от защитника на подсъдимите П. С. П. и Ф. С. П. против решение № 160 от 3.ХI.2011 г. по внохд № 439/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. Оплакванията на Б. са за допуснати при първо- и второинстанционното разглеждане на делото съществени процесуални нарушения: неуважаване на направени от този подсъдим искания за събиране на нови доказателства, вследствие на който отказ делото е останало фактически неизяснено, както и неправилен доказателствен анализ с кредитирането противоречивите показания на свидетелите Д. К., А. У., В. Д. и М. Г.. В "отговор", представляващ допълнение към касационната жалба, горните оплаквания се поддържат. Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане. Защитникът на подсъдимите П. и Ф. П. оспорва законосъобразността на въззивното решение, където мотивите на съда се противоречиви, както и неговата обоснованост със считания за неправилен доказателствен анализ. Искането е за отмяна решението на апелативния съд и оправдаване на съпрузите П. поради недоказана съставомерност на деянието им. В съдебно заседание подсъдимите не се явяват и не се представляват. Представителят на ВКПр както и повереникът на частния обвинител М. М. Г. искат оставяне на въззивното решение в сила, намирайки за неоснователни направените в двете жалби възражения срещу правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд установи: С присъда № 14 от 4.VII.2011 г. по нохд № 151/2010 г. на Смолянския окръжен съд подсъдимите П. С. П., Ф. С. П. и К. С. Б. са признати за виновни в това, че действайки в съучастие като съизвършители са отвлекли с цел противозаконно да го лишат от свобода 19-годишния М. М. Г., за което деяние, извършено от тримата на 18.II.2010 г. в гр. Доспат, С. област, и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 НК /в сила към инкриминираната дата до изменението му със ЗИДНК, обн., ДВ, бр. 26 от 6.IV. 2010 г./ са осъдени при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на по 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода с отложено изтърпяване за по 3 години. П. и Б. са оправдани по обвинението, това им деяние да съставлява престъпление и по чл. 142а, ал. 1 НК. С обжалваното решение горната присъда е потвърдена. Жалбите са неоснователни. Твърдението, че предходните съдебни инстанции не са направили обективен анализ на доказателствените материали и установените посредством тях факти, е изцяло произволно. Точно обратно на това твърдение както първоинстанционният, така и въззивният съд са изследвали всички доказателствени средства, подложили са всеки един установен факт на внимателна оценка за неговата достоверност както самостоятелно, така с оглед съответствието му с другите факти, обсъдили са противоречията между твърдяното от подсъдимите - и отчасти, от свидетелката Ф. Н. Ислям, фактическа съпруга на подсъдимия Б. - и всички останали доказателства. След като са осъществили в пълнота това си процесуално задължение по чл. 305, ал. 3 НПК, съдилищата и, в частност, въззивният съд, обосновано са защитили решението си да не кредитират обясненията на подсъдимите като израз на неотговаряща на действителността тяхна защитна позиция. Не е основателно оплакването на Б., че съдилищата са ограничили правото му на защита с отказа си да изпълнят ред негови искания. Както неведнъж ВКС е посочвал в решенията си по повод на такова оплакване, процесуално нарушение може да съставлява само отказът на такива искания, дори и мотивиран, чиято преценка показва, че целят фактическото изясняване на делото, а не затрупването му с неотносими към казуса материали и излишно удължаване на процеса, каквито именно са изброените в жалбата на този подсъдим: че докато заедно с Пържанови бил още на паркинга пред заведението, откъдето е отвлечен М. Г., провел разговор със сестра си, че свидетелите Ас. У. и Д. К. следвало да бъдат на училище, а не във въпросното заведение и че, според Б., от мястото, където двамата се намирали, нямало видимост към мястото пред заведението, където над М. Г. е било упражнено физическо насилие. Няма спор, че преди М. Г. да бъде насилствено отведен от заведението /кафе бар "Диамант"/, принуден да се качи и против волята си да остане в лекия автомобил, с който е бил отвлечен, тримата подсъдими са пребивавали известно време пред заведението, така че провеждането в този времеви отрязък на разговор между Б. и сестра му няма никакво значение за разкриването на истината по делото. Няма такова значение и установяването, дали У. и К. са се отклонили от училище, след като двамата не са дали никакво основание за съмнения в обективността си нито по отношение местонахождението им, потвърдено още от свидетеля Е. С. С., нито по отношение на възприятията си за поведението на подсъдимите спрямо М. Г.. Основателно не е било уважено и искането за изслушване аудиозаписа на съдебното заседание, проведено на 18.I.2011 г., когато е бил разпитан Ас. У. поради твърдяни противоречия между записа и съдържанието на съдебния протокол с отразените в него изявления на свидетеля, след като съгл. чл. 131 НПК само този протокол е доказателствено средство "за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства". Неоснователно е твърдението от защитника на П. и Ф. П., че осъждайки подсъдимите за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 НК двете съдебни инстанции са нарушили материалния закон. Твърдението се свързва с довода, че съдът бил изпаднал в противоречие, представляващо "правен абсурд", като е приел, че "крайната цел" на тримата подсъдими била да открият дъщерята на П., С., а отвличането на М. Г. и лишаването му от свобода били "инструмент именно за постигане на тази цел". Вдействителност такова противоречие, още по-малко определено като "правен абсурд", няма, макар правилното прилагане на материалния закон да е по съображения, различни от тези, които въззивният съд е изложил. Не е било спорно и предходните две инстанции така са приели, че поведението на подсъдимите е целяло установяването местонахождението на С. П. - дъщеря на П. и Ф. П. и племенница на К. Б., брат на Ф. П.. Сключила одобрен от родителите и вуйчо й църковен брак с П. С. и настанена заедно с него в хотел във Велинград, С. П. тайно от С. напуснала хотела и града и заминала за гр. Парущица, където, след предварителна уговорка с приятеля й Р. К., двамата да се съберат и да сключат валиден граждански брак. Очевидно наясно с интимното минало на родственицата си, подсъдимите се ориентирали за информация към М. Г., близък приятел на К.. След отказът му да им предостави такава въпреки упражненото върху му физическо насилие-първоначално от Б., а след това и от двамата П. - Г. насила е бил вкаран в лекия автомобил, и задържан там въпреки волята му в продължение на близо два часа. През това време Г. е бил принудително изолиран от външния свят, лишен е бил не само от възможността за свободно придвижване, но и от каквато и да било връзка с близките си, полагащи усилия да установят местонахождението му /показания на бащата на М. Г., М. М. Г./ след получените данни за насилственото и бързо отвеждане на младежа от местоработата му в кафе бар "Диамант". При така приетата фактическа обстановка твърдението, че отвличането на М. Г. не е целяло противозаконното му лишаване от свобода, е вярно и упражнената спрямо него посредством сила и заплашване принуда да претърпи и извърши нещо против волята си следва да се квалифицира по по-леко наказуемия в сравнение с чл. 142, ал. 2, т. 2 НК /стара редакция/ състав на чл. 143, ал. 1 НК. При същата фактическа обстановка, обаче, Г. е бил и противозаконно лишен от свобода, което пък съставлява престъпление по чл. 142а, ал. 1 НК / стара редакция/, също по-леко наказуемо в сравнение с престъплението, в извършването на което подсъдимите са признати за виновни. Т. е. законосъобразното квалифициране поведението на тримата подсъдими би довело до осъждането на всеки от тях за извършени в съвкупност умишлени престъпления против личността, едното от които тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, и произтичащата от такова осъждане неблагоприятна последица с възможността за прилагане на чл. 24 НК, при което допуснатата незаконосъобразност е в интерес на подсъдимите и не налага отмяна на постановения при наличието й съдебен акт /в т. см. р. 179 от 21.IV.2010 г. по нд № 53/2010 г. на ВКС, първо н. о., непубликувано в Б. на ВКС/. В допълнението към жалбата на подсъдимия Б. е посочено и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, но неподкрепено със съответстващи му доводи, за да се налагат обсъждане и отговор. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето н. о.