Решение № 273 от 7.07.2009 г. на ВКС по н. д. № 252/2009 г.

Решение № 273 от 7.07.2009 г. на ВКС по н. д. № 252/2009 г., II н. о., НК, докладчик председателят Гроздан Илиев Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по жалба на Ф. Г. Ж. против решение № 469/05.03.2008 г, постановено по в.н.о.х.д. № 756/ 2008 г. на Софийски апелативен съд.

С жалбата и от защитата пред касационния състав се правят доводи за допуснати нарушения, свързани с отменителните основания по - чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НК. Изтъкват се съображения, че присъдата и потвърдителното решение се основават предимно на обясненията на подсъдимия. В тази част защитата поддържа, че са допуснати процесуални нарушения при установяване механизма на пътнотранспортното произшествие /ПТП/, като възприетите обстоятелства за конфигурацията на пътя и скоростта на движение с която касаторът управлявал товарния автомобил се основават на предположения. Липсвал отговор и по наведените съображения за принос на пострадалият, които в пияно състояния предприел пресичане на пътното платно на неопределено за целта място.

Доводът за нарушение на закона се обосновава с разбирането, че при внезапно възникнала опасност за движението, въззивния състав незаконосъобразно е приел, касаторът да е извършил нарушение на чл. 20, ал. 2, изр.2 НК довело до настъпване на съставомерния резултат.

Явната несправедливост на наказанието се обосновава с несъразмерност между степента на виновно поведения на касаторът и определеното му наказание.

По същество се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите нарушения. Алтернативно се прави искане за намаляване на наказанието и размерът на уважените граждански искове.

В срокът по чл. 351, ал. 3 НПК гражданските ищци и частни обвинителни не са направили възражения против жалбата.

Прокурорът даде заключение, че не са допуснати претендираните нарушения, жалбата е неоснователна, поради което предлага решението да остане в сила.

Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните, направените искания и провери решението, за да се произнесе, в пределите на правомощията по чл. 348, вр. с чл. 347 НПК, съобрази следното:

С присъда № 7/13.05.2008 г., постановена по н.о.х.д. № 756/2008 г. Софийски градски съд - Наказателна колегия, 13-ти състав е признал подсъдимия Ф. Г. Ж. за виновен в това, че:

• на 19.11.2005 г., около 19.55 ч. в гр. С. на околовръстен път в района на автобусна спирка "Шел" в кв. "Манастирски ливади" при управление на моторно превозно средство т. а. "Ман 12.192" с ДК № С 8336 МХ, нарушавайки правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2, чл. 8 и чл. 25 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на К. С. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. "в", вр. чл. 342, ал. 1, пр.3, вр. чл. 54, ал. 1 НК е осъден на една година лишаване от свобода.

На основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на така определеното наказание с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Съгласно чл. 343г НК, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.

Със същата присъда подс. Ф. Ж. е осъден да заплати на гр.ищци Г., М., А., Д., П. и Р. К. С. по 25 000 лв, представляващи обезщетения за претърпени от престъплението неимуществени вреди, като за разликите от по 60 000 лв. отхвърлил предявените искове.

С въззивното решение, предмет на касационната проверка, присъдата е изменена в частта, с която подсъдимия е нарушил разпоредбата на чл. 8, ал. 1 на чл. 20, ал. 2, изр. 1-во и на чл. 25, ал. 1 от ЗдвП, като е оправдан по тези обвинения.

В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба против така постановеното решение е подадена в срок, поради което настоящия състав счита, че е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Поддържаните основания за отмяна не се оправдават от фактическа и правна страна.

По настоящото дело са били събрани и проверени, възможните и необходими доказателства за установяване на фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102, ал. 1 НПК.

Според чл. 107, ал. 1 НПК съдът е длъжен, както по искане на страните, така и служебно да вземе мерки за обективното и всестранно изследване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото. Това е направено и в конкретния случай. Съдът, след като е направил фактически констатации за нередности на назначената на досъдебното производство експертиза, относно протокола за оглед, който се явява негодно доказателствено средство, на основание чл. 153 НПК е назначил допълнителна петорна КСМАТЕ за установяване механизма и обстоятелствата на ПТП и получените, в резултат на произшествието, травматични увреждания от пострадалият. Заключението на комплексната експертиза, относно медицинската и авто-техническата част на ПТП е в пълно съгласие с това на първоначалната експертиза.

При установяване на относимите към ПТП обстоятелства контролираните инстанции са извършили проверка и на обясненията на касаторът, които са гласно доказателствено средство. Оценката на това доказателствено средство е извършена в пълно съгласие с изискването на чл. 305, ал. 3 НПК и в тази част настоящият състав не приема за основателно възражението, за позоваване единствено и само на направените самопризнания, относно установяване на механизма на ПТП, защото при направените констатации за явно несъгласие с останалия доказателствен материал съдът е мотивирал убедително отказът да кредитира обясненията на касаторът/той и подсъдим, поради което доводът за допуснато нарушение на чл. 116 НПК се явява лишен от фактическо и правно основание.

Следващото възражение на защитата, че първоинстанционния съд не е установил геометричните размери на пътното платно се явяват неоснователни, тъй като допълнителната експертиза е отговорила на поставените в тази част въпроси. Според вещите лица ширината на пътното платно в района на произшествието е 8,0 метра, като всяка от двете ленти е с ширина по четири метра. Следователно възражението, че потвърдената с решението осъдителна присъда в тази част се основава на предположения, не налага извод за допуснати нарушения на чл. 303 НПК.

Непосочването на скоростта, с която касатора е бил длъжен да управлява товарния автомобил не съставлява нарушение, защото обвинението не е за управление с превишена скорост, каквато е хипотезата на чл. 21 ЗДвП. Във връзка с това са наложителни следните уточнения.

Разрешената скорост е тази, която законът допуска в определените участъци от пътищата и за която има поставени съответни знаци, с които водачите са длъжни да се съобразяват, а съобразена е тази, която с оглед изискванията за безопасно движение при конкретните пътни условия, всеки водач е длъжен да избира, с оглед недопускане на пътно-транспортно произшествие. Съобразената скорост е винаги е по-ниска от разрешената.

По настоящето дело е установено, че касаторът е управлявал товарния автомобил със скорост 40км/ч, която с оглед зададените в чл. 21 ЗДвП параметри е разрешена. Нещо повече тази скорост е и съобразена с оглед пространството, което се осветява напред от светлините на късите фарове. На следващо място изяснено е по несъмнен начин, че товарния автомобил е отстоял на 39м. от мястото на удара с пострадалия пешеходец. При положение, че опасната зона за спиране е определена на 29-30м. касаторът е имал възможност да предотврати настъпване на съставомерните последица, ако бе своевременно изпълнил задължението си вменено му от чл. 20, ал. 2 изр. 2 ЗДвП, а именно да задействува спирачната система, за да намали скоростта и да спре. Вместо да стори това, касаторът е предприел действия, които се обхващат от съдържанието на т.н. спасителна маневра. Рязко променил посоката на движение на автомобила вляво и навлязъл в лентата за насрещно движение. Поради опасност от челен удар с насрещно движещи се превозни средство касаторът променил посоката на движение, като навил волана, за да навлезе в своята лента за движение при което последвал удар с пресичащия пешеходец. Според експертното заключение, ако касаторът не е променял посоката на движение и след възприемане на пострадалия пешеходец е продължил управлението, праволинейно в своята лента ударът е бил предотвратим. Разминаването с пешеходецът не настъпило именно поради неправилно предприетата от касаторът спасителна маневра. По начало спасителна маневра не е правно регламентирано действие, което водачът е длъжен да предприеме. Става въпрос за фактически действия, свързани с принудителна промяна в посоката на движение на управляваното на моторното превозно средство, които водачът извършва, при възникване на внезапна опасност, за да предотврати настъпването на съставомерните последици.

Водачът е този, които съобразно конкретната пътна обстановка, на лична отговорност преценява какви действия по управлението на автомобила ще предприеме при извършване на спасителната маневра. Затова, когато поради неправилна преценка спасителната маневра е довела до настъпване на ПТП, вместо да го предотврати, водачът отговаря за настъпилият вредоносен резултат. Такова е било поведението и на касаторът в настоящият случай. Вместо да предприеме действия, каквито е бил длъжен да следва според чл. 20, ал. 2, изр.2 НК, касаторът без да намали скоростта, променил посоката на движение на товарния автомобил и по този начин създал опасност за останалите участници в движението. С последващите действия по управление на автомобила, предотвратявайки челен удар с насрещно движещи се автомобили нанесъл удар на пострадалият, причинявайки му несъвместими с живота увреждания. За този съставомерен резултат двете инстанции законосъобразно са приели, че следва да се ангажира наказателната му отговорност за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в" НК. При това положение, въззивният състав законосъобразно е отказал да приеме възражението, че предприетите от касатора действия по предотвратяване на пътнотранспортното произшествие съдържат признаците на чл. 15 НК и следва да бъде освободен от наказателна отговорност. Не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, когато препятствието се е явило внезапно на пътното платно, извън опасната зона за спиране и за водачът е съществувала обективна възможност за своевременното му възприемане и предотвратяване на ударът, чрез изпълнение на предвидените в закона задължения по управление на автомобилът, какъвто е настоящият случай. Касаторът сам се е поставил в невъзможност да предотврати ударът, защото вместо да предприеме действие по намаляване на скоростта и спиране на автомобилът, каквото е задължението му според чл. 20, ал. 2, изр.2 НК е предприел т.н. спасителна маневра, завършила с настъпване смъртта на пострадалият. Следователно, като е направил отказ да оневини подсъдимия на основание чл. 15 НК съдът не е извършил нарушение на закона.

Пострадалият, който в нарушение на чл. 113, т. 1 и чл. 114, ал. 1 ЗДвП е предприел пресичане на платното за движение, извън пешеходната пътека има принос за настъпване на вредоносния резултат, т.е. налице е съпричиняване от пострадалия, каквито изводи са направили контролираните инстанции. Този принос, противно на твърденията на защитата, е съобразен както при отмерване на наказанието така и при определяне размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, поради което настоящият състав не споделя и следващият довод, за явна несправедливост на определеното наказание от три месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години, какъвто е минималния изпитателен срок по чл. 66 НК. Такова е положението и по отношение на присъдените обезщетения, чиито размер е съобразен с изискването за справедливост и съобразяване приноса на пострадалия, визирани в чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Ето защо настоящият състав счита, че в посочената част нарушения, свързани с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и такова, което съгласно чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК да налага изменение на решението в гражданско потвърдителната част не са налице.

Мотивиран от гореизложеното и при отсъствието на претендираните с касационната жалба нарушения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК