Решение № 503 от 24.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 492/2010 г.

Решение № 503 от 24.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 492/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по искане на осъдената Р. Ц. К. чрез адв. П. Д. Т. от САК за възобновяване на внохд № 1877/2010 г. по описа на Софийския градски съд, отмяна на постановеното по него решение № 796 от 01.07.2010 г. и отмяна на присъдата от 05.10.2009 г. по нохд № 1496/2009 г. по описа на Софийския районен съд. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, но са изложени и развити доводи за неизпълнени задължения от въззивния съд по чл. 339, ал. 2 от НПК с оглед липсата на отговори по възраженията на защитата срещу първоинстанционната присъда-по същество съществени процесуални задължения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата и осъдената пледират за уважаване на искането, като се иска оправдаването на К. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивното производство, чието възобновяване се иска е второ по ред, след отмяна на присъда от 15.04.2008 г. по нохд № 10491/2007 г. на Софийския районен съд с решение от 03.02.2009 г. по внохд № 3063/2008 г. на Софийския градски съд, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2, предл. 1 и 2 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. С присъда № 55 от 05.10.2009 г. по нохд № 1496/2009 г. на Софийския районен съд молителката е призната за виновна в това, че на 07.06.2005 г. в [населено място], бул. "Драган Цанков" № 6, пред Софийския районен съд, ГК, 52 с-в като свидетел по гр. дело № 438/2004 г. устно съзнателно е потвърдила неистина, изразяваща се в следното твърдение: ..."в края на 2000 г. станах личен лекар на Н. Д., като личен лекар на Н. Д. съм му снемала анамнеза по отношение на неговите заболявания. Негов личен лекар съм от края на 2000 г. Н. Д. винаги, като негов личен лекар мога да заявя, че е бил ориентиран като място и време.", поради което и на основание чл. 290, ал. 1, във вр. чл. 54 от НК е осъдена на три години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК е оправдана при същите обстоятелства устно съзнателно да е потвърдила неистина чрез твърденията: "Твърдя, че Д. не е проявил старческо оглупяване. Писала съм в показанията до директора на СДВР, в които не съм посочила Д. да страда от старческо оглупяване. Според мен, Д. не страда от параноя...". На основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС съдът определил наказанието три години и шест месеца лишаване от свобода К. да изтърпи при първоначален "Общ" режим в затворническо общежитие от открит тип. С решение № 796/01.07.2010 г. по внохд № 1877/2010 г. на Софийския градски съд присъдата е изменена, като наказанието е индивидуализирано при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2 от НК на пробация, с мерки по чл. 42а, ал. 2, т. т. 1 и 2 НК за срок от шест месеца и периодичност на първата от тях-два пъти седмично. Искането е допустимо: направено е от лице имащо право на това, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, по отношение на съдебен акт, непроверен по касационен ред. В него са изложени доводи за неправилност на въззивния акт, за порочна интерпретация на доказателствената съвкупност, довела до неверния извод, че се касае за престъпление "лъжесвидетелстване, за игнориране на важни оправдателни доказателства, изводими от обясненията на подсъдимата, от показанията на свидетелите М. М. и Р. А. и от писмените доказателства, установяващи факта, че К. е била личен лекар на Н. Д., независимо, че в регистрационната форма за първоначален избор на семеен лекар в графата "осигурено лице", подписът не е на Н. Д., тъй като, фактически, тя е изпълнявала функциите си на личен лекар и е обслужвала Д. до смъртта му. По същество искането е основателно. Производството пред въззивната инстанция е образувано по протест на прокурор при Софийска районна прокуратура и жалба на К. срещу постановената първоинстанционна присъда по нохд № 1496/2009 г. на Софийския районен съд. В протеста и жалбата са изложени идентични подробни и аргументирани оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановената присъда, като е апелирано за оправдаване на подсъдимата по обвинението й по чл. 290 от НК. При условията на алтернативност, в протеста е направено и искане за изменяване на присъдата, поради явна несправедливост на наказанието. От мотивите на въззивното решение е видно, че при потвърждаване на присъдата по въпросите по чл. 301, ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК, съдът безрезервно е приел установената от първата инстанция фактическа обстановка и правни изводи като е приел, че жалбата на подсъдимата е неоснователна, тъй като деянието представляващо престъпление по чл. 290 от НК е доказано и законът е приложен правилно. Въззивния съд изцяло и безкритично е възприел фактическите положения на първоинстанционния съд, както и направените от него правни изводи. След като е взел решение да потвърди първоинстанционната присъда, въззивния съд, от своя страна е бил длъжен да посочи основанията, поради които не възприема доводите, изложени в подкрепа на въззивния протест и жалбата на подсъдимата. В конкретния случай, това е предполагало да направи собствен анализ на съвкупността от доказателствени материали, да отчете противоречията между тях и да изложи съображения защо приема едни за достоверни, а други-отхвърля. Именно, това не е сторено в пълен обем, като в тази насока мотивите на въззивния съд са лаконични и непълни. Въпреки наведените му в протеста и жалбата доводи за несъставомерност на деянието, поради това, че събраните доказателства потвърждават тезата на подсъдимата, че фактически, тя е изпълнявала функциите си на личен лекар на Н. Д. през 2000 г., което е установено с приложената към делото медицинска документация и свидетелски показания, съдът не е изпълнил задълженията си да отговори дали това твърдение е основателно, а се е задоволил да отбележи /л. 2 от решението/, че: "..."Резонно СРС се е базирал на събраните и проверени от него доказателствени материали, така, както са изброени в мотивите към присъдата на СРС /тук с оглед на процесуална икономия няма да бъдат изброявани/" и по-нататък, след като отбелязал, че от обективна и субективна страна подсъдимата е осъществила състава на чл. 290 от НК, отново с цел "процесуална икономия", съдът не е изложил никакви свои съображения в отговор на възраженията за липсата на доказана обективна и субективна страна на престъплението. По този начин е било ограничено правото на осъдената да разбере причините, поради които нейните възражения срещу присъдата не са приети за основателни и в съответствие с това да развие в пълнота оплакването си пред настоящата инстанция за допуснато нарушение на закона-касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Това е недопустимо и пряко ограничава правата на осъдената и защитника й като страни в процеса. От друга страна, ако не бяха допуснати съществени процесуални нарушения, би могло да се даде противоположна правна оценка на извършеното от осъдената. В. изложено по-горе сочи, че липсва онази основа за изграждане на вътрешното убеждение, каквато се изисква от принципа по чл. 14, ал. 1 НПК, отразен и в специалните правила по чл. 339, ал. 2 и чл. 305, ал. 3 НПК. Изборът на личен лекар е договор между пациента и лекаря, съгласно чл. 4 от Закона за здравното осигуряване, което е регламентирано в чл. 81 от Закона за здравето и уредено [населено място] за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, приета с постановление на М. съвет. Въпросът, дали К. е била личен лекар на Д. е фактически и е следвало да се изследва на базата на всички събрани писмени и гласни доказателства. Вярно, че според графическата експертиза подписът под регистрационната форма за първоначален избор на семеен лекар на мястото "осигурено лице" не е положен от Д., но това само по себе си не изключва възможността осъдената реално да му е оказвала медицинска помощ в това си качество, за което данни се съдържат в показанията на М. М. и Р. А. В тази насока съдът не е обсъдил изисканото и приложено към делото важно писмено доказателство - писмото от директора на С. изх. № 94-М-8999/26.11.2007 г., с което съдът е бил уведомен, че Н. Д. е избрал д-р К. за личен лекар /приложено към нохд № 10491/2007 г./, който факт е регистриран на 29.12.2000 г. на базата на предоставен от осъдената магнитен носител през 2001 г. Вън от вниманието на съда е останало и приложеното на л. 61 от дознанието медицинско направление, от което е видно, че на 21.06.2003 г. К. е извършила преглед на Д. и е поставила диагноза за здравословното му състояние. Категорично е заключението на настоящата инстанция, че формирането на вътрешното убеждение на съда, постановил въззивното решение, е опорочено от гледна точка на изискванията по чл. 13 и чл. 14, ал. 1 НПК. Тези процесуални нарушения са съществени, защото са ограничили подсъдимата при упражняване на правото й на защита по чл. 55 от НПК. По тези съображения искането се явява основателно и следва да бъде уважено. Налице са предпоставките на чл. 425, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК за отмяна на въззивното решение по реда на възобновяването и връщане на делото за разглеждане на въззивната инстанция от друг съдебен състав. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в този състав