Решение № 49 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 7329/2013 г.

Решение № 49 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 7329/2013 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "БГ РЕЙ" ЕООД с ЕИК 175040732, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Ген. Паренсов" № 17, представлявано от управителя му Мирослав Русков, чрез адвокатско дружество Манчев и Рътков, против решение № 2168 от 1.04.2013 г., постановено по административно дело № 1707/2012 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жабата му срещу акт за установяване на публично общинско вземане № 09-09-00/0016 издаден на 28.03.2011 г. от старши инспектор в отдел "Местни данъци и такси" в дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" СО, потвърден с решение № 08-09-9/18.01.2012 г. на директора на дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" - Столична община (СО). Касаторът оспорва решението, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Счита, че съдът не е обсъдил в цялост изложените доводи и че не е доказано по безспорен начин, че услугите са предоставяни. Иска решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество. Претендира присъждането на разноски. Ответникът по жалбата - Директорът на дирекция "Приходи от местни данъци и такси" при СО, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба, като неоснователна. Счита, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел за установено следното: актът за установяване на публично общинско вземане е издаден от компетентен орган и при спазване на материалния закон и административнопроизводствените правила. С акта за установяване на публично общинско вземане на дружеството са установени задължения за данък недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода от 2008 г. - до 2010 г. Съдът е приел, че като собственик на имота дружеството е подало декларация за нежилищен имот по чл. 17 (отм.) от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), в която е декларирана и отчетната стойност на имота, която възлиза на сумата 2 053 124,08 лв., като за всяка една година отчетната стойност на имота не се е променяла. Въз основана нея се са определени ДНИ и ТБО за процесните периоди. С оглед на представените по делото доказателства и при анализ на действащата нормативна уредба, съдът е приел, че на дружеството е определена правилно ТБО за компонентите обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения и поддържане на чистота на териториите за обществено ползване. Установено е, че услугите са предоставяни от общината, видно от извършени и изплатени разходи и приложените извлечения от страна на Столична община. По отношение на компонента поддържане на чистота на териториите за обществено ползване за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. от Столичния общински съвет са утвърдени план-сметки, с които са предвидени разходи за услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. По делото са приети обобщени констативни протоколи за отделни месеци, констативни ежедневни протоколи, актове за установяване завършването и заплащането на извършените услуги и фактури за заплащане на дейностите, като липсата на доказателства за извършени услуги по почистване на териториите за обществено ползване за всеки един месец от годината, не означава, че такива разходи не са били извършвани от Столична община през календарната година. По отношение на установения местен данък съдът е приел, че Наредбата за определяне на размера на местните данъци (НОРМД) обективира предоставената от законодателя компетентност на органа на местното самоуправление да определи ежегодно в срока по чл. 1, ал. 3 конкретният размер на данъка като ставка в границите по чл. 22 ЗМДТ между 0,1 до 4,5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Така чл. 15 от НОРМД определя, че размерът на данъка върху недвижимите имоти се определя в размер на 1,875 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Като е приложил цитираната ставка, органът е издал валиден и законосъобразен акт и в частта му относно ДНИ. Предвид изложеното съдът е отхвърлил жалбата на дружеството, като неоснователна. Решението е правилно. Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, като счита, че решението е постановено при правилно установена фактическа обстановка, въз основана на представените по делото доказателства и при правилно приложение на действащата нормативна уредба. Според разпоредбата на чл. 62 ЗМДТ за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места се заплаща такса, размерът на която се определя по реда на чл. 66 с. з. за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за посочените в същата разпоредба дейности. Съгласно чл. 67, ал. 4 от ЗМДТ таксата за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване в населените места се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет. По делото са приложени решенията на общинския съвет за съответните години с които се определят основите за определяне размера на ТБО. Както правилно е установил решаващия съд имотът на жалбоподателя не попада в район, в който се предоставят услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, при което е правилен изводът, че ТБО за тези два компонента не се дължи и не е начислявана. Неоснователно е възражението на дружеството, че в случая не се дължат и такса "обезвреждане на битови отпадъци в депо" и "такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. Тези две компоненти на ТБО са дължими винаги, като изключения допуска само разпоредбата на чл. 71, т. 2 и 3 ЗМДТ - и то при строго определени условия. Не се събира такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване само, когато услугата не се предоставя от общината, като е без значение обстоятелството дали недвижимият имот се ползва или не. За обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци не се събира такса само, когато няма такива, като заплащането не е обвързано от използването му, а от наличието на депо. Видно от данните по делото, обезвреждането на битови отпадъци от територията на цялата община се извършва в градско депо. Съгласно чл. 71, т. 3 ЗМДТ таксата за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци не се дължи, когато няма такива. В случая не е налице визираната хипотеза, т.к. от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се налага извод, че ТБО за услугата "обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения" следва да бъде заплатена. Що се отнася до таксата за услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, настоящата инстанция счита следното: Според законовото предписание на чл. 71, т. 2 ЗМДТ от съществено значение за преценката относно дължимостта на този компонент от ТБО е дали услугата реално се предоставя. Самото й естество е такова, че не зависи от това дали даден имот генерира или не отпадъци. Доводът за качеството на предоставяната услуга не е относим към релевираното касационно основание за отмяна на решението. Материалният закон не предоставя възможност за индивидуализиране размера на дължимата ТБО в различни стойности от тези, които са установени от СОС. Да се възприеме обратното означава да се наруши разпоредбата на чл. 68 ЗМДТ, съгласно която не се допускат изменения в приетите от общинския съвет начин на определяне и размер на ТБО в течение на годината. Недължимост на услугата, както вече бе отбелязано, може да произтече единствено в хипотезата на чл. 71, т. 2 ЗМДТ, която в случая не е налице. За пълнота следва да се отбележи, че таксата за услугата се дължи за извършени дейности на териториите за обществено ползване в населеното място, а не конкретно на територията на предприятието или в непосредствена близост до него, именно защото се касае за територии за обществено ползване, които по презумпция се ползват или могат да се ползват от всички лица, притежаващи имоти на територията на цялото населено място, а не само в определен район от него. Първоинстанционният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства правилно и обосновано е приел, че услугата е реално предоставяна от общината, което е видно и от представените по делото констативни протоколи и актове за установяване на завършването и заплащането на извършените услуги. При това положение Административен съд София - град правилно е отхвърлил жалбата против акта, като е приел, че услугата е реално предоставена и размерът на дължимата такса е определен в съответствие с декларираната отчетна стойност на имота, съобразно параметрите, определени с решение на СОС за процесните години. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, отнасящо се до недействителността на Наредбата за определяне на размера на местните данъци и позоваването му на чл. 22 ЗМДТ, тъй като в § 18 от преходните и заключителни разпоредби към ЗМДТ (ДВ, бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) е записано, че Общинският съвет определя размера на местните данъци и такси до 29.02.2008 г. В случай, че в този срок не е определен размера на местните данъци, за 2008 г. се прилагат минималните размери на данъците, предвидени от закона. От представеното по делото решение № 87 от 28.02.2008 г. на Столичния общински съвет (стр. 40) е видно, че Наредбата е приета в предвидения от закона срок. Твърдението на касатора, че с решение 11146 от 27.10.2008 по адм. дело № 10640/2008 г. на Върховния административен съд е отменен чл. 15 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци, е неоснователно, тъй като с цитираното решение е оставено в сила решение по адм. дело № 2051/2008 г. на Административен съд София-град, с което е отменена само изречение второ на чл. 15 от наредбата, което гласи "при необходимост и по преценка общинският съвет може да определя размера на данъка по групи населени места". В чл. 15 на цитираната наредба изрично е определен размер на ДНИ - 1.875 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. В този смисъл е неоснователно и позоваването на § 17 от ПЗР към ЗИД на ЗМДТ, тъй като Общинският съвет на заседанието си на 29.01.2009 г. е приел промени в Наредба за определяне на размера на местните данъци (Решение № 32 по Протокол № 30 от 29.01.2009 г.), като в § 8 от ПЗР на наредбата е определил размера за ДНИ в рамките приетия от СОС за 2008 г.). Т.е. в случая § 17 от ПРЗ на ЗМДТ е неприложим, доколкото ОС се е произнесъл изрично в § 8 от ПЗР на Наредбата за размера на ДНИ за 2009 г. С оглед изложеното и при липса на пороците сочени, като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора претенцията на ответника за присъждане на съдебни разноски е основателна, но не доказана, поради което не следва да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховния административен съд, състав на седмо отделение