Решение № 162 от 14.05.2013 г. на ВКС по н. д. № 335/2013 г.

Решение № 162 от 14.05.2013 г. на ВКС по н. д. № 335/2013 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Касационното производство е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия А. Г. А., срещу решение № 146 от 15.11.2012 г. постановено от Пловдивския апелативен съд по внохд № 301/2012 г. От нея може да се изведат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, като се акцентира на допуснато нарушение на правилата за разкриване на обективната истина в наказателния процес по чл. 13, ал. 1 от НПК. По-конкретно се твърди, че първоинстанционният съд е приел като доказателства представените от гражданския ищец компютърни разпечатки на искания/складови разписки/, въпреки възраженията на защитата, че по своето съдържание те не съдържат необходимите атрибути, които да ги определят като оправдателни документи, установяващи движението на стоките от магазина на дружеството и от тях да е видно, конкретно задължаване на подсъдимия като материалноотговорно лице, за да се правят изводи, не само за липси, но и за престъпния им характер в резултат на извършено от подсъдимия, според обвинението, присвояване на вещи/стоки/ и пари. Въпросните искания по своя характер не представляват документи, защото не носят подпис на издателя си и не удостоверяват факт от действителността, поради което нямат доказателствена стойност. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в него касационни основания и доводи. Процесуалният представител на гражданския ищец /фирма/ адв. Х. Р. изразява становище, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което жалбата на касатора е неоснователна и моли, тя да се остави без уважение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура също дава заключение, че не са налице релевираните в жалбата основания за отмяна на въззивното решение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 41 от 24.02.2012 г. по нохд № 341/2010 г. на Пловдивския окръжен съд подсъдимият А. Г. А. е признат за виновен в това, че през периода от м. ноември 2005 г. до 19.12.2005 г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице-продавач в [фирма]-С., филиал Хасково, присвоил чужди пари в размер на 945.86 лв. и стоки/авточасти и аксесоари/ на стойност 4 505.59 лв. собственост на [фирма]-С., поверени му в това му качество да ги управлява, поради което и на основание чл. 201, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, като е признат за невинен и оправдан по първоначалното обвинение за продължавано престъпление в периода от 01.01.2005 г. до м. ноември 2005 г., за разликата по обвинението за присвояване до 137 541.23 лв. и по чл. 203, ал. 1 от НК-за това, че присвояването е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. Подсъдимият е осъден да заплати на [фирма]-С. сумата от 5 451.45 лв. представляващи обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 19.12.2005 г. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част до пълния предявен размер от 137 541.23 лв. предявеният граждански иск е отхвърлен като неоснователен. С решение № 146 от 15.10.2012 г. по внохд № 301/2012 г. на Пловдивския апелативен съд присъдата е изменена в гражданско-осъдителната част, като размерът на уважения граждански иск е намален от 5 451.23 лв. на 4 505.59 лв. Намален е съответно и размерът на дължимата от подсъдимия такса на държавата върху размера на уважения граждански иск. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, след като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 от НПК, намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. В съответствие с процесуалните си задължения по чл. 313 и чл. 314 от НПК, въззивната инстанция е извършила цялостна проверка на обжалвания пред нея съдебен акт и съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК е посочила защо не приема доводите на защитата за неговата незаконосъобразност като е изложила убедителни съображения, основани на задълбочен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, а не на произволно възприети фактически положения. Законосъобразността на въззивния акт се оспорва от гледна точка на това, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, относно развитата в мотивите теза за недоказаност на авторството на деянието, с правна квалификация по чл. 201, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Възраженията описани в жалбата, в по-голямата си част представляват собствен анализ от страна на защитника на подсъдимия на доказателствата по делото. Значимите за делото факти, обуславящи съставомерността на деянието, са били оценени съобразно действителното им съдържание, а изведените въз основа на тях изводи са в съответствие с принципа на чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивните доводи на защитата на подсъдимия са се свеждали до необоснованост на фактическите положения приети от първата инстанция и допуснати от нея съществени нарушения на процесуалните правила при оценяването на доказателствените материали. На всеки от тях е даден убедителен отговор с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е обсъдил внимателно всички доказателствени източници и им е дал вярна оценка. Законосъобразен е изводът, че подсъдимият е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 НК в инкриминирания период, тъй като е установено, че на базата на сключен трудов договор с фирма [фирма]-С., А. е работил като продавач в магазина на ощетеното дружество в [населено място] и в това качество са му били поверени стоките и парите, предмет на обвинението, да ги пази и управлява. По делото съдът е приел за установено, че знаейки, че предстои инвентаризация на стопанския обект, в който работи и притежавайки единствено той ключ от магазина, А. го посетил и въвел в компютърната система на 18.12.2005 г. /в неработен ден/ искания за доставки, за да оправдае липсите на стоки, въпреки че, такива не били осъществени. Вярно е, че представените от гражданския ищец и приети от съда в съдебно заседание на 10.03.2011 г. компютърни разпечатки на 22-та броя искания от № 011392 до № 011413/обосноваващи обвинението за присвоени стоки на стойност 4 505.59 лв. въведени в програмата за компютърната наличност с дата 18.12.2005 г./ не съдържат необходимите реквизити, за да бъдат отчетени като документи от стокооборота по смисъла на Закона за счетоводството, защото липсват подписи /предал, приел/ под съдържанието им от получателя на заявената стока по вид и количество, както и подпис на продавача от магазина. Самият подсъдим в дадените си пред съда обяснения е заявил, че исканията не се подписват от клиента и че те дават отражение само за стоковата наличност, но не и за оборота. Наличието обаче, на данните в компютърната система на фирмата по тези извлечения на исканията по време на проведената инвентаризация на обекта, чийто МОЛ е бил подсъдимият и това, че те са отчетени от инвентаризационната комисия като "разходно оправдателни", е установено, не само от представянето им в съдебно заседание от гражданския ищец, но и от показанията на свидетелите Г. С., М., Ат. П. и С. Т. удостоверяващи съществуването на въпросните данни в компютъра и включването им в протокола за проведената инвентаризация, както и от заключението на счетоводните експертизи по делото за стойността на стоките. Според заключението на тройната счетоводна експертиза и допълнението към нея, защитено от експертите на 24.02.2012 г. исканията са включени в счетоводството, защото иначе инвентаризацията би установила значителни липси, а такива не са били констатирани. Съдът е приел и че обсъжданите искания с отразените в тях данни за извършени доставки, по артикули, стойност и краен срок за плащане не удостоверяват реално покупко-продажби на стоки от магазина, а способ, по който подсъдимият се е опитал да прикрие липсата им. В подкрепа на тези си изводи се е позовал и на показанията на собственици /управителите/ на фирмите ЕТ [фирма] и [фирма], отразени като съконтрахенти, които установили, липсата на заявка и доставка. Обвинението за присвоени от подсъдимия пари-сумата от 945.86 лв. /по искане № 011186/25.11.2005 г. за доставка на [фирма]-Свиленград и фактури за продадени стоки на [фирма]-Харманли/, съдът е приел също за доказано, както от обективна, така и от субективна страна, с оглед на обстоятелството, че парите по тези доставки подсъдимият е получил, но не е осчетоводил, като впоследствие, след отстраняването му от магазина от ръководството на [фирма], е посетил двете фирми и им е върнал парите, с молба, с тях отново да заплатят получените стоки. Тоест изводът, че като А. не е осчетоводил получените в длъжностното му качество парични суми от продажбата на стоки, поверени му в това му качество, да ги пази и управлява, а се е разпоредил с тях като ги е присвоил, са правилни и законосъобразни. Последващото възстановяване на тази парична сума от подсъдимия, правилно е отчетено като смекчаващо вината обстоятелство при индивидуализиране на наказанието, но не и до липсата на умисъл, той да присвои тази сума. Направените изводи от съда за наличието на обективните и субективните признаци на престъплението и за авторството му на А. не са в противоречие, а в съответствие с указанията, дадени в Пленума на ВС № 5/1983 г., съобразно които, за да има присвояване е необходимо субектът на престъплението да се е разпоредил с повереното му имущество като със свое. В цитираното постановление изрично е посочено, че липсата на стоково-материални ценности, поверени на длъжностното лице за пазене или управление, не означава, че същите са присвоени, защото тази липса може да се дължи на различни причини. Присвояване ще има само, ако се докаже по несъмнен начин, че обвиненото лице се е разпоредило с повереното му имущество. В случая, безспорно е доказано, че подсъдимият А. в инкриминирания период е продал тези стоки на различни лица, подкрепено, както от показанията на разпитаните по делото свидетели, така и от заключенията на съдебносчетоводните експертизи-единична и тройна, както и от допълнението към последната, защитена от експертите пред първоинстанционния съд. Поради изложеното, настоящият касационен състав намира за правилен решаващия извод на Пловдивския окръжен съд, че са налице обилни и неоспорими доказателства, които по несъмнен и категоричен начин установяват, че подсъдимият А. е автор на деянието предмет на обвинението за извършено престъпление по чл. 201, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В случая и въззивният съд е дал ясен отговор на въпроса, следва ли приетата за установена фактическа обстановка да се квалифицира като "длъжностно присвояване", след като преди това е анализирал дейността на подсъдимия, при която направил извода, че от страна на А. са налице разпоредителни действия с поверени му стоки и пари. Обжалваният съдебен акт на предишната инстанция, с който е отхвърлена тезата на защитата за липсата на обективните и субективните признаци от престъпния състав, е взет при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение и затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение. Ето защо, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за касационна отмяна на решението на Пловдивския апелативен съд по внохд № 301/2012 г., което като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,