Решение № 3882 от 11.4.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба Агро Еко 2013 ЕООД гр. Златарица, чрез процесуален представител, срещу решение 175/27.06.2022г., постановено по адм. дело 662/2021г. на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-041-2600/336/20.09.2021г., на Областния директор на ДФ Земеделие гр. Велико Търново, с който на търговеца е определено за възстановяване публично държавно вземане в размер на 5 568.96лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 290, т. 3 от АПК. Като основен аргумент се сочи, че оспорения АУПДВ е нищожен, тъй като издателят на акта не разполага с правомощие да го издаде. На последния не са делегирани такива провомощия от Изпълнителния директор на ДФ Земеделие , тъй като последния не разполага с такива правомощия. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че оспорения акт е и материалнозаконосъобразен. По същество претендира отмяна на първоинстанционния съдебен акт и на оспорения АУПДВ. Ответникът по касационната жалба Директора на областна дирекция Земеделие Велико Търново, чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва основателността й и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Велико Търново е законосъобразността на Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-041-2600/336/20.09.2021г., на Областния директор на ДФ Земеделие гр. Велико Търново, с който на търговеца е определено за възстановяване публично държавно вземане в размер на 5 568.96лв. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Между страните не е спорно, че с дружеството е подало заявление от 20.08.2020г., за държавна помощ с оглед отглеждането на овце-майки. Дружеството е получило следните средства по заявление от 20.08.2020г. 2 086.55лв.; по заявление от 10.02.2021г. 7 025лв. или общо 9 111.55лв. Установено е, че между Г. Тончев, Агро Еко 2013 ЕООД, Зоомилк ЕООД, Никополис Ад Иструм 2010 ЕООД и Агро-Солей ЕООД е налице едно и също предприятие по смисъла на чл. 2, § 2, бук. а от Регламент 1408/2013. Лицето Г. Тончев е собственик на 100% от капитала на посочените по-горе дружества. Посочено е, че според указанията за прилагане на схема за подпомагане de minimis утвърдени от министъра на земеделието и горите на 28.01.2021г., максималния размер на помощта за едно и също предприятие не може да надхвърли левовата равностойност на 25 000 евро за период от три бюджетни години. Установено е, че получените средства за тригодишния период по години и заявления за подпомагане на физическото лице и 4-те дружества е в общ размер на 61 520.05лв., като съгласно т. 8 от указанията на министъра на земеделието и горите, във връзка с Регламент 1408/2013, изменен с Регламент 2019/316, при деклариране на неверни данни, вземането става изискуемо и земеделския стопанин възстановява получените средства. Определен е процент на корекцията от 79.27%, като надплатените средства на Агро Еко 2013 ЕООД са определени на 5 586.96лв., които следва и да се възстановят. При тази фактическа установеност, първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, на който на основание чл. 20а, ал. 5 и ал. 6 от ЗПЗП е надлежно делегирано правомощието за издаване на актове за установяване на публични държавни вземания. Съдът е приел, че при издаване на акта не са допуснати съществени процесуални нарушения водещи до отмяната му, както и, че акта е издаден в унисон с материално-правните норми. Приел е, че се касае за получаване на помощи от едно и също предприятие, по смисъла на чл. 2, § 2, бук. а от Регламент 1408/2013 на Комисията от 18.12.2013г., като съгласно чл. 3, § 2 от Регламента общия размер на помощта de minimis , за едно и също предприятие не следва да надхвърля 20 000 евро за период от три бюджетни години. Съдът безспорно е установил от доказателствата по делото, получаването на помощите от посочените в акта земеделски производители за периодите 2019г., 2020г. и 2021г. , което се доказва и от заключението на ССЕ, като отпуснатите субсидии надхвърлят равностойността на сумата от 25 000 евро. В.л. е дало и заключение, че размера на определената за възстановяване сума е правилно определен в процентно отношение от 79.27%. В обобщение първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУПДВ е законосъобразен, с оглед на което е отхвърлил предявената жалба. Обосновани са изводите на административния съд, че АУПДВ е издаден от компетентен орган зам. изпълнителният директор на ДФЗ и при спазване на административно-производствените правила. Съгласно чл. 166, ал. 1 от ДОПК установяването на публични вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. В конкретния случай уредба на реда и органа, който установява дължимостта на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ поради нарушение от страна на ползвателите на помощ се съдържа в чл. 27, ал. 6 и ал. 7 и чл. 20а, ал. 5 и ал. 6 ЗПЗП. Тази уредба е действаща към момента на издаване на оспорения акт. Според разпоредбата на чл. 27, ал. 7 от ЗПЗП В редакцията си от ДВ бр. 51/2019г./, дължимостта на подлежаща на възстановяване безвъзмездна финансова помощ поради неспазване на критерии за допустимост, ангажимент или друго задължение от страна на ползвателите на помощ и бенефициентите по мерките и подмерките от програмите за развитие на селските райони, извън основанията по ал. 6, се установява с издаването на акт за установяване на публично държавно вземане по реда н ДОПК. Съгласно чл. 20а, ал. 5 от ЗПЗП /в сила от 28.06.2019г./ компетентността за издаване на административния акт е на изпълнителния директор на ДФЗ. В случая, актът е издаден от Директор на областна дирекция Земеделие Велико Търново по делегация. Делегирането на правомощия е по силата на Заповед ОЗ-РД/1759 от 21.06.2021г., издадена от Изпълнителния директор на ДФЗ, с която на директорите на областни дирекции Земеделие , в т. VII се съдържа правомощието им да издават и подписват АУПДВ в случаите на възстановяване на помощ от земеделските стопани. Посочената разпоредба на ал. 6 на чл. 20а от ЗПЗП /в сила от 28.06.2019г./ , позволява на изпълнителния директор да делегира със заповед правомощията си по ал. 5, както на заместник изпълнителните директори, така и на директорите на областните дирекции на фонда Раздел III. С оглед горното наведените доводи за нищожност на оспорения АУПДВ са неоснователни. Правилни са изводите на АС Велико Търново, че оспорения АУПДВ е издаден при спазване на административно-процесуалните правила и в унисон с материално-правните норми. Безспорно се установява наличие на връзка между дружеството-касатор и Г. Тончев, Зоомилк ЕООД, Никополис Ад Иструм 2010 ЕООД и Агро-Солей ЕООД, като тези регистрирани земеделски производители по смисъла на чл.2, § 2, бук. а от Регламент 1408/2013 представляват едно и също предприятие и по силата на чл. 3, § 2 от същия Регламент помощта de minimis, предоставяне на едно и също предприятие, не следва да надхвърля 20 000 евро за период от три бюджетни години. Видно от заключението на ССЕ е, че предоставяната на тези земеделски производители, вкл. и на дружеството-касатор, безвъзмездна субсидия надхвърля максимално определения размер по чл. 3, § 2 от Регламента. Правилни са и изводите на съда, че размер на определеното за възстановяване публично държавно вземане е определен правомерно, което се установява също от заключението на неоспорената ССЕ. Касаторът излага само бланкетни доводи за неправилност на съдебния акт, като не представя допълнителни доказателства, водещи до оборване изводите на първоинстанционния съд, поради което и касационната му жалба е неоснователна. Като е достигнал до краен извод за законосъобразност на обжалвания АУПДВ, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на Държавен фонд "Земеделие" следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 858.70лв., на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба 1/09.07.2004г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение: