Решение № 1147 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2007 г.

Решение № 1147 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. ПЗР ГПК обн. ДВ бр. 59/2007 г. Образувано е по жалби срещу въззивно решение № 1414/21.12.2006 г. на Варненския окръжен съд, постановено на по гр. д. № 1592/2006 г. Л. М. К. и Л. Б. К. чрез адв. Л. Ч. обжалват горното решене в частта, с която до делба са допуснати жилището на таванския етаж в сградата на бул. "К" № 17 в гр. и избено помещение - магазин от 26,40 кв. м. в същата сграда. Излагат доводи за необоснованост и нарушение на материалния закон, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искат отмяна на въззивното решение в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Молят за присъждане на разноски. С. Г. и В. Г. възразяват против касационната жалба по реда на чл. 218г ГПК и в съдебно заседание. Те също обжалват въззивното решение, но в частта, с която е отхвърлен иска за делба на едноетажна постройка в дворното място, находяща се в гр. В., бул. "К" № 17; пл. № 1* по КП "А", местност "К", гр. В., ведно с построената в него сезонна постройка; магазина в партерния етаж на сградата в гр. В., бул. "К" № 17, ведно с избата под него и прилежащите му идеални части от дворното място. Излагат съображения за необоснованост и противоречие с материалния закон. Искат отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално за пререшаване на спора и присъждане на разноски за всички инстанции. Л. М. К. и Л. Б. К. възразяват по реда на чл. 218г ГПК (отм.) и в съдебно заседание. В. С. Н., Р. Б. Ц., К. П. Г. и Р. С. Т. чрез адв. Д, страни по делото само по иска за делба на магазина в партера на жилищната сграда, възразяват срещу касационната жалба на С. и В. Г. . Поддържат, че той, ведно с прилежащото му помещение и припадащи се идеални части от сградата и дворното място, е съсобствен само между тях, Л. К. и Л. К. Никой от тях не желаят прекратяване на съсобствеността. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото, съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като ги разгледа по същество, установи следното: Производството е за делба във фазата на допускането. Въззивният съд е установил, че Л. М. К. и С. М. Г. са наследници по закон /деца/ на К. Е. Г., починала на 19.05.1997 г. и М. С. Г., починал на 22.10.1997 г. Общите наследодатели и сина С. М. Г. се легитимират като собственици въз основа на съдебна спогодба от 1991 г. на жилищен имот, съставляващ втори жилищен етаж, таван и избено помещение с площ от 26,40 кв. м. в сградата на бул. "К" № 17, гр. В.. Съдът, като е тълкувал волята на страните по спогодбата, както и материалния закон - чл. 19 СК и чл. 30, ал. 2 ЗС е направил извод, че дяловете им от общия имот са 1/2 ид. ч. за съпрузите Г. и 1/2 ид. ч. за сина С. М. Въззивната инстанция, обсъждайки писмените доказателства, свидетелски показания и съдебно заключение, е приел още, че М. и К. Г. са притежавали и една барака в дворното място на горния адрес. Към нея през 1969 г. ГТП сектор "А" пристроило навес за нуждите на А. 12, чийто покрив през 1962 г. бил свален и застроен с ж. б. плоча. В последствие към двата обекта са изградени клозет с душ, преддверие и коридор. Съдът е достигнал до извод, че тези пристройки съставляват приращение към сградата, поради което и техни собственици се явяват К. и М. Г. . Те, също така са притежавали и 1/2 ид. ч. от магазина, заемащ партерния етаж в жилищната сграда, ведно с избата под него. Той е бил отчужден по ПМС 60/1975 г. и впоследствие, след връщане на получената като обезщетение сума, възстановен по ЗВСНМРА. Процесното лозе, ведно с изградената в него сезонна постройка също е било собственост на съпрузите К. и М. Г. . К. Г. завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на дъщеря си Л. К. Саморъчното завещание е прието за действително от съда, като написано и подписано от завещателя. То е публично обявено на 13.11.1997 г. и съдът е приел, че възражението на С. Г. за възстановяване на запазената му част е погасено по давност. Марко Г., след смъртта на съпругата си е продал с два договора на Л. К. по време на брака й с Л. К. само своя дял от прекратената съпружеска имуществена общност във всички описани по-горе имоти, поради което и наведеното възражението за недействителност по 76 ЗН се явява неоснователно. Марко Г. е продал и квота, която се равнява на наследствения му дял от съпругата К, но той не е придобил права по чл. 9, ал. 1 ЗН, поради което и не е можел да се разпорежда с тях. Л. К. е била техен собственик като наследник по завещание на К. Г. Въззивният съд е допуснал до делба като един жилищен обект втория жилищен етаж, таванското "жилище" и изба от 26,40 кв. м., както и лятната кухня /втора/ между С/2/4 ид. ч. по съдебната спогодба/, Л. К. на лично основание /1/4 ид. ч. по завещание от К. Г. / и съпрузите К. в СИО /1/4 ид. ч. продадени им от М. Г. /. Относно магазина на партерния етаж в жилищната сграда е прието, че е съсобствен само между К, В. Н., Р. Ц., К. Г. и Р. Т., които, обаче не желаят ликвидиране на съсобствеността. Искът на С. Г. за делба на имота в м. "К" е отхвърлен, защото вещта е притежание само на Л. К. и Л. К. По жалбата на С. и В. Г. Тя се основава на доводи, че погасителната давност на искането за намаляване на завещанието, направено от К. Г. започва да тече от 1.04.2003 г., а не от датата на обявяване на саморъчното завещание. Те са неоснователни. Въззивният съд правилно е приложил материалния закон, като се е съобразил и с разясненията, дадени с ПП № 3/1973 г. ВС РБ, както и с константната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд за това какво трябва да се разбира под упражняване право на завещание. Това е моментът, от който започва да тече давностния срок за предявяване на права по чл. 30 ЗН и е без значение дали той съвпада с момента, в който наследникът със запазена част е узнал за стореното завещание. Същественото е ползващото се от завещанието лице да е изразило по някакъв начин - с юридически или фактически действия, които са недвусмислени, че го приема. Този извод следва и от тълкуването на чл. 49 ЗН, в която е изяснено, че приемане на наследство може да се извърши по два начина: изрично с писмено заявление до районния съд, в района на който е открито наследството, и мълчаливо, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. След отмяна на чл. 50 ЗН, наследникът по завещание може без ограничение във времето да приеме наследството, за да упражни своето право, което, както стана ясно, може да заяви с мълчаливи или обикновени фактически действия. Искането по чл. 27, ал. 1 ЗН на ползващия се от саморъчното завещание то да бъде обявено, съставлява едно несъмнително действие, с което категорично е заявена воля за упражняване правото на завещание. В разглеждания казус, Л. К. е упражнила това си право на 13.11.1997 г. Ето защо, законосъобразно въззивният съд е приел, че възражението за намаляване на завещанието, сторено на 1.04.2003 г. от С. Г. е направено след повече от пет години от началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Основателно е, обаче, оплакването, че въззивният съд не е обсъдил доводите на Г. за последиците от предявения иск за делба на лозето от Л. К. Нарушението на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) е съществено, защото има отношение към чл. 116 ЗЗД, а от там и към крайния резултат по спора. В подадената от К. искова молба се твърди съсобственост с брат й върху лозето и сградата в него. Ищцата заявява права и по завещание, но признава, че С. Г. притежава също дял в размер на 1/6 ид. ч. Исковата молба е подадена на 5.07.2002 г, което е преди изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД и, ако има ефекта на признание на вземането по чл. 116, б. "а" ЗЗД, е довело да прекъсване на давността. В заключение, решението в обжалваната част следва да бъде касирано и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По жалбата на Л. М. К. и Л. Б. К.: Тя също е основателна. Необоснован и изведен при неизяснена фактическа обстановка е изводът на въззивния съд, че "таванския етаж" /таванско жилище/ няма характеристиките на самостоятелен обект и е допуснат до делба като прилежаща част към втори жилищен етаж. Съдът е приел за установено, че в тавана има извършено преустройство въз основа на проект от 9.08.1974 г., както и, че строителство е изцяло съобразено с проекта. От заключението на в. л. Детелина П. е достигнал до фактическото заключение, че в така обособения обект липсва сервизно помещение. Този извод е изведен в нарушение на процесуалния закон, тъй като не са изложени съображения - вещото лице в описанието на проекта и построеното сочи наличие на баня-тоалет, а и в самия диспозитив на съдебния акт, който препраща към този на първата инстанция, също фигурира сервизно помещение. От друга страна, в приложената към заключението скица на процесния тавански етаж, не фигурира баня-тоалет. При тези противоречиви данни, съдът е следвало да изложи ясни мотиви защо приема за вярно фактическото положение, съответстващо на окомерната скица, а не това по текстуалната част от заключението. Касационната инстанция, поради това, няма възможност сама да провери изводите на съда и крайното му заключение за правата на страните. Относно спорното помещение, което сега се ползва като магазин за обувки: Обосновано съдът е достигнал до извод, че то е обособено в едната от избите, принадлежащи към втория жилищен етаж. Правилно е посочил и, че смяната на първоначалното предназначение на избата няма транслативно или правопогасяващо действие. Спорът в инстанциите по същество относно това помещение, обаче е дали то има характеристиките на самостоятелен обект с оглед искането по чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.). Въззивният съд, изхождайки от мотиви за придобивен способ, е приел, че с исковата молба е поискана делбата и на въпросното помещение, като част от жилището на втория етаж в сградата. Няма изложени мотиви, обаче, дали в резултат на променената характеристика, но още и на техническите показатели, този магазин /изба/ има самостоятелно съществуване. Ако това е така, за него важи казаното по-горе, че в резултат на разрешението да се ползва като магазин, собствеността не е променена, но няма пречка за последващото му придобиването чрез разрешените от закона способи, отделно от жилището. Освен това, ако става реч за самостоятелна вещ, то липсва валидно сезиране на съда с иска за делба, нито може да се иска допълване на решение. При така изложените съображения, въззивното решение в частта, с която избата, ползвана като магазин и таванският етаж /таванското жилище/, без подпокривното пространство, са допуснати до делба като прилежащи части към втория жилищен етаж и при същите квоти, е незаконосъобразно. То следва да се отмени и в тази част делото да се върне за ново разглеждане от окръжния съд. При необходимост, съдът може да преразпита съдебните експерти, както и да им постави допълнителни задачи. Следва за пълнота на изложението само да се изясни, че когато дадени обекти нямат самостоятелно съществувание, то те са изключени от гражданския оборот като отделни вещи. Тогава, самостоятелен иск за делбата им е недопустим. Те стават част от решението, като неразделна част от описанието на единен обект. На осн. чл. 218з, ал. 4 ГПК (отм.) въззивният съд следва да се произнесе и по разноските на страните, сторени в настоящото производство. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение