Решение № 17238 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6107/2013 г.

Решение № 17238 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6107/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 802 от 29.03.2013 г., постановено по адм. д. № 1676/12 г. Варненският административен съд, първо отделение, първи състав, е отхвърлил жалбата на Тодор Атанасов Иванов действащ като едноличен търговец "ТАИ Тодор Иванов"-гр. Силистра, против ревизионен акт № 191104147 от 20.01.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Варна, ИРМ Силистра, потвърден с решение № 109 от 06.04.2012 г. на директора на Д"ОУИ"-гр. Варна, с който на лицето са определени допълнителни задължения за ДДС за данъчен период м. 09/2008 г. в размер на 26 597,68 лв. и лихви за забава в размер на 8 199,06 лв., а за данъчен период м. 10/08 г. на основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК е начислена допълнително лихва в размер на 1 650,67 лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Д"ОУИ"-гр. Варна юрисконсулско възнаграждение в размер на 1 178,95 лв. Срещу постановеното решение на Варненския административен съд е подадена касационна жалба от Тодор Атанасов Иванов действащ като едноличен търговец "ТАИ Тодор Иванов"-гр. Силистра чрез пълномощника адв. Николета Колева. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - гр. Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Като алтернативно се поддържа искане за отмяна на решението на съда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Варненският административен съд е отхвърлил жалбата на Тодор Атанасов Иванов действащ като едноличен търговец "ТАИ Тодор Иванов"-гр. Силистра, против ревизионен акт № 191104147 от 20.01.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Варна, ИРМ Силистра, потвърден с решение № 109 от 06.04.2012 г. на директора на Д"ОУИ"-гр. Варна, с който в резултат на непризнато право на данъчен кредит по 6бр. фактури, издадени от "Ди М Строй"-ЕООД на лицето са определени допълнителни задължени за ДДС за данъчен период м. 09/2008 г. в размер на 26 597,68 лв. и лихви за забава в размер на 8 199,06 лв., а за данъчен период м. 10/08 г. на основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК е начислена допълнително лихва в размер на 1 650,67 лв. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на административно-производствените правила. Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията и основанията, поради които органът по приходите е отказал да признае право на данъчен кредит в размер общо на 26 090,00 лв по процесните фактури - наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Като основен спорен въпрос по делото е формулирано обстоятелството налице ли са реални доставки по процесните фактури. За да отговори на спорния въпрос на първо място е възпроизведена правната регламентация от ЗДДС относно изискването за реалност на доставката на стока или услуга като предпоставка за възникване на право на данъчен кредит. След това е посочено, че преценката на доказателствата по делото налага извода, че констатациите на органа по приходите не са опровергани за липса на реални доставки не са опровергани от данъчно-задълженото лице, т. е. от негова страна не е доказано, че доставчикът му е прехвърлил собствеността върху фактурираните стоки. Изложени са мотиви, че констатациите за липса на реални доставки са изградени на база на това, че в хода на ревизията е извършена насрещна проверка на доставчика и същият не е бил открит на деклариран данъчен адрес, а след уведомяване по реда на ДОПК в определения му срок не е представил никакви доказателства в подкрепа на доставките. Посочено е още, че от страна на жалбоподателя като доказателства са представени единствено копия от фактурите и никакви други доказателства /възможните такива са много подробно примерно изброени от съда на стр. 5 от мотивите/. Съдът е коментирал и представения като доказателство ревизионен акт на доставчика "Ди М Строй"-ЕООД, който като необжалван е влязъл в законна сила, и с който е отказано право на приспадане на данъчен кредит поради липса на доставки от предходни доставчици, като не извършването на корекция на данъчната основа на доставките за м. 09/08 г. е коментирано в светлината на решение на СЕС от 31.01.2013 г. по дело С - 643/11, съгласно което само от факта, че в съставения на издателя на фактурите ревизионен акт данъчната администрация не е извършила корекция на декларирания от него ДДС не може да се направи извода, че посочената администрация е признала, че фактурите съответстват на действително извършена облагаема сделка. Коментирана е и правната природа на фактурата като частен документ и неговата удостоверителна стойност, на база на което е прието, че само по себе си съставянето на фактура не е доказателство за реално извършване на сделката, в това число и счетоводното и отразяване в дневника за покупки или продажби и че с оглед характера на стоките като родово определени вещи следва да бъде установено тяхното реално предаване във владение на получателя. В мотивите на решението е изложена и тезата на съда защо не приема позоваването на жалбоподателя на тълкуването на материални закон, дадено в решението на СЕС по съединени дела С - 80/11 и С - 142/11, и отделно са посочени две други решения на съда в Люксембург по дела С - 342/87 и С - 454/98 според които посочването на ДДС във фактура без реално да е настъпило данъчно събитие не може да обоснове право на получаване за жалбоподателя. Първоинстанционният съд е посочил, че жалбоподателят е този, който следва да ангажира доказателства за реалното извършване на доставките по процесните фактури и че въпреки дадената му възможност и неколкократно отлагане на делото такива не са ангажирани, в това число няма и направено искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. В резултат на изложеното е направен извод за правилност и обоснованост на констатациите на органа по приходите за липса на реални доставки по смисъла на чл. 6 от ЗДДС и в следствие на това за неправомерно начисляване на данъка по смисъла на чл. 70, ал. 5 от същия закон и ревизионният акт се явява законосъобразен в тази си част. Прието е, че такъв е акта и в частта му за начислени на основание чл. 86, ал. 1 и 2 от ЗДДС лихви върху фактура 234 от 01.09.2008 г., която не е включена в дневника за продажби в този или следващите данъчни периоди в справката-декларация, както и за начислените лихви на основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК в размер на 1 650,67 лв. Решението на Административен съд-гр. Варна е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Същите ще бъдат разгледани по реда на тяхното изложение. При правилно тълкуване на материалния закон и отделяйки спорното от безспорното административният съд е обосновано е приел, че основният спорен въпрос между страните се свежда до това налице ли е реална доставка на стоки /материали/ по процесните фактури. Даденият отрицателен отговор на този въпрос е логически обоснован на доказателствата по делото и се споделя от настоящата инстанция. Правилно е прието, че жалбоподателя, в качеството си на лице, претендиращо право на данъчен кредит, носи доказателствената тежест за установяване на реалността на доставките. В случая не става въпрос за ангажиране на отговорността на търговеца заради недобросъвестно поведение на трети лица, каквито доводи за развити в жалбата, а за установяване на факти от обективната действителност, с възникването на които законът свърза настъпването на определени правни последици. При проведената ревизия е извършена насрещна проверка на доставчика "Ди М Строй"-ЕООД, при която той не е открит на деклариран данъчен адрес, а след връчено искане за представяне на доказателства във връзка с процесните доставките, такива не са представени. Доказателства в тази насока не са представени и от страна на жалбоподателя. Не могат да бъдат споделени оплакванията за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила изразяващо се в това, че съдът не е напътил страната какви точно доказателства следва да посочи. Видно от протоколите от проведените съдебни заседания по делото, съдът е указал на страната, е следва да ангажира доказателства в подкрепа на възраженията си, тъй като само позоваването на практика на Съда на европейския съюз не е достатъчно. При условията на чл. 170 във вр. с чл. 171, ал. 4 от АПК за съда има задължение да укаже на страната, че носи доказателствената тежест за фактите и възраженията, на които обосновава жалбата и исканията си. Но за съда не съществува и не може да съществува задължение да укаже какви точно следва да бъдат тези доказателства, или да укаже, че представените доказателства не удостоверяват твърдяните от страната факти, тъй като това би накърнило един от основните принципи на правосъдието за обективност и безпристрастбезпристрастностност на съда. Не основателни са и оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения свързани с това, че била разместена доказателствената тежест в процеса. Както многократно е изтъквал Върховния административен съд в решенията си, в това число и тези на настоящия съдебен състав, настъпването на данъчна събитие е положителен факт от обективната действителност, с възникването на който за жалбоподателя настъпват благоприятни правни последици, поради което съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест в процеса на него тежи отговорността да ангажира доказателства за настъпването на този факт. След като данъчното събитие е настъпило в рамките на петгодишния давностен срок за погасяване на задълженията е без значение преди колко години е настъпило, били ли са съставяни актове за прихващане и възстановяване /ревизията е след изменението на чл. 127, ал. 3 от ДОПК/ за същия данъчен период и прочие, каквито доводи са развити в жалбата. В същото време липсата на реална доставка или не настъпването на данъчно събитие е отрицателен факт, едно умозаключение, на база на съпоставка и анализ на установени други факти и обстоятелствата от действителността / в случая от непредставянето на доказателства за доставките от доставчика при условията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК е презумира, че такива не са извършени/, поради което при преценката за неговата правилност следва да се установи дали са спазени съответните логически правила, връзки, законови презумпции. Данъчната администрация не носи и тежест за установяване на ДДС измама, каквито аргументи са развити в жалбата, тъй като правото на данъчен кредит не е отказано поради участието на търговеца в данъчна измама. Не могат да се споделят и доводите на жалбоподателя, свързани с тълкуването на закона, дадено от СЕС в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С - 80/11 и С - 142/11. Това решение е постановено при друга фактическа обстановка от настоящата, т. е. при установени реални доставки, поради което правилно е прието от административния съд, че решението е неприложимо в случая. Твърдението в жалбата, че другите цитирани решения на Съда в Люксембург касаят неактуална съдебна практика е неоснователно, тъй като наличието на реална доставка е основополагащо условие за възникване на правото на данъчен кредит, в който смисъл е тълкуването на закона, дадено в решение на същия съд от 06.12.2012 г., постановено по дело № С - 285/11. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - гр. Варна не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,