Решение № 2125 от 22.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6629/2022 г.

final/05.09.2014 г., тъй като касаторът счита, че в цитираното решение на ЕК не би могло да има някаква конкретика, а само са посочени потенциалните бенефициери на помощта от сделките за замяна са физически лица, частни дружества и общини често, осъществяващи дейност в сферата на строителството на недвижими имоти и т. н. В касационната жалба се сочи чл. 288 от ДФЕС, цитиран и в решението на ЕК, че ако не е възможно да се идентифицира получателя на помощта, комисията описва методиката, която чрез държавата членка трябва да идентифицира получателите и да определи размера на помощта. Сочи се, че наличието на предоставена, несъвместима с правото на ЕС държавна помощ чрез процесните замени, е било категорично изведено в решението на ЕК, което е задължително за Република България. За неправилен касаторът счита изводът на съда за липса на качеството предприятие с позоваване на чл. 107, § 1 от ДФЕС, като предприятията се определят като субекти, извършващи стопанска дейност, независимо от правния им статут и начинът на финансиране. В тази връзка касаторът излага доводи, че при събиране на доказателства по делото е установено, че жалбоподателката М. Генчева е съдружник с 50% дялово участие и управител на Авекор ООД, което я определя като предприятие по смисъла на чл. 107, §1 от ДФЕС. За неправилни касаторът счита и изводите на съда относно незаконосъобразност на използваната от административния орган оценка, като се позовава на предвидените в чл. 38, ал. 9 от Закона за държавната помощ (ЗДП) два алтернативни начини или чрез информация, налична при администратора на помощта, или когато такава липсва чрез оценка, извършена от правоспособен независим оценител по смисъла на чл. 38, ал. 9 ЗДП. За настоящия случай касаторът твърди, че административният орган е разполагал с необходимата информация, събрана от Изпълнителната агенция по горите през 2017 2018 г. и предоставена на администратора на помощта. Позовава се на решението на ЕК от 05.09.2014 г., в което изрично е отбелязано, че българските органи вече притежават информацията относно административните цени, използвани в сделките за замяна, както и пазарните цени на всички парцели, засегнати от тези сделки (т. 175), поради което още в хода на процедурата и към момента на постановяване на решението, информацията по чл. 38, ал. 7 ЗДП е била налична . За оценката в административното производство касаторът твърди, че същата е следвала предписаната в т. 173 от решението на ЕК методика. Относно изводите на съда за минималност на предоставената държавна помощ, касационният жалбоподател твърди, че размерът на установеното нарушение на правото на ЕС не е водещо при определяне наличието или липсата на същото, тъй като в процесния случай става въпрос за накърняване правилата на конкуренцията, като условията на последната следва да бъдат възстановени във вида, в който са съществували преди предоставяне на помощта. Спазването на индивидуалния праг според касатора не дава основание неправомерната и несъвместима държавна помощ да бъде счетена за минимална, тъй като същественият въпрос, въз основа на който държавата е обект на процесното решение на ЕК е не дали нарушаването на конкуренцията е минимално, а дали с получаване на минималната помощ има нарушение на правилата на конкуренцията. В касационната жалба е налице позоваване в тази връзка на решения по дела С 156/98 Германия/ Комисията и С 156/98 .Италия/Комисията. За неправилно касаторът счита и позоваването на съда на въведеното от жалбоподателите възражение за давност по чл. 171, ал.1 ДОПК. Позовава се на Регламент (ЕС) 2015/1589, в който се предвижда 10 годишна давност, която се прекъсва с всяко действие на ЕК или държавата членка, независимо дали получателят на помощта е бил уведомен за това действие. Писмото, с което ЕК уведомява Република България за решението си за откриване на процедура по чл. 108, § 2 ДФЕС е от 29.06.2011 г, публикувано в ОВ С 273/16.09.2011 г. и това е датата, от която започва да тече нова 10 годишна погасителна давност, която от своя страна е прекъсната със започване на административното производство по издаване на настоящия акт. Сочат се и други прекъсвания на давността писмото от 29.06.2011 г. на ЕК, оповестяването допълнително на Решение на ЕК

FINDL/0509.2014 г. Ответниците А. Генчев и К. Генчева, като наследници на М. Генчева, както и В. Генчев, всички с адрес [населено място], махала [наименование], Благоевградска област чрез адв. М. Трифонова и депозиран от нея по делото писмен отговор, я оспорват с искане обжалваното решение да се остави в сила. Претендира се присъждане на разноски по представения списък по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащането им. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение по подробни съображения, развити в представеното писмено заключение. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

6207 final от 05.09.2014 г., относно схема за помощ SA. 26212 (2011/C) (ex 2011/NN - ex CP176/A/08) и SA. 26217 (2011/C) (ex 2011/NN - ex CP176/B/08). Преценено е от съда, че посоченото решение на ЕК представлява общ административен акт, който не индивидуализира бенефициер и размер на помощта, но представлява материалноправна предпоставка за иницииране на производството, поради което администраторът на помощта дължи пълна проверка на фактическите и правни основания, обосноваващи издаването на индивидуални административни актове, в съответствие с приложимите общностни и национални материалноправни и процесуални норми и указанията на ЕК, по отношение на конкретния частноправен субект, като изследва всички относими факти при спазване на сроковете, съгласно указанията в диспозитива на посоченото решение на ЕК. Пояснено е в обжалваното решение, че предоставяне на държавната помощ, отпусната на предприятие при сделките със замяна на горска земя държавна собственост срещу горска земя частна собственост, в периода от 0101.2007 г. 27.01.2009 г. и несъвместимостта й с вътрешния пазар, са установени с влязло в сила решение на ЕК С

6207 final от 05.09.2014 г. Според съда получателите на помощта се определят с издаването на АУПДВ от администратора на помощта съгласно чл. 38, ал. 3 и 6 ЗДП, както и по силата на чл. 170, ал.1 АПК доказателствената тежест за установяването им, е на административния орган. Първостепенният съд е приел, че при издаването на оспорения административен акт министърът не е установил качеството бенефциер на неговия адресат оспорващите лица. Позовал се е на съображение

от решението на ЕК, съгласно което въпросът дали потенциалните бенефециери на сделките за замяна са предприятия по смисъла на чл. 107, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), следва да се разгледа предварително Според съда това е така, тъй като правилата на държавните помощи се прилагат само, когато бенефициерът е предприятие. Сочи се, че според Съда на Европейския съюз (СЕС) понятието предприятие за целите на чл. 107, § 1 ДФЕС и това е субект, който упражнява стопанска дейност, независимо от правния му статут и начина му на финансиране. В съображение

от решението на ЕК пък съдът е посочил, че определени бенефициери на оспорваните сделки за замяна не са извършвали стопанска дейност със заменената горска земя през разглеждания период и не могат да се считат предприятия по смисъла на чл. 107, § 1 ДФЕС. Това понятие в съдебния акт е установено предвид съображение

от решението на ЕК, в което то се счита за обективно понятие, така че въпросът дали предприятията предлагат стоки и услуги на даден пазар и по този начин се конкурират с други предприятия и участват в търговията в рамките на Съюза, трябва да се определи с оглед на дейностите, действително извършвани от тези предприятия, а не дали са спазени определени национални правни формалности, още повече, че жалбоподателите представят справки по лица от Служба по вписванията на Районен съд гр. Разлог, от които се установява, че те не са извършвали разпореждане с придобитите чрез замяната имоти, нито са учредявали право на строеж или право на ползване върху имотите, а и в оспорения АУПДВ липсвали мотиви за такава преценка от страна на административния орган. По отношение на размера на държавната помощ, определен с оспорения АУПДВ първоинстанционният съд се е позовал на Методика за определяне размера на помощта е посочената в съображение

от решението на ЕК формула разликата между реалната пазарна цена на парцела горска земя частна собственост и административната цена на този парцел, определена в съответствие с предписанията на Наредбата за базисните цени и определяне на разликата между реалната пазарна цена на парцела горска земя държавна собственост, и административната цена на този парцел, определена в съответствие с посочената Наредба. В тази връзка съдът е посочил, че административният орган е определил пазарните цени чрез експертна оценка, извършена от независим оценител, определен по реда на Закона за обществените поръчки Агролеспроект АД съгласно чл. 37, ал. 1, т. 2 ЗДП. Съдът се е позовал на решение по дело С 239/09 на СЕС, отнасящо се до продажбата от публични органи на земи или сгради на предприятие или на лице, извършващо стопанска дейност е посочено, че такава продажба може да крие елементи на държавна помощ, по специално, когато не се извършва на пазарна стойност, т.е. на цената, която частен инвеститор, действащ в нормални условия на конкуренция, би могъл да определи (т. 34 от решение по дело С 290/07, т. 68). От цитираните съображения на решението на ЕК и решения на СЕС съдът е приел, че не е необходимо приемането на методика за определяне на реалните пазарни цени на заменените горски имоти с нарочен акт на административния орган. Съдът, обсъждайки експертизата, приета в административното производство е приел, че експертната оценка за пазарни цени на процесните имоти отразяват икономическата стойност към момента на замяната през 2009 г., като това според съда е стойността, релевантна за определяне размера на полученото предимство по конкретната сделка за замяна, съответното приложението на условията по чл. 2 и чл. 3 от решението на ЕК, при които индивидуалната помощ по съответната сделка за замяна не представлява помощ или представлява помощ de minimis, която се счита за съвместима с вътрешния пазар. Относно твърдението на ответника в първоинстанционното съдебно производство, че процесното вземане не е погасено, позовавайки се на чл. 17, § 1 от Регламент (ЕС) 215/1589, съдът е приел, че давността е институт на материалното право, като в случая периодът от време, изтекъл от дата на сключване на договора за замяна от 23.01.2009 г. до датата на постановяване на оспорения АУПДВ 09.04.2020 г. е 11 години и 2 месеца и прилагайки чл. 171, ал. 2 във връзка с ал.1 ДОПК, е заключил, е изтекла погасителна давност по чл. 171, ал.2 ДОПК. Направен е извод от съда, че оспореният АУПДВ е валиден, но издаден в нарушение на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон, поради което е отменен като незаконосъобразен. Обжалваното решение е правилно постановено. Не се спори между страните по настоящето дело, че с решението на Европейската комисия (ЕК) С/2014/6207 final от 05.09.2014 г. относно схема за помощ SA. 26212/2011/С/ и SA. 26217/2011/С/ е прието, че при замени на горски имоти, в периода, посочен в това решение, оценени по Наредба за базисните цени, държавата ни е предоставила предимство под формата на държавни ресурси на частни субекти в нарушение на чл. 108, § 1 ДФЕС. В същото решение ЕК е поставила изисквания за установяване на кумулативни предпоставки, които трябва да бъдат изпълнени при всяка сделка и е създадена определена формула за определяне размерите на помощта, която трябва да бъде възстановена и която ЕК счита, че е несъвместима държавна помощ с вътрешния пазар на съюза. При наличие на цитираното решение на ЕК, същото представлява основание за започване на административно производство по възстановяване на неправомерно получена държавна помощ. Първоинстаницонният съд изцяло е съобразил правните си изводи въз основа на събраните по делото факти и обстоятелства със съображенията в решението на ЕК. Няма спор по делото, че ответниците по касация са сключили договор за замяна на недвижим имот 49/23.01.2009 г., сключен между В. Генчев и М. Генчева от една страна на горски земи частна собственост и Държавна агенция по горите от друга страна с горски земи, държавна собственост. Установено е по делото, че горските земи частна собственост се намират в с. Плешивец, Община Ружинци, с. Средогрив, Община Чупрене и с. Лесидре, Община Угърчин с обща площ от 62 дка срещу държавни имоти от 45,374 дка, находящи се в гр. Разлог. В административния акт е налице позоваване на оценителската експертиза, извършена от Агролеспроект АД, който оценител е избран по реда на ЗОП и пазарната оценка на частните имоти е определена на 35 057,05 лв., а на държавните имоти 40 484,80 лв. С разликата между посочените цени административният орган е приел, че физическите лица са получили предимство, представляващо неправомерна държавна помощ, която подлежи на възстановяване, ведно с начислената законна лихва 19 867,38 лв. Противно на приетото от административния орган, изрично в Регламент (ЕС) 1407/2013 г. на Комисията относно прилагането на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз към помощта de minimis. Съгласно разпоредбата на чл. 3 от Регламент (ЕС) 1407/2013 г. на Комисията във връзка с цитираното по горе решение на ЕК от 05.09.2014 г. се приема, че следва да се изключват тези лица, които от сделките за замяна, в които са участвали, са получили предимство, целият размер на което не надвишава праговете, установени в Регламента за минималната помощ (помощта, de minimis). Неправилно в процесния АУПДВ е прието, че макар полученото предимство да е под минималния праг de minimis от 200 000 евро за държавни помощи, то преценката за наличие на минимална помощ по отношение на сделката за замяна се извършва съобразно Регламент (ЕС) 1407/2013 на Комисията относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС към помощта de minimis. В тази връзка в административния акт се сочи, че спазването на индивидуалния праг не дава основание неправомерната и несъвместима държавна помощ да бъде счетена за минимална, тъй като същественият въпрос не е дали нарушението на конкуренцията е минимално, а дали има нарушение на правилата на конкуренция. Този извод в административния акт е незаконосъобразен и не съответства на приетото в цитирания Регламент и в решението на ЕК от 05.09.2014 г. В този смисъл следва да се приеме, че след като не е превишен прага от 2000 000 евро, т.е. предоставената държавна помощ е de minimis, то не се касае за предимство, вследствие предоставена държавна помощ, още по малко се касае за неправомерна и несъвместима държавна помощ., нито попада под забраната на чл. 107, § 1 ДФЕС. В този смисъл са и мотивите в обжалваното решение, които се споделят от настоящия съдебен състав на касационната инстанция. Предвид решение от 19.10.2023 г. по дело С 325/22 на Съда на Европейския съюз (СЕС), с него се разширява обхвата на понятието предприятие , като според съда не може да се приеме, че само лицата, които са придобили поземлени имоти чрез засегнатите от това решение сделки за замяна на горски земи и които използват тези имоти за целите на икономическа дейност, трябва да се разглеждат като предприятия бенефициери на държавна помощ по смисъла на чл. 107, параграф 1 ДФЕС . При така установеното в решението на СЕС следва да се приеме, че физическите лица, участвали в замяната на горски земи в процесния случай, са предприятия предвид участието на В. Генчев в Авемакс ООД и на М. Генчева в Авекор ООД, но с оглед посоченото по горе, че в процесния случай се касае за de minimis, то не е налице неправомерна и несъвместима държавна помощ, която да подлежи на възстановяване. Макар в обжалваното решение да е прието, че жалбоподателите не представляват предприятие за целите на чл. 107, § 1 ДФЕС, тъй като от доказателствата по делото не се установява със замените земи да е извършено разпореждане, нито са учредявали право на строеж с тях или право на ползване, вкл. и с посочените дружества, в които са участвали В. Генчев и М. Генчева, то като краен резултат решението на съда е правилно. Относно оценката на имотите, правилно в обжалваното съдебно решение е прието, че определените чрез експертна оценка пазарни цени на процесните имоти не отразяват икономическата (пазарна) им стойност към момента на извършване на замяната през 2009 г. предвид, че тази експертна оценка е съобразявала данни за продажби на поземлени имоти в горски територии за 2008 г. с прибавяне не на стойността на насажденията, определени по метода на приходната стойност. Според съда целта на възстановяването на неправомерната и несъвместима е възстановяване на конкуренцията, поради което и по високия размер на пазарните цени, който не съответства на икономическата (пазарна) стойност на заменените горски земи през 2009 г., наистина не осигурява тази цел, поради което настоящият касационен състав напълно споделя посочените мотиви на първостепенния съд. По отношение приетото от решаващия съд, че е изтекла абсолютна погасителна давност съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК към момента на сключване на договора за замяна на 23.01.2009 г. до датата на постановяване на процесния АУПДВ 09.04.2020 г. (11 години и 2 месеца), настоящият съд не споделя този извод на първоинстанционния съд. ДОПК, респ. разпоредбите за погасителната давност не е приложим в процесния случай. Съгласно чл. 15 от Регламент (ЕО) 659/99 г. с Регламент (ЕС) 2015/1589 предвижда 10 годишен давностен срок към момента на постановяване на решението на ЕК от 05.09.2014 г., а то съгласно чл. 15 от цитирания Регламент е издадено в предвидения в него 10 годишен давностен срок. Неправилното прилагане на националния закон - чл. 171, ал.2 ДОПК не променя постановения от първостепенния съд краен резултат за незаконосъобразност на издадения АУПДВ. В този смисъл е решение по дело С 627/18 на СЕС. С оглед изложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като правилно постановено, на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от ответниците по касация чрез адв. М. Трифонова, на същите следва да се присъдят разноски в размер на 3 519,60 лв. на В. Генчев; 1 400,40 лв.на К. Генчева и 1 400,40 лв. на А. Генчев.