Решение № 6729 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3214/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба /по своята правна същност касационна жалба/ от Консулско длъжностно лице М. Д. Г. - Завеждащ Консулската служба при Посолството на Република България в гр. Аман, Кралство Йордания, подадена чрез служител с юридическо образование И. Атанасова, срещу решение № 4580 от 04.02.2026 г., постановено от Административен съд - София - град, I отделение, 9-ти състав, по адм. д. № 9495/2025 г. Релевирани са оплаквания за неправилност на атакуваното съдебно решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с материалния закон – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му и постановяване на ново по същество на спора, с което жалбата на А. А. бъде отхвърлена, а административният акт да бъде потвърден. Ответникът – А. А., не изразява становище по касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, приема, че касационната жалба като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение № 4580 от 04.02.2026г., е отменен отказ за издаване на виза тип „Д“ на консулско длъжностно лице - Завеждащ консулска служба в посолството на Република България в Аман, Йордания от 14.07.2025 година на А. А. – гражданин на Сирия. С последващ диспозитив е осъден Консулско длъжностно лице – завеждащ консулската служба в Посолството на РБ в Аман, Йордания да заплати на А. А. сумата от 26-.76 евро, разноски по делото, като същата следва да бъде възстановена от бюджета на Министерство на външните работи. С решение №5955 от 13.02.2026г., постановено по адм. дело №9495/2025г. на АССГ на основание чл. 176, ал.1 от АПК е допълнено решение №4580 от 04.02.2026г., постановено по адм. дело №9495/2025г. по описа на АССГ, като изпраща административната преписка на консулско длъжностно лице – завеждащ консулска служба на посолството на РБ в Аман, Йордания за ново произнасяне по заявлението за издаване на виза на А. А. – гражданин на Сирия при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град /АССГ/ е приел, че оспореният административен акт е постановен от компетентния за това административен орган, но същият не отговаря на изискванията за форма, съобразно нормата на чл. 59 от АПК и най – вече на изискването за мотивираност. Прието е, че позоваването в отказа на чл. 10, ал.1, т. 9, т. 17, т. 22 и т. 24 от ЗЧРБ не може да доведе до яснота относно волята на административинят орган, като липсата на мотиви, препятства както правата на защита на адресата на акта и представлява пречка за осъществяване на съдебен контрол за наличие на предвидените в материалния закон условия за отказ. Съдът е посочил, че в административинят акт са изброени само правни норми от ЗЧРБ, без конкретна хипотеза, която органът е възприел за издаване на акта. Действително отказът е издаден съгласно Приложение №7 към чл. 34, ал.2 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи за определяне на визовия режим, във връзка с чл. 59 от АПК, това не води до извода същият да е мотивиран. Изискването за мотивираност на отказа е уреден в нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗЧРБ. На следващо място съдът е приел, че административният орган при издаване на отказа е нарушил процесуалните правни разпоредби, което е довело до нарушаване на материалноправните разпоредби. Апликантът е подал заявление за издаване на виза тип „Д“ към което придолжил посочените в Наредбата документи и решението на заместник-председател на ДАБ към МС на РБ за събиране на семейството на съпруга й. По делото няма доказателства, че административният орган е провел среща с апликанта, кога е станало това и какво се случило на тези среща. Съдът е установил, че при издаване на административният акт е допуснато нарушение на чл. 34 от Наредбата. Административният орган е изброли само правните норми по ЗЧРБ, но същият не е анализирал приложените доказателства, а механично е издал отказа като е преписал становището на ДАНС, което е довело до нарушение на чл. 7, ал. 2 и чл. 9, ал. 2 от АПК. Така посочените принципи са въведени и като задължение по чл. 35 и чл. 36 от АПК. Административният орган е следвало да посочи доказателствата, на които основава твърденията си и да ги приложи към преписката, а не само да ги изброява и е следвало да събере такива служебно. На следващо място административният съд е приел, че е нарушено правото на личен и семеен живот, прогласено в нацинални и международни актове, директно приложими по силата на ЕКПЧОС. Съдът е установил, че съпругът на апликанта се намира на територията на Република България и има предоставен хуманитарен статут, както и решение на заместник-председателя на ДАБ към МС на РБ за събиране на семейството, което е влязло в сила. Съдът се е позовал и на Директива 2003/86ЕС, в която е уредено събиране на семейство получили международна закрила. Въз основа на изложеното администартивният съд е достигнал до извода, че отказът за издаване на виза е незаконосъобразен. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, изискващи отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане на правнорелевантните факти, АССГ е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. В разпоредбата на чл. 173 АПК са регламентирани правомощията на съда при отмяна на оспорения пред него административен акт. Съгласно ал. 1, когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, след като отмени акта, съдът решава делото по същество, а според ал. 2, извън горните случаи или когато естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество, съдът изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В конкретния случай е налице хипотезата на ал. 2, тъй като съдът е отменил акта, но естеството не позволява да се произнесе вместо административния орган и това е така, защото издаването на виза за дългосрочно пребиваване е в изключителното правомощие на ръководителя на дипломатическото или консулското представителство или на упълномощено от него длъжностно лице. В съответствие със закона, първоинстанционният съд е върнал преписката със задължителни указания изложени в мотивите на решението именно по тълкуването и прилагането на закона, като указанието да бъде издадена виза не противоречи на правомощията му по чл. 173, ал. 2 АПК. Противно на твърденията на касационния жалбоподател освен силата на пресъдено нещо, правна последица на съдебното решение, с което оспореният акт е отменен или изменен, е неговото конститутивно действие. Именно конститутивното действие е това, което поражда промяната. Съдебно решение отменя с обратна сила - от датата на издаване /ех tunc/, административния акт. Именно затова ал. 2 на чл. 177 установява най - строгата санкция за административния орган при неспазване на съдебното решение - актовете и действията на органа, извършени в противоречие с влязло в сила съдебно решение, законодателят обявява за нищожни. Спазването на съдебните решения е проява на същността на държавата като правова и законодателят не може да позволи частноправен субект или неин орган, да не се съобрази с влязло в сила съдебно решение. По делото е безспорно установено, че А. А. е член на семейството /съпруга/ на Ю. Ш. гражданин на Сирия, на когото, с решение № 7286/27.06.2024 г. на заместник-председателя на ДАБ, е предоставен хуманитарен статут, а с решение № 463/14.01.2025 г. му е разрешено да се събере на територията на страната със съпругата си и малолетните деца. Установено е още, че в хода на административното производство по издаване на оспорения отказ е представен валиден сирийски паспорт, застрахователна полица и удостоверение за семейни връзки. Следва да се съобрази, че според разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ /действаща към датата на подаване на заявлението – 13.03.2025 г. /, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са членове на семейството на чужденец с предоставено убежище, временна закрила или хуманитарен статут – когато документите, удостоверяващи семейните връзки и правото на издръжка, са признати или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство. Обосновано съдът е преценил, че в конкретния случай липсват относими мотиви защо административният орган е приел, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т.9, т. 17, т.22 и т. 24 ЗЧРБ – представените документи и направените от апликанта изявления не доказват надеждно и убедително целта и условията на заявеното пребиваване. Няма осигурена издръжка през време на пребиваването си в страната. Налице са основателни съмнения относно автентичността на приложените документи за издаване на виза и истиността на тяхното съдържание. Има данни, че целта на влизането му е да използва страната като транзитен пункт за миграция към трета държава. В случая не са налице конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Липсва фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, липсва каквото и да е обсъждане на събрани данни след проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства. Позоваването от страна на касационния жалбоподател на отрицателното становище на ДАНС е неправилно, защото същото се отнася до други сирийски граждани, и макар да описва тенденция за злоупотреба с издадени български дългосрочни визи, с цел получаване на закрила в Германия от чужденците, от него не могат да се извлекат конкретни и относими мотиви, касаещи процесния отказ. С касационната жалба е представено писмо от ДАНС, също се отнася до други сирийски граждани. Неоснователно касационният жалбоподател поддържа, че дерогации от определени изисквания към заявленията за визи за издръжка и жилище са предвидени във връзка с решение за събиране на семейство на бежанец, а не на лице с предоставен хуманитарен статут. Вярно е, че чл. 12 от Директива 2003/86/ЕО формално се отнася до "бежанци" по смисъла на чл. 2, буква "б", което обаче не означава, че членовете на семейства на лица с предоставен хуманитарен статут не могат да се ползват от сходна защита. Директивата установява минимални стандарти, като в чл. 3, § 5 изрично е предвидено, че тя не засяга възможността държавите-членки да приемат или да запазят по-благоприятни разпоредби. В случая националният закон /ЗУБ/ изрично регламентира възможност лицата с хуманитарен статут да получат разрешение от компетентния административен орган за събиране на семейството с тях. Следователно не са налице основания за отказ от издаване на виза за дългосрочно пребиваване единствено по съображенията, предвидени в чл. 12 от Директива 2003/86/ЕО, още повече, че по делото е безспорно установено, че за съпруга на ответница е издадено решение № 463/14.01.2025 г., с което му е разрешено да се събере на територията на страната със съпругата си и с малолетните си деца. Необсъждането на всички тези относими за законосъобразното прилагане на закона релевантни факти и обстоятелства прави оспореният адм. акт постановен в нарушение на императивните правила на материалния закон. В случая неизясняването на фактите от значение за спора е повлияло върху съдържанието на постановения отказ за предоставяне дългосрочна виза. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,