Решение № 12402 от 18.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4167/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Басейнова дирекция Черноморски район /БДЧР/, подадена чрез упълномощен представител ст. юрисконсулт Борисова, срещу Решение 1741 от 20.02.2024г., постановено по адм. дело 2256/2023г. по описа на Административен съд Варна. В касационната жалба са наведени твърдения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици по подробно изложени в касационната жалба съображения. Ответникът Д. С. С., в депозиран по делото писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. Костадинов, развива съображения за неоснователност на касационната жалба, съответно за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Варна е уважил изцяло предявения от Д. С. С. срещу Басейнова дирекция Черноморски район иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 3000 лв. за претърпени неимуществени вреди, за периода от 01.12.2022г. до 25.05.2023г., в резултат на незаконосъобразни административни актове: Заповед 215/02.12.2022г. на директор на БДЧР за налагане на дисциплинарно наказание забележка по чл. 90, ал. 1, т. 1 ЗДСл, Заповед 217/07.12.2022г. на директор на БДЧР за налагане на дисциплинарно наказание Понижение в по-долен ранг за срок от 6 месеца до 1 година по чл. 90, ал. 1, т. 4 ЗДСл и Заповед 218/07.12.2022г. на директор на БДЧР за налагане на дисциплинарно наказание Порицание за извършено дисциплинарно нарушение по чл. 90, ал. 1, т. 2 ЗДСл, ведно със законната лихва, считано от 09.10.2023 г. до окончателното изплащане на обезщетението. От фактическа страна по делото е установено, че Заповед 215/02.12.2022г. на директор на БДЧР е отменена с решение 486/10.04.2023г., постановено по адм. дело 2884/202г. на Административен съд - Варна, влязло в сила на 10.04.2023г.; Заповед 217/07.12.2022г. на директор на БДЧР е отменена с решение 273/02.03.2023г., постановено по адм. дело 2943/2022г. на Административен съд - Варна, влязло в сила на 02.03.2023г., а Заповед 218/07.12.2022г. на директор на БДЧР е отменена с решение 723/25.05.2023г. по адм. дело 2946/2022г. на Административен съд - Варна, влязло в сила на 25.05.2023г. Д. С. С. е изложила твърдения, че вследствие на издадените незаконосъобразни заповеди е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психически тормоз и стрес, унижение, страдание, емоционално и психическо напрежение, влошено емоционално и психическо състояние. Съдът е установил фактите, свързани с отмяната на издадените заповеди и исковия период въз основа на представените писмени доказателства, като за изясняване на обстоятелствата по иска са разпитани и двама свидетели. Въз основа на така установеното, административният съд приел от правна страна, че са доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, отчел е периода, през който ищцата е понесла твърдените вреди, видът на дисциплинарните производства, тяхната тежест и продължителност, както и наличието на доказателства относно компетентността на служителя с оглед професионалното й развитие. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки интензитета на посочените негативни преживявания и периода, в който са търпени, съдът е определил размер на обезщетението от 3000 лв. Решението е правилно. Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е и не противоречи на материалния закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. В тази връзка съдът е изложил подробни мотиви, които се споделят и от настоящата касационна инстанция и не е необходимо да се преповтарят. Въпреки, че първостепенният съд не е отграничил отделните обективно съединени искове, като не е изяснил относителния дял на всеки индивидуален административен акт в общото увреждане, както и не е направил разграничение какви вреди е претърпяла ищцата поотделно от всеки един незаконосъобразен акт, този пропуск не може да се квалифицира като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като се санира от факта, че административното производство и по трите отменени заповеди на директора на БДЧР е започнало на една и съща дата 01.12.2022г., като се различава само крайната дата на отделните искови периоди, с оглед влизането в сила на съдебните решения за тяхната отмяна. Безспорно твърдените неимуществени вреди са доказани за целия исков период от 01.12.2022г. до 25.05.2023г. Настоящата инстанция намира за правилно определен и размера на определеното обезщетение. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Правилен е извода на първостепенния съд за неоснователност на възражението на касатора, че заплатените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в съдебните производства по обжалване на отделните заповеди са неотносими към производството по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Същите са определени по основание и размер в съдебно производство с различен предмет на делото. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждането на разноски - чл. 143, ал. 4 АПК, във вр. с чл. 228 АПК. Същите са в размер на 600 лева, съгласно Договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че сумата за възнаграждението е заплатена в брой. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,