Решение № 205 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6111/2007 г.

Решение № 205 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6111/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ПР на ГПК, във вр. с л.чл. 218а ГПК (отм.),. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от К. Ч. К., Т. Г. К. и А. Г. К. срещу решение от 13.04.2007 г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ решение и 9.07.2007 г. по гр.д. № 1075/2006 г. на Бургаски окръжен съд, с което е оставено без уважение искане за допълване на първото решение. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на съществени правила на съдопроизводството. Ответникът Б. Х. Д. в писмено становище оспорва жалбите. Ответницата А. Р. И. чрез пълномощника си поддържа, че жалбите са неоснователни и моли решенията да бъдат оставени в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е частично основателна. С обжалваното решение от 13.04.2007 г., въззивният съд е обезсилил решение от 12.09.2006 г. по гр.д. № 2895/2004 г. на Бургаски РС, по иска на жалбоподателите срещу ответника Б с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и е прекратил производството по иска по отношение на част от нива цялата с площ от 2,6 дка, в землището на гр. С. и е оставено в сила същото решение в останалата му част, с която е отхвърлен иска им срещу А. И. по отношение на земеделска земя, с площ от 848кв.м, съставляващи част от нива от 2,6 дка, в землището на гр. С.. Установено е било по делото, че праводателят на ищците-жалбоподатели в настоящето производство, е заявил за възстановяване собственост върху нива от 2,6 дка, в м. Мисаря, С. С решение от 4.04.2001 ПК С. е признала право на възстановяване на собственост върху земеделска земя в м. Мисаря на наследниците на Т. К. - какви са жалбоподателите. С решение от 11.07.2000 г. на ПК С. е признато правото на възстановяване на собственост и на наследници на Р. Я., какъвто е ответницата А, върху лозе от 3,317 дка, като сега съставлява имот пл. № 1695, в кв.144 и в него се включва като част спорната площ, който имот последната е продала на ответника Б с нот.акт № 96/2004 г. на нотариус при Бургаски РС. За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото по отношение на Б. Х., въззивният съд правилно е приел, че по отношение на него, като последващ приобретател на имота по силата на правна сделка, за ищците не е налице правен интерес от търсената с иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ защита, целяща да им се признае право на собственост към един минал момент. Съдът е приел, че жалбоподателите не са установили праводателят им да е притежавал процесния имот към момента на образуване на ТКЗС, поради което именно в тяхно лице, като негови наследници е възникнало и правото да им бъде възстановена собствеността, въпреки постановеното в тяхна полза решение на поземлена комисия. Съгласно дадените в ТР № 1/1997 г. ОСГК на ВКС задължителни разяснения решенията на общинските поземлени комисии (сега ОСЗГ) по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта, така и по отношение на субектите на собствеността. Ето защо, след като с решение на поземлената комисия процесната земеделска земя е възстановена на наследниците на Т. К., то въззивният съд неправилно е приел, че не следва да бъдат зачетени последиците на това решение понастоящем. Съдът е този, който с оглед твърденията на ищците-жалбоподатели в настоящето производство, следва да определи какво е правното основание на иска им и по-какъв ред следва да бъде разгледан същият. При така установените факти по делото и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правилна. От представените по делото писмени доказателства във връзка с производствата по възстановяване на земеделските земи пред поземлената комисия е видно, че както ищците, така и ответниците, са заявили за възстановяване земи, които са принадлежали на техните наследодатели, и исканията им са удовлетворени. При тези данни съдът е приел, че за спорната земеделска земя от 848кв.м, заснета като част от имот пл. № 1695 в кв.144 по плана на гр. С., има спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това по принцип е правилно, но зависи и от наличието на други предпоставки, които трябва да се съобразят по реда на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.). Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собственост спрямо един и същ имот към минал момент - образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. В случая съдът следва да направи преценка на доказателствата, сочещи, че правата на жалбоподателите се засягат по-скоро от грешки в административен акт - плана за земеразделянето. При тези данни съдът следва да прецени дали ищците имат интерес от търсената защита с иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Процесуалната допустимост на иска или легитимацията на страната, която го предявява - наличието на правен интерес - е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Иск, предявен от лице, което няма правен интерес е процесуално недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Ако е налице административен спор, то той подлежи на разглеждане по друг ред, не от гражданския съд, което обстоятелство следва да бъде преценено от съда при новото разглеждане на делото. С обжалваното решение от 9.07.2007 г. въззивният съд е оставил без уважение искане на жалбоподателите да допълване на решение от 13.04.2007 г., като съдът се произнесе в диспозитива на решението си и по искането им за прогласяване нищожност на решения № 605/28.07.97 г., от 25.01.99 г. и от11.07.2000 г. на ПК- С. Това решение е правилно и е постановено в съответствие с процесуалните правила визирани в разпоредбата на чл. 193 ГПК (отм.). Правилно е прието в същото, че предметът на делото между страните е бил за разрешаване на спор с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Ищците- жалбоподатели са поискали да се признае за установено че към момента на образуване на ТКЗС през 1958 г. техния праводател Т. К. е бил собственик на част от нива, цялата от 2,6дка, в землището на гр. С.. В това производство съдът не е сезиран със спор за валидността на постановените от ПК решения с които се признава право на възстановяване собственост върху земеделски земи на ответника. Такъв иск не е бил предявяван пред съда, а доколкото жалбоподателите са направили оспорвания на същите в хода на делото, то по тях съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив, а преценява тяхната валидност по реда на косвения съдебен надзор, както правилно е прието и в обжалваното решение, с което е отхвърлено искането за допълване на основното такова. Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.