Решение № 8315 от 31.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9812/2024 г.

Производство по чл.208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на външните работи против решение 11478/10.07.2024 г. по адм. дело 1495/2024 г. на Административен съд София град. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл.404, ал.1, т.1 от Кодекса на труда(КТ) и необоснованост касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Касаторът счита, че с предписанията се уреждат гражданскоправни спорове, по които административният орган не е бил компетентен да се произнесе. С намесата си същият е действал като своеобразна особена (съдебна) юрисдикция, изземвайки подведомствени на съдилищата трудови спорове. Ответникът по касационната жалба, Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда, чрез юрисконсулт Котов изразява становище за неоснователност на същата. Представя подробни писмени бележки и претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 от АПК е неоснователна. С решение 11478/10.07.2024 г. по адм. дело 1495/2024 г. Административен съд София град е отхвърлил оспорването по жалба на Министерството на външните работи срещу задължителни предписания по чл.404, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, обективирани в т.4, т.5, т.6 и т.7 на Протокол за извършена проверка ПР2348213/23.01.2024 г., съставен от главни инспектори на Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда, гр. София. Присъдил е разноски. Решението е правилно. Посочените предписания са във връзка с нарушения на чл.128, т.1 КТ, досежно неначислени от работодателя в установените срокове във ведомостите за заплати трудови възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд. По силата на разпоредбата на чл. 128 КТ, законодателят установява задълженията на работодателя, като страна в трудовото правоотношение, за начисление и плащане в установения срок на трудово възнаграждение на работника или служителя. Неизплащането на дължимите трудови възнаграждения представлява нарушение на трудовото законодателство, установено в разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, поради което е налице посоченото в предписанията фактическо и правно основание за издаването им. Нормата на чл. 270, ал. 3 КТ въвежда в задължение на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. Пред контролните органи, от работодателя не са ангажирани доказателства за извършено плащане на дължимите трудови възнаграждения в пълен размер на упоменатите в ПАМ работници и служители. Предвид изложеното правомощието на административния орган за даване на задължителни предписания за начисляването и изплащането на процесните трудови възнаграждения, конкретизирани по месеци и лица е реализирано при установеното наличие на материално-правните предпоставки по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ във връзка с чл. 272, ал. 1 от КТ във връзка с чл. 128, т. 2 от КТ. Решението на Административен съд София - град е правилно и изложените в мотивите съждения и изводи се споделят изцяло от касационната инстанция, като обосновани и законосъобразни. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон и невярна преценка на фактите. В случая контролните органи са приложили ПАМ, за да предотвратят и преустановят нарушение на трудовото законодателство, изразяващо се в неизплатени трудови възнаграждения. В настоящата хипотеза дължимите трудови възнаграждения, макар и изплатени след издаване на предписанията не рефлектират върху законосъобразността на последните. Правилно първоинстанционният съд е приел, че посочените по-горе нарушения на трудовото законодателство обосновават прилагането на процесната принудителна административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ. Неоснователни са възраженията на касатора, че въпросите относно начисляването и изплащането на трудовите възнаграждения са свързани с трудовоправен спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 КТ за разрешаването на който не е са компетентни органите на ИАГИТ. Според приложимата норма на чл. 399, ал. 1 КТ ИАГИТ осъществява контрол по спазване на трудовото законодателство, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение и за предотвратяване и преустановяване на нарушенията, както и за отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на Агенцията могат да прилагат предвидените в Кодекса ПАМ. В процесните случаи в допълнителните споразумения на служителите за всеки от тях е посочено в графата "Работно време за пълно работно време 8 часа, при подневно отчитане на работното време, или при условията на сумирано изчисляване на работното време; в графата "За основна месечна работна заплата е посочен месечен размер на трудово възнаграждение 780, 00 лв., а не размер на възнаграждение за 1 отработен час. За месеците септември, октомври, ноември и декември 2023 г. работодателят не е начислявал във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на посочените в т. 4, т. 5, т. 6 и т. 7 на Протокола служители, съгласно уговореното в допълнителните споразумения и вместо месечен размер на трудово възнаграждение 780, 00 лв. е начислявал възнаграждение за отработени часове при условията на сумирано изчисляване на работното време. Така начисляваното трудово възнаграждение за отработени часове е в по-малък размер от уговорения месечен размер на трудовите възнаграждения при подневно отчитане на работното време и това е станало без съгласието на служителите. Обстоятелството, че начисляването на трудовите възнаграждения в МВнР се извършва със софтуер не е основание за допускане на нарушения. Неоснователни са твърденията за липсата на мотиви относно причините за несъответствието според контролните органи между начисления от работодателя размер на трудовото възнаграждение и размера, който трябва да бъде начислен според органа. Ясно и точно е посочено, че съгласно допълнителните споразумения към трудовите договори на служителите е уговорена основна месечна заплата в размер на 780, 00 лв., и че не е уговорено почасово заплащане на положения труд, но работодателят е начислил възнаграждение за отработени часове и съответно не е начислил в цялост уговореното трудово възнаграждение. Уточненията за определена часова ставка за първо тримесечие и определена часова ставка за второ тримесечие на 2023 г., което въз основа на аритметични пресмятания съответства на уговореното по начин на изчисляване и по размер не променя извода, че е допуснато нарушение на чл. 128, т. 1 от КТ, тъй като то отразява осъщественото от работодателя начисляване на трудовите възнаграждения, но това начисляване е в противоречие с уговореното между страните по трудовото правоотношение. Изложеното сочи, че едностранното изменение в размера на уговореното трудово възнаграждение правилно е санкционирано като нарушение на трудовото законодателство по смисъла на чл. 128, т. 1 от КТ. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора в тежест на касатора следва да бъдат присъдени разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 143, ал.3 АПК, вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ съдът определя в размер на 100,00 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение