Решение № 55 от 18.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 214/2009 г.

Решение № 55 от 18.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 214/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 921/17.07.2009 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 270, т. 3, стр. 295-317/27.06.2008 г., постановено по гр. д. № 1143/2007 г. на Окръжен съд, гр. Д. по касационна жалба на А. М. и П. М. от гр. К., чрез адв. Ю от гр. Д. С определението е прието, че с обжалваното решение съдът в противоречие с практиката на ВКС се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно това, дали постановеното от първата инстанция допълнително решение представлява самостоятелно такова и подлежи на самостоятелно обжалване или е част от основното решение и следва да се приеме, че с неговото обжалване, на практика страната е обжалвала в срок и допълнителното такова, както и по материалноправен въпрос относно това - може ли да се приеме наличието на хипотезата по чл. 152 ЗЗД в случай, че няма сключен изричен договор за заем между страните по сделката за прехвърляне на недвижими имоти като обезпечение, а само изплащане от страна на приобретателя на имотите на вече поето задължение от прехвърлителя към трето лице / респ. банкова институция/, както и в случай на липса на преки доказателства за съглашение по смисъла на чл. 152 ГПК. С обжалваното решение е отменено решение № 77/26.06.2007 г., допълнено с решение № 154/16.10.2007 г. по гр. д. № 78/2004 г. на Каварненския районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от А. М. М. и П. Я. М. и двамата от гр. К. искове за установяване, че сключения между тях на дата 04.09.2003 г. с НА № 34, т. IV, рег. № 2*, д. № 466/2003 г. на вписания под № 35 в НК нотариус, с район на действие КРС, договор за покупко- продажба на недвижими имоти противоречи на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, накърнява добрите нрави, сключен е при липса на съгласие относно продажбената цена и е привиден, поради което е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 2 и 5 ЗЗД във вр. чл. 17 ЗЗД. Отхвърлени са предявените от А. М. и П. М. срещу В. Х. А. искове за унищожаване на този договор на осн. чл. 27 във вр. чл. 33 ЗЗД, както и исковете им за установяване правото на собственост и предаване владението на урегулираните поземлени имоти, предмет на сделката. Признато е за установено по отношение на А. М. и П. М. от гр. К., че В. Х. А. е собственик на УПИ - дворно място на площ от 2 909 кв. м., ведно с построената складова база № 2 със застроена площ от 389 кв. м., п-л ХII-803,кв. 19 по плана на гр. К. като М. са осъдени да му предадат владението на този имот. С жалбата се поддържа, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на материално- правните норми, на процесуалните правила и е необосновано - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация В. Х. А. оспорва касационната жалба, в писмен отговор по делото. За да постанови решението, което е допуснато до касационно обжалване, въззивният съд е приел от фактическа страна, че по делото е безспорно установено, че между Ц, клон Добрич и касатора А. М. М. е бил сключен договор за банков кредит № 27/16.04.2002 г. за сума в размер на 30 000 лв., за обработка на земеделска земя. За обезпечаване на кредита са били учредени особен залог на бъдеща продукция- реколта 2002 г. и договорни ипотеки върху всички недвижими имоти, предмет на процесната сделка, както и върху притежаван от А. М. жилищен имот в гр. К., съставляващ едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 95,70 кв. м., стопанска сграда и складова площ, всичките построени в държавен УПИ V-1661, кв. 12 по регулационния план на града. На 10.07.2003 г. А. М. е получил покана за доброволно изпълнение на задължението по договора за банков кредит с предупреждение, че при неизпълнение на задължението банката ще пристъпи към принудително удовлетворяване на вземането си върху предоставените като обезпечения недвижими имоти. Съобразно извлечението от сметката на А. М. към ЦКБ, задължението на договора за банков кредит към дата 04.09.2003 г., възлиза на сумата 29 990,12 лв. главница и 2 754,71 лв. лихви. Прието е за безспорно, че на тази дата това задължение е било погасено изцяло от ответника по касация - В. А. като същият лично внесъл в клона на банката в гр. Д. дължимата сума в общ размер от 32 767,75 лв. / главница и лихва/. На същата дата с нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 34, том IV, рег. № 2* нот. Дело № 466/2003 г., касаторите А. М. М. и съпругата му П. Я. М. са продали на ответника по касация В. Х. А. описаните в нотариалния акт пет броя урегулирани поземлени имоти/ УПИ/, находящи се в землището на с. С., общ. Каварна и урегулиран поземлен имот - дворно място от 2 909 кв. м., ведно с построената в него складова база № 2 със застроена площ от 389 кв. м., съставляващ парцел ****, имот пл № 803 в кв. 19 по плана на гр. К.. Посочено е, че по делото е представена декларация без дата, съгласно която В. А. е декларирал съгласието си като собственик на поземлените имоти, предмет на прехвърлителната сделка да ипотекира същите като обезпечение на евентуален кредит, който ще бъде отпуснат на А. М. М.. По делото има данни, че последният като частен земеделски стопанин е подал искане до Първа инвестиционна банка гр. Д. с вх. № 829/10.12.2003 г. за отпускане на кредит в размер на 45 000 лв., което искане е било отхвърлено. Прието е също така, че урегулираните поземлени имоти, намиращи се в землището на с. С., предмет на процесната сделка, са били индивидуална собственост на касатора, доколкото същият макар и в брак с касаторката П. М. ги е придобил чрез дарения от неговите родители. С оглед на това предявените от нея искове с пр. осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД чл. 26, ал. 2 ЗЗД, чл. 27 ЗЗД във вр. чл. 33 ЗЗД и чл. 108 ЗС с предмет тези имоти съдът е приел за неоснователни. Съдът е приел, че предявеният иск за нищожност на процесния договор на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на съгласие по отношение на един от основните елементи на покупко- продажбената сделка, е неоснователен, доколкото посочената в договора цена от 27 305,20 лв. е договорена за всички имоти, предмет на продажбата, а не само за последния от тях като тази цена съвпада с тяхната данъчна оценка. Следователно според въззивният съд, съгласие досежно цената е постигнато и посоченото основание за нищожност на договора, не е налице. Досежно исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 5-то ЗЗД във вр. чл. 17 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 1 във вр. чл. 152 ЗЗД, с които ищците се домогват да установят, че договорът за покупко- продажба на имотите е привиден, а действителните отношения между страните се изразяват в постигане на съглашение по чл. 152 ЗЗД като се претендира недействителността и на двете сделки, е прието, че симулативността на извършената покупко- продажба не е доказана, доколкото по делото няма обратен документ - изхождащ от другата страна или удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението за симулация, съгласно изискването на чл. 134 ГПК . С оглед на това, съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства относно това какъв вид договор са възнамерявали да сключат помежду си страните. Прието е също така, че по делото не е установено по предвидения ред, сключването на договор за заем между тях, като вносните бележки, с които А. е изплатил остатъка от дълга на М. към ЦКБ, според въззивния съд, не установяват наличието на такъв договор. Прието е, че плащането на задължението към ЦКБ представлява проявление на регламентираната в разпоредбата на чл. 178 ЗЗД възможност за плащане на част от дължимата цена чрез погасяване на задължението към ипотекарния кредитор като цената, за която процесните имоти са били придобити от А., според съда възлиза на сборната сума от посочената в договора цена и сумата на изплатения дълг - тоест същата е в размер на 60 072 лв. Че между страните не е имало заемни отношения, а само договор за покупко- продажба, според въззивната инстанция следва от обстоятелството, че по делото няма данни М. да е връщал каквато и да е сума от изплатената, нито пък данни А. да предприемал действия да събере това си вземане. С оглед на това, съдът е приел, че процесния договор не е симулативен и с него не е прикрито забранено от закона съглашение за обезпечаване изпълнението по договор за заем. За да отхвърли искът за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ съдът е приел, че в случая принципът на справедливостта, в който аспект се твърди, че добрите нрави са били накърнени, не е нарушен. Приема, че даже имотите да са били продадени по данъчна оценка, това не представлява нарушение на този принцип. Позовава се и на разпоредбата на 46, ал. 2 ЗМДТ, според който държавата счита за минимална придобивна стойност на недвижимо имущество нормативно определената му данъчна оценка. Посочва и това, че на практика покупната цена на имота възлиза на сумата 60 007,95 лв. За да отхвърли предявеният иск за унищожаемост на процесната сделка като сключена поради крайна нужда, при явно неизгодни условия по чл. 33 ЗЗД, съдът е приел, че предвид данните по делото, касаторите към момента на сключване на сделката са разполагали с доходи и имущество, което да обезпечава в пълна степен ежедневните нужди на семейството от дом, храна, отопление и осветление, поради което хипотезата на крайна нужда не е налице. Същевременно предвид цената, на която според съда са били продадени имотите, сделката очевидно не е сключена при неизгодни условия. Предвид изхода на делото по предявените искове за нищожност, респ. унищожаемост на процесната сделка, съдът е формирал извод за неоснователност на предявените ревандикационни искове на касаторите досежно земеделските имоти в землището на с. С. предмет на сделката, както и за основателност на ревандикационния иск на ответника по касация В. А. досежно УПИ -дворното място със складова база съставляващ парцел ****, имот. пл. № 803 в кв. 19 по плана на гр. К.. Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: Въззивният съд правилно е приел, че решение № 154 от 16.10.2007 г., постановено от районният съд в Каварна няма характер на допълнително, а представлява решение за поправка на очевидна фактическа грешка по чл. 192, ал. 2 ГПК. В основното решение съдът действително е изложил мотиви, касаещи предявеният от касаторите иск за нищожност на процесният договор поради липса на съгласие относно цената и е пропуснал да се произнесе по този иск в диспозитива на постановеното решение. При тази хипотеза, доколкото има изразена воля на съда по иска, макар и да липсва диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка. Доколкото във въззивната жалба на В. А. срещу основното решение, депозирана преди постановяване на решението от 16.10.2007 г., са направени оплаквания във връзка с решението на първата инстанция досежно този иск, Добричкият окръжен съд правилно ги е разгледал и се произнесъл по иска с постановеното от него решение. Последното е така, тъй като поправянето на очевидната фактическа грешка не представлява изменение или отменяне на формираната воля на съда, която вече е била изразена в основното решение. Волята на съда е била изразена в мотивите на основното решение и страната е имала възможност да се запознае с нея и да изрази своето съгласие или несъгласие с нея в подадената въззивна жалба. По друг начин биха стояли нещата, ако постановеното от първоинстанционния съд решение действително има характер на допълнително. Допълнително решение се постановява, когато съдът не се е произнесъл по някой от предявените искове или по цялото искане -тоест липсва изобщо формирана и изразена воля на съда, както в мотивите на решението, така и в неговия диспозитив. При такава хипотеза въззивна жалба в тази част, не би следвало да бъде приета за разглеждане, доколкото би била без предмет. Допълнителното решение има самостоятелно значение и подлежи на самостоятелно обжалване, което е допустимо само след неговото постановяване. Решението на въззивният съд в частта, в която се е произнесъл по иска за нищожност на процесния договор поради липса на съгласие досежно цената на имотите, предмет на извършената покупко - продажба, е не само допустимо, но и правилно. Съдът правилно е анализирал обективираната в договора воля на страните и правилно е приел, че предвид конкретния текст на договора, цената е била уговорена общо за всички имоти. С оглед на това не може да се приеме, че липсва изразено съгласие по съществен елемент от сделката, което да обуслови нейната нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД. Поради това искът предявен на това основание, правилно е отхвърлен. Правилни са изводите на въззивният съд и относно това, че сделката не е нищожна като накърняваща добрите нрави. Разгледана сама по себе си сделката представлява покупко- продажба на недвижими имоти . По своята правна същност тя е двустранен възмезден договор, по силата на който страните са поели насрещни задължения . Поетите от страните задължения, формиращи тяхната облигационна връзка сами по себе си не са такива, които да накърняват морала и добрите нрави. Данните по делото за пазарната цена на продадените имоти не установяват по категоричен начин, че със сделката е бил накърнен принципа на справедливост при уговаряне на престациите. Неправилни са изводите на въззивният съд обаче, че исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 5 във вр. чл. 17 ЗЗД и по чл. 26, ал. 1, пр. 1 във вр. чл. 152 ЗЗД, със които касаторите - ищци се домогват да установят, че договорът за покупко- продажба на имотите е привиден, а действителните отношения между страните се изразяват в постигане на съглашение, с което се уговаря предварителен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, са неоснователни. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обуславят извода, че процесната сделка не отразява действителната воля на страните, която не е била насочена към прехвърляне собствеността върху процесните имоти, а е имала за цел да обезпечи връщането на сумата, изплатена от В. А. за погасяване кредита на касаторите към ЦКБ. Според М., към момента на сделката А. не е искал придобиването на имотите, а връщането на изплатената от него сума на банката като това връщане е следвало да се извърши до м. ноември 2003 г. В тази насока са неговите твърдения, дадени в хода на делото и отразени в неговия "отказ", адресиран до Нотариус Й. П. в отговор на отправена от А. нотариална покана за предаване владението на имота - дворно място от 2 909 кв. м., ведно със складова база в гр. К. стр. 156от делото на КРС/ . Тези твърдения се подкрепят от представените по делото писмени доказателства: вносни бележки подписани от А., с които същият е изплатил на ЦКБ задължението на касаторите по договора за кредит, декларация от А., че като собственик на имотите, предмет на сделката, е съгласен да ги ипотекира като обезпечение на евентуален кредит, който ще бъде отпуснат на А. М., документи във връзка с отправено искане от М. за отпускане на кредит до ПИБ вх. № 829/10.12.2003 г., където като обезпечение на искания кредит са посочени имотите, предмет на процесната сделка, вече като собствени на А., както и от показанията на разпитаните по делото свидетели И. Л., Д. З. Д. и Т. М. Б., които установяват по безпротиворечив начин, хронологично развитието на отношенията между М, причината за установения контакт между тях, извършеното плащане от страна на А., липсата на намерение за извършване на действителна покупко- продажбена сделка, действията на А. във връзка с връщане на сума значително - по голяма от платената като неиздължена част от кредита към ЦКБ. Въззивният съд неправилно е приел, че за установяване действителните отношения на страните не следва да се обсъждат показанията на разпитаните по делото свидетели предвид липсата на обратен документ . Действително в случая такъв документ / контра летър/, който да съдържа изявление на двете страни или на страната, на която се противопоставя / в случая В. А. /, че сключената сделка е симулативна и че прикрива друго съглашение между страните, не е представен. Същият би представлявал пълно доказателство за симулативността на договора. Представените по делото вносни бележки, изхождащи от А. и подписаната от него декларация, обаче представляват начало на писмено доказателство по чл. 134, ал. 2 ГПК, които правят вероятно, че процесната сделка е привидна и прикрива съглашение, с което страните са се уговорили имотите да се прехвърлят като обезпечение на кредитора за връщане на изплатената от него сума на банката. Неоснователен е извода на съда, че по делото не е установено между страните да е бил сключван договор за заем . С факта на плащане на дълга към ЦКБ, А. е станал заемодател на касатора М. за сумата 32 767,75 лв. / в този смисъл виж и Р № 300/23.04.2001 г. по гр. д. № 8* г. II г. о. / Действително по делото липсват данни касаторът М. да е извършвал плащания на А. за връщане на тази сума изцяло или частично. По делото обаче са налице писмени доказателства за това, че в началото на месец декември 2003 г. М. е кандидатствал да получи кредит от Първа инвестиционна банка, като именно по този повод А. е декларирал, че е съгласен да ипотекира процесните имоти, като обезпечение на евентуалния кредит. Това обстоятелство кореспондира с обяснението на М., че е следвало да изплати на А. сумата, която последният е изплатил на ЦКБ, до м. ноември 2003 г. Очевидно същият не е могъл да стори това, поради което е предприел постъпки да изтегли кредит за да изпълни това си задължение. Индиция за това, че кандидатстването на М. за кредит от Първа инвестиционна банка е във връзка с процесния договор за покупко- продажба и изплащането на задължението към ЦКБ от А., е обстоятелството, че последният е имал готовност да ипотекира именно процесните имоти като обезпечение на бъдещия кредит. Същевременно не кореспондира с данните по делото възприетото от въззивният съд, че А. не е предприемал действия за събиране на изплатената от него сума от М. В тази насока са показанията на св. Т, който е очевидец на направени от В. А. и неговия баща изявления, че са съгласни да върнат земята, ако М. заплати сума в размер на 55 000 -60 000 лв. Същевременно тезата на А. относно характера на отношенията между страните се подкрепя единствено от показанията на неговия баща - св. Х, които следва да се преценяват при условията на чл. 136 ГПК (отм.) В заключение, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, доводите и твърденията на страните и спазване правилата на формалната логика и опита следва да се приеме, че сключения между страните договор е привиден. Той прикрива и е външен израз на постигнато между страните неформално съглашение, с което предварително е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, предвиден в закона. Вместо имотите или част от тях да бъдат ипотекирани, според чл. 149 и сл. ЗЗД, със сключения на 04.09.2003 г. договор, кредиторът заемодател е станал собственик на вещното обезпечение. С оглед на това както договора, така и съглашението са нищожни / договора на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, а съглашението на осн. чл. 152 ЗЗД./ като предявените искове за установяване тази нищожност следва да бъдат уважени. С оглед изхода на спора по тези искове, не следва да се разглежда евентуално съединения с исковете за нищожност иск за унищожаемост на процесния договор като сключен при крайна нужда, при крайно неизгодни условия /чл. 33 ЗЗД/. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се остави в сила в частта, в която са отхвърлени предявените от А. и П. М. искове за установяване, че сключения на 04.09.2003 г. договор за покупко - продажба е нищожен поради накърняване на добрите нрави, и е сключен при липса на съгласие относно съществен елемент на фактическия му състав - продажната цена. Следва да се посочи, че исковете за нищожност на договора на посочените основания, предявени от П. М. досежно продадените имоти, находящи се в землището на с. С., са неоснователни, доколкото, както се посочи вече, не е налице предвидения от закона фактически състав за тяхната нищожност, а не доколкото тя не е активно материално легитимирана да ги води, тъй като не е техен собственик при условията на съпружеска имуществена общност, както е приел въззивният съд . Същата е материалноправно легитимирана да води тези искове, доколкото е страна по сделката за покупко-продажба на имотите. Решението в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният от А. и П. М. иск за нищожност на договора от 04.09.2004 г. на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 152 ЗЗД следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което този иск да бъде уважен. Решението в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният от А. и П. М. иск за унищожаемост на процесния договор като сключен при крайна нужда, при крайно неизгодни условия /чл. 33 ЗЗД/ следва да се отмени и вместо него да се постанови ново решение с което този иск да се остави без разглеждане. Предвид призната нищожност на покупко-продажбата, последната не е произвела действие . Като последица А. М. продължава да е явява собственик на имотите - УПИ, находящи се в землището на с. С.. Доколкото по делото не се спори, че същите се намират във владение на В. А. чрез трето лице, което ги арендува, предявеният от М. ревандикационен иск с пр. осн. чл. 108 ЗС досежно тези имоти се явява основателен и следва да бъде уважен. Неоснователен е иска по чл. 108 ЗС предявен от П. Я. М.. Макар и в брак с нея, А. М. е придобил имотите съответно от неговия баща и майка чрез дарение, поради което те са негова индивидуална собственост. Доколкото П. не е собственик на имотите и предявените от нея искове за тяхната ревандикация са неоснователни. С оглед на това решението в частта, в която предявеният иск с пр. осн. чл. 108 ЗС от П. М. е отхвърлен, решението следва да се остави в сила. В частта, в която предявеният от А. М. иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, решението следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което иска да бъде уважен . Нищожността на процесната покупко- продажба обуславя неоснователността на ревандикационния иск, предявен от В. Х. А. срещу А. и П. М. досежно имота - дворно място със складова база, в гр. К.. Доколкото сделката не е произвела действие, А. не е станал собственик на този имот и само на това основание иска е неоснователен. Решението в частта, в която този иск е бил уважен следва да се отмени и вместо него да се постанови ново решение, с което иска да бъде отхвърлен . Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.