Решение № 1730 от 3.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11318/2019 г.

Решение № 1730 от 3.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11318/2019 г., II о., докладчик съдията Диана Петкова Производството е по чл. 208 и сл. от Административно процесуалният кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Кмета на Община Перник срещу Решение № 223/5.07.2019 г. постановено по адм. д. № 305/2019 г. по описа на Административен съд-Перник. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основание за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че процесния строеж не съставлява търпим по смисъла на нито една от хипотезите на § 16 от ДР на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, както и че съдът неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на § 17 от ПР на ЗУТ. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение. Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение. В с. з. касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответната страна редовно призована не изпраща представител и не взема становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на жалбата, като сочи че не са налице касационни основания за отмяна на обжалвания съдебен акт. Върховният административен съд, Второ отделение след проверка на обжалваното съдебно решение на посочените в него касационни основания и с оглед разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество същата е основателна. С обжалваното решение, Административен съд-Перник е отменил Заповед № 535/30.03.2018 г. издадена от кмета на Община Перник, с която на осн. чл. 225а ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗУТ, поправена със Заповед № 539/2.04.2018 г. е разпоредено премахване на обект "Сграда", находяща се в УПИ I-за жилищно строителство, магазини и обществена дейност в кв. 205 по плана на гр. Перник, представляващ имот с идентификатор 55871.505.485 и сграда с идентификатор 55871.505.485. 6 по КК на гр. Перник, с адресат "Мини Перник" ЕАД-в ликвидация. За да постанови този резултат съдът е приел, че процесната сграда съставлява строеж, изграден на осн. чл. 120 ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); , въз основа на издадено разрешение за строеж и в съответствие с архитектурния проект и като такава не подлежи на принудително премахване по реда на чл. 225а ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. В подкрепа на изводите си е развил и съображения относно неприложимостта на § 17, ал. 1 от ПР на ЗУТ, с оглед съществуващата частна собственост върху терена където се намира строежа. Решението е валидно, допустимо, но неправилно поради постановяването му нарушение на материалния закон и необосновано. Необосновано и в противоречие с разпоредбата на § 50а ал. 1 ЗТСУ (отм.); в сила от 31.10.1998 г. съдът е приел, че процесната сграда съставляваща строеж с временно устройствен статут е законна. Вярно е, че същата е изградена въз основа на издадено Разрешение за строеж № 119/8.10.1993 г. и одобрен архитектурен проект на основание одобрен КЗР и договор за наем между жалбоподателя, като собственик на поземления имот и инвеститора на строежа, както и че съгласно техническите си характеристики изцяло съответства на издадените строителни книжа, но строителството е временно съгласно чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.);. При това положение при преценката законността на строежа следва да се има пред вид и разпоредбата на § 50а ал. 1 от ПР ЗТСУ (отм.); , съгласно която разрешенията за строеж и одобрените проекти за постройки изградени върху държавни и общински терени, без да са предвидени по действащите подробни градоустройствени планове, но са били допустими като временно строителство по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 от ППЗТСУ към момента на разрешаването им, губят действието си по право, след изтичане на срока за който са били разрешени, но не по-късно от три години от влизане в сила на изменението и допълнението на ППЗТСУ /ДВ бр. 6/1998 г./, влязъл в сила на 19.01.1998 г. Сочената разпоредба има материално-правен характер и е породила правното си действие от момента на влизане в сила. При това положение строителните книжа издадени по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); са изгубили действието си на 19.01.2001 г., като обезсилени по право. Какво е материалното съдържание на тази разпоредба може да се установи от ал. 2 на § 50а ПР на ЗТСУ /отм./, според която тези постройки подлежат на премахване по реда на чл. 160 ЗТСУ (отм.); , а именно като незаконни строежи. Следователно налице е незаконност на строежа по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Неправилно е и направеното от административния съд тълкуване на разпоредбата на § 17 от ПР на ЗУТ. С последната е предвидена възможност за саниране на незаконния характер на особена категория от този вид строежи. Съгласно ал. 1 на същата с решение на областния управител или на общинския съвет строежи с временен устройствен статут, изградени по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 от ППЗТСУ върху земи държавна или общинска собственост, извън случаите по чл. 195 и чл. 196 от този закон, могат да се запазят до реализиране на строежите предвидени с действащ подробен устройствен план. По делото е представен Акт за частна държавна собственост от 5.05.2000 г. относно имота на жалбоподателя. При това положение, ако се приеме че/тъй като няма данни/тази собственост е съществувала към влизане в сила на § 17 от ПР на ЗУТ /2.01.2001 г./ следва да е налице решение на областния управител респ. на общински съвет за запазване на сградата., каквото по делото нито се твърди, нито се представят доказателства да е налице. А ако се приеме, че към момента имота е собственост на търговско дружество "Мини Перник" ЕАД, както е отразено в КККР на гр. Перник /Скица на поземлен имот № 15-851015 от 16.11.2018 г. / то разпоредбите на § 17 от ПР на ЗУТ са неприложими. Това прави невъзможно запазването на строежа като временен такъв респ. придаването му на траен градоустройствен статут, а и по делото не са представени доказателства за провеждането на такава процедура от собственика му. Настоящата инстанция счита, че процесния обект не може и да се запази като търпим такъв съгласно § 16 от ПР на ЗУТ. Преди всичко доколкото § 17 е приет и действа едновременно с § 16, при анализа на двете норми се стига до извода, че втората е специална по отношение на предходната. Тя урежда статута на една специална категория строежи, такива изградени по реда на чл. 120, ал. 4 от ЗТСУ (отм.); , които са разрешени за временни нужди и съгласно закона се събарят след заемане на терена за предвиденото в ПУП мероприятие т. е. тяхното съществуване е ограничено във времето. Но даже и да се прецени търпимостта му съобразно нормите на § 16 ПР на ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗИД ЗУТ, то следва да се направи извода че същия не попада в техните хипотези. Пред вид установената година на извършване на строежа-1994 год, то следва да са налице изискванията на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, а именно да е бил допустим по действащия подробен устройствен план и по правилата и нормативите действали по време на извършването му или съгласно този закон и ако е деклариран пред одобряващия орган до 31.01.1998 г. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно. Липсата на една от тях прави строежът нетърпим. В случая нито се твърди, нито са представени доказателства процесния обект да е деклариран съгласно изискването на закона. Строежът не е търпим и в хипотезата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, тъй като разпоредбата е относима към строежи извършени в периода 2.01.2001 г. до 31.03.2001 г. С оглед изложените правни доводи се налага извода, че обжалваната заповед на Кмета на [община] като издадена при материалноправните предпоставки на чл. 225а ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ следва да се приеме като законосъобразна и правилна и обуславят основателност на касационната жалба, поради неправилност на съдебното решение на първоинстанционния съд. Същото е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което жалбата срещу заповедта на Кмета на Община Перник се отхвърли като неоснователна. При този изход на делото ответната страна дължи заплащане разноски съставляващи юрисконсултско възнаграждение, което съдът с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ определя на 100 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 пр. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение