Решение № 15209 от 9.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9725/2020 г.

Решение № 15209 от 9.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9725/2020 г., II о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Колева против решение № 119 от 7.07.2020 г., постановено по адм. дело № 555/2019 г. по описа на Административен съд – Сливен, с което е отхвърлена жалбата й срещу отказ на главния архитект на община Сливен, обективиран в писмо изх. № 9400-2255(1)/25.11.2019 г., да издаде удостоверение за търпимост на строежи, представляващи жилищна и две стопански сгради в ПИ с идентификатор 67338.435.22 по КК на [населено място]. Жалбоподателката поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон, не се обосновава от представените доказателства и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който отказът за издаване на удостоверение за търпимост да бъде отменен, като й се присъдят направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът – главен архитект на община Сливен оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждана на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд – Сливен е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от представените доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган. Законосъобразно е преценено, че главният архитект на община Сливен, е органът, овластен да одобрява инвестиционните проекти (чл. 144, ал. 3 вр. чл. 145, ал. 1 ЗУТ), поради което в неговите правомощия е да издава удостоверения за търпимост на строежите или да откаже да направи това (§ 16, ал. 1, изр. 2 от ПР на ЗУТ). Тази компетентност не е обусловена от собствеността върху земята, поради което доводите на касационния жалбоподател, че главният архитект на общината няма правомощия да издава удостоверения за търпимост за строежи в общински или държавни имоти, са неоснователни. Законосъобразни са изводите съдебния състав, че оспореният отказ е издаден в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Административният акт е издаден в писмена форма и съдържа правните и фактически основания за неговото постановяване, поради което доводите на касационната жалбоподателка в обратния смисъл са неоснователни. При правилно тълкуване и прилагане на закона и обосновани от доказателствата са и заключенията на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материалноправните основания за това. Установено е, че описаните в отказа на главния архитект на община Сливен, строежи представляват "друг вид сграда за обитаване" с площ от 73 кв. м. и две селскостопански сгради, съответно с площ от 31 кв. м. и 24 кв. м., разположени в ПИ с идентификатор 67338.435.22 по КК на гр. Сливен, м. "Башчардак". Сградите са изградени през 1981 г. (в този смисъл са твърденията на жалбоподателката в подаденото заявление за издаване на удостоверение за търпимост), в неурбанизирана територия, предназначена за земеделско ползване. Съгласно действащия към момента Общ устройствен план на община Сливен, одобрен с решение № 1509/21.03.2019 г. на общински съвет Сливен ПИ с идентификатор 67338.435.22, в който са разположени процесните сгради, попада в устройствена зона със статут "терени за земеделски нужди с възможност за промяна на предназначението". Предназначението на земята към момента не е променено (заключение на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза). При тези факти административният съд правилно приема, че с оглед времето на извършване на строителството, преценката на основанията за търпимост следва да бъде съобразена с разпоредбата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Според цитирания текст, за да е търпим и да не подлежи на премахване строежът следва да отговаря на няколко кумулативни условия, а именно: да е построен до 07.04.1987 г., да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормите по устройство на територията, действали по време на извършването му или по сега действащите такива. В случая законосъобразно е преценено, че изброените предпоставки не са изпълнени. Описаните по – горе строежи: друг вид сграда за обитаване и две селскостопански сгради са изградени през 1981 г. в неурбанизирана територия, предназначена за земеделско ползване. Разпоредбите на чл. 108, ал. 2 и ал. 7 ППЗТСУ (отм.); в относимите редакции, предвиждат в местата, предоставени за земеделско ползване, въз основа на застроително решение, да се разрешава строеж на леки постройки за сезонно ползване – за подслон и съхранение на селскостопански инвентар, със застроена площ до 20 кв. м. В случая процесните строежи не попадат в посочената категория обекти, поради което не са били допустими по правилата и нормативите, действали по време на извършването им. Същите са недопустими и по сега действащите правила и нормативи, тъй като не съответстват на изискванията на чл. 59, ал. 2 ЗУТ и на чл. 12, ал. 3 ЗУТ, регламентиращи строителство извън границите на урбанизираните територии без промяна на предназначението на земята. Изложеното налага възприетото и от административния съд заключение, че строежите не са търпими и отказът на главния архитект да издаде удостоверение за търпимост е законосъобразен. Доводите, че строежите попадат в приложното поле на § 2 и на § 3 от ПР на ЗТСУ (отм.); и не подлежат премахване, са неоснователни. Разпоредбите се отнасят за строежи, изградени преди 1.01.1978 г., а в случая процесните обекти са построени след тази дата и не попадат в приложното поле на цитираните норми. Липсват доказателства за идентичност на изградената през 1978 г. от предишния собственик на имота сграда, за която е заплатена такса по реда на § 3, ал. 1 от ПР на ЗТСУ (отм.); , с някой от процесните строежи. Такива не са ангажирани от жалбоподателката, която сама посочва, че трите сгради, предмет на заявлението за признаване на търпимост, са построени през 1981 г. Това, както и обстоятелството, че липсват доказателства строежите да са изградени на някое от основанията, посочени в § 2, ал. 1 от ПР на ЗТСУ (отм.); или да са регистрирани по реда на § 3, ал. 1 от ПР на ЗТСУ (отм.); налагат заключението, че същите не могат да бъдат определени като търпими. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизвоствените правила също е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК, основания. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като в този смисъл на страните са дадени указания. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи на жалбоподателката и анализ на събраните доказателства. Изложени са мотиви по всички доводи и възражения на страните, както и такива в подкрепа на направените от съда правни изводи. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е постановено в съответствие с материалния закон и събраните доказателства и при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът в касационното производство е представляван от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационната жалбоподателка следва да заплати на община Сливен сумата 100. 00 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,