Решение № 2214 от 18.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12417/2009 г.

Решение № 2214 от 18.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12417/2009 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по касационна жалба на областния управител на област с административен център гр. Пловдив чрез процесуален представител срещу решение № 1036 от 22.07.2009 г., постановено по адм. дело № 1348/2008 г. от Административен съд - Пловдив в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Иска се отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество като присъдят в полза на областния управител на област Пловдив направените съдебни разноски. Ответникът - Общински съвет Родопи, област Пловдив не ангажира становище по касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава подробно и мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна при следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност по жалба на областния управител на област с административен център гр. Пловдив пред първата инстанция е било решение № 120 по протокол № 9 от 30.05.2008 г. на ОС "Родопи" - Пловдив, което съдът е преценил за незаконосъобразно и го е отменил. С оглед изхода на спора съдът е оставил без уважение искането на областния управител на област Пловдив за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение за процесуалния му представител. Касационния жалбоподател основателно счита решението в тази част за неправилно, като пледира неправилно приложение на материалния закон. Отговорността за разноските в административния процес е уредена в нормата на чл. 143 АПК, носеща заглавието "Отговорност за разноски". В разпоредбата на ал. 1 е предвидено при отмяна на обжалвания административен акт държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, да се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. За да остави искането за присъждане на разноски без уважение, първоинстанционния съд е приел, че в посочената разпоредба не е включено юрисконсултско възнаграждение, поради което следва да намери приложение изключението по чл. 78, ал. 8 ГПК, приложим субсидиарно в административния процес, съгласно разпоредбата на чл. 144 от АПК. Съгласно посочената разпоредба в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Съдът е приел, че областния управител като едноличен административен орган не е юридическо лице, поради което не попада в хипотезите на чл. 143 АПК, респективно чл. 78, ал. 8 ГПК и разноски за юрисконсулт не му се дължат. Изводите на съда не се споделят от настоящата инстанция поради следното: Съгласно чл. 17, ал. З от АПК пред съда административният орган може да се представлява по пълномощие по реда на ГПК. Посочената разпоредба не прави разлика дали административният орган е едноличен орган или има качеството на юридическо лице, а същественото е той да е страна в административния процес, съгласно чл. 153, ал. 1, предл. второ от АПК. За разлика от исковите съдебни производства, качеството на юридическо лице на участващата като ответник страна не е въведено като предпоставка за надлежна пасивна процесуална легитимация в административния процес. Достатъчно условие е административните органи да притежават административна правосубектност. Затова чисто формалния прочит на нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК води до правно неиздържания извод, че ако органът е кмет, областен управител, министър, директор, началник и т. н., за него правилото е неприложимо, а ако се касае за колективен орган статут на ЮЛ, то ще се приложи. Това поставя административните органи в различно правно положение в зависимост от критерий, който не е уреден в АПК. В чл. 32, т. З от ГПК е посочено кои са представителите по пълномощие, като един от възможните представители освен адвокат, се явява юрисконсултът или друг служител с юридическо образование, чийто правен статут е равнопоставен с този на адвоката. Същественото изискване относно процесуалния представител е да се намира в служебни (респективно трудови) правоотношения с представлявания, респективно учреждението, където е ситуиран административният орган, издател на оспорения административен акт и да е изрично упълномощен да осъществява процесуалното представителство в процеса. Правоотношението между юридическото лице и юрисконсулта (служебно или трудово) е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган. Поради това без значение е дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ (относно адвокатите) или по силата на служебно правоотношение със средства на бюджета (относно юрисконсултите и другите представители с юридическо образование в учрежденията на бюджетна издръжка). Правният разум за присъждането на разноски на страната, в чиято полза е постановен даден съдебен акт се състои в това, че по този начин се репарират изцяло или отчасти разноските, свързани с процеса, породен от поведението на страната, която неоснователно го е провокирала. Аргумент за това се извежда и от разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, в която е предвидено, че в случаите, когато бъде отменен обжалваният административен акт, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Правната норма отново не прави разлика дали административният орган - издател е едноличен орган или юридическо лице. Определящото е, че издаването на незаконосъобразен акт води като правна последица ангажиране на бюджета на органа. В тази връзка, в нарушение на принципа на равенство на страните в административния процес, залегнал в чл. 8, ал. 1 от АПК, както и на принципа на социална справедливост би бил изводът, че при всички обстоятелства, дори и при издаване на законосъобразни актове, разноските по тяхното оспорване се дължат от административния орган. Неравнопоставеността на страните във фактически план с оглед характера на материалното административно правоотношение не следва да бъде "компенсирана" с въвеждане на юридическо неравенство в съдебния процес по отношение на разноските, като заплащането им при неоснователно повдигнат правен спор се счита за "наказание" спрямо оспорващия или за "спирачка" на обжалването на административните актове изобщо. Напротив, не без значение е и обстоятелството, че присъждането на разноски в полза на административния орган, издал законосъобразен административен акт, би мотивирал процесуална дисциплина за въздържане от неоснователно оспорване, което с нищо не нарушава принципа на достъпност, залегнал в чл. 12 от АПК. Предвид горното, решението в обжалваната му част е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо това да се постанови друго - по съществото на искането на областния управител за присъждане на понесените по делото разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, трето отделение,