Решение № 220 от 31.10.2016 г. на ВКС по н. д. № 831/2016 г.

Решение № 220 от 31.10.2016 г. на ВКС по н. д. № 831/2016 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 12/01.02.16 г., постановена от ОС - Русе /РОС/ по Н. Д. 6/16 г., подсъдимите Н. С. С. и С. И. К. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл. 219, ал. 2 НК и на основание чл. 54 НК им е наложено наказание от по осем месеца лишаване, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, както и глоба в размер на по 1 500 лв. Подсъдимата К. е призната за невиновна и оправдавана по повдигнато й с обвинителния акт обвинение за извършено престъпление по чл. 201 НК. Отхвърлен е предявеният срещу нея от [община] граждански иск за сумата от 824,52 лв. - законна лихва върху сумата от 1 500 лв., считано от 25.03.10 г. Тази присъда е протестирана и обжалвана от всички страни в процеса. С решение № 127/21.06.16 г., постановено от АС - Велико Търново /ВтАС/ по В. Н. Д. 104/16 г., тя е потвърдена. Срещу така постановения съдебен акт е постъпил касационен протест от страна на представител на съответната прокуратура, в който са развити касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК относно потвърдената наказателно-оправдателна част на присъдата и по т. 3 на цитирания законов текст - относно заниженост на наложеното на подсъдимите наказание лишаване от свобода в наказателно-осъдителната част. Иска се отмяна на атакувания съдебен и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Постъпила е жалба от конституирания граждански ищец [община], в която се претендира допуснато нарушение на материалния закон и се иска ВКС да отмени решението на ВтАС в гражданско-отхвърлителната част и сам да уважи предявеният граждански иск. Претендира се и присъждане на направените разноски. Постъпила е жалба от подсъдимата К. чрез нейния защитник, в която са развити съображения за неправилно приложение на закона /съдържанието насочва към оплакване за нарушение и на процесуалния, и на материалния закон/. Поради претенции за несъставомерност на повдигнатото обвинение и за осъждане по непредявено такова се иска отмяна на решението и оправдаване на тази жалбоподателка. Постъпила е жалба и от подсъдимата Н. С. чрез нейния защитник, в която са развити касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Маркирано е и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, без да има никакви разгърнати аргументи. Поради претенциите за осъждане по невъздигнато обвинение и по нестъставомерно деяние на тази касаторка се иска отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на същата. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста, а що се касае до депозираните жалби - намира, че същите следва да бъдат оставени без уважение. Гражданският ищец, [община], редовно призована, не изпраща представител. Депозира становище, че жалбата й следва да бъде уважена. Подсъдимата С., редовно призована, не се явява. Упълномощеният от нея защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи и настоява да не се уважава прокурорският протест по отношение на наказанието. Подсъдимата К. и нейният защитник, редовно призовани, не се явяват. Депозирано е становище от тях, в което се изразяват доводи по жалбата и се настоява прокурорският протест и жалбата на гражданския ищец да не бъдат уважавани. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбите /и становището на едната касаторка/ с отразените в тях възражения, като обмисли становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ С. и К.: Тъй като в двете жалби се изложени подобни съображения, касаещи несъставомерност на процесното за всяка подсъдима деяние по чл. 219, ал. 2 НК, както и неизрядност на осъждането като такова по невменено с обвинителния акт обвинение, тази инстанция намира, че е изправена пред възможността да обсъди възраженията заедно. На първо място, тъй като поставеният проблем относно липсата на съставомерен признак е най-важен и при положителен отговор, се явява предопределящ съдбата на процесното дело, ВКС ще се спре най-напред на него. Несъмнено фактологията по престъпната дейност установява, че значителните щети са причинени с оглед таксите, следващи да постъпят в процесната детска градина, във връзка с които двете подсъдими са осъдени за неупражнен съответен контрол върху С. /С. - и върху К./. За да е налице престъпление по чл. 219, ал. 2 НК, е необходимо съставомерните щети да са настъпили за предприятието или стопанството. Според защитниците обаче, общо изведено от двете жалби, детската градина не е стопанска единица, тя е на издръжка на общината и получава средства независимо от таксите, дължими от родителите на посещаващите я деца. Що се касае до самите такси, твърди се, че едва когато събраните суми бъдат приведени по сметка на общината, в случая Русе, те стават общински. Дотогава представляват бъдещи ползи за общината, не са щети за нея и трябва да се изведе заключение, че липсва съставомерен признак от престъплението по чл. 219, ал. 2. Отговор на този въпрос е даден на л. 60 от съдебното второинстанционно дело, лице, среден и последен абзац. Той води до извод за споделяне на аргументацията, заложена от РОС. ВКС се съгласява с тези разсъждения. Уредбата на процесната детска градина към инкриминирания период е регламентирана от Закона за народната просвета, отменен понастоящем със Закона за предучилищното и училищното образование. Съгласно чл. 10, ал. 4 от същия, общински са детските градини, училищата и обслужващите звена, финансирани от общинските бюджети. Те са юридически лица /ал. 5/, а предоставените им имоти са публична общинска собственост. Съгласно чл. 19, ал. 1 от цитирания закон, издръжката на децата в общинските детски градини се поема от общинския бюджет, а според ал. 2 на този текст, родителите или настойниците заплащат такси в размер, определен от общинския съвет, в съответствие с местните данъци и такси. По-нататък, както правилно е приела въззивната инстанция, разглеждането от защитниците на термините "предприятие" и "стопанство" по смисъла на чл. 219, ал. 2 НК е стеснено, свързано само с производство на материални блага. Това са добивът и преработката на всякакви суровини. Казаното обаче не съставлява изчерпателно посочване на съдържанието на термина "стопанство". То не установява действителната му същност, доколкото в него се включва и потреблението на всякакви стоки и услуги от хората в обществото. В подкрепа на необходимостта от разширяване на строгото съдържание на понятието неслучайно съдилищата по фактите са цитирали ППВС № 7/76 г., в т. 3 на което изрично е записано: "Въпреки че в чл. 219 НК е посочено само предприятие или народното стопанство /сега стопанство/, законът има предвид засягане и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации. " Ерго, дейността на общините по организиране и издържане на детски градини може да бъде охарактеризирана като уреждаща възможност да се потребява услуга от членовете на съответното общество, което я отнася към термина "стопанство" по смисъла на чл. 219, ал. 2 НК. Сетне, цитирането по-горе на нормите на Закона за народната просвета установява финансирането на детските градини както от общинските бюджети, така и от таксите, събирани от родителите на посещаващите ги деца. Дали последните се дължат, е въпрос на общинска политика. Но след като те се дължат нормативно и са събрани, стават част от бюджета за издръжка на детските градини. Обстоятелството, че тези заведения са самостоятелни юридически лица, не променя собствеността на средствата, които постъпват по техните сметки. Те са общински и засягат стопанската дейност. В този смисъл, след като С. е трябвало да привежда вменените й парични средства, обособяващи значителните щети на престъплението по чл. 219, ал. 2 НК, по сметката на процесната детска градина, а тя не го е правела, върху което нейно поведение настоящите две касаторки не са упражнили дължим контрол, щетата за общината вече е настъпила. А щом е настъпила за общината, следователно е за стопанството, с оглед гореизложените съображения. Затова за несъставомерност на инкриминираното престъпно поведение не може да се говори. На второ място, и в двете жалби е визирано оплакване, че на подсъдимите е наложено наказание по непредявено с обвинителния инструмент обвинение. И това е така, тъй като те били обвинени за неизпълнение задълженията на Инструкцията за реда на събиране, отразяване, отчитане и контрол на таксите на родителите за посещение в детската градина, приложение 7 от СФУК, одобрен със заповед 419-89/25.05.11 г., а са осъдени и за правилата, визирани в предходната инструкция, действаща от 1.01.08 г. до 25.05.11 г. На л. 60 от съдебното второинстанционно дело /на гърба, последен абзац/, ВтАС е изразил отношението си по този въпрос, отразявайки вярно съдържанието на диспозитива на обвинителния акт, пряко пренесен в диспозитива на присъдата. Направил е тълкуване на множественото число, използвано относно инструкциите с изнасяне в скоби само на едната такава, като е обсъдил и съдържанието както на обстоятелствената част на обвинителния акт, така и на мотивите към атакуваната присъда. От същите е видно, че към инкриминирания период са действали два вътрешноведомствени акта, обуславящи отговорностите на С., К. и С. Освен казаното, следва да се отбележи, че на касаторките по съответен процесуален ред са вменени задължения, произтичащи от трудовите им договори и длъжностни характеристики. Съдържанието на последните от своя страна установява, че в тях са включени именно задължения, свързани с двете третирани инструкции и относими към неупражнения от жалбоподателките финансов контрол, довел до причинените за детското заведение значителни щети. Ето защо категорично не може да бъде приета тезата на защитата, че С. и К. са осъдени по непредявено обвинение. На трето място, в жалбата на подсъдимата С. е повдигнато и допълнително възражение, а именно, че ВтАС не се е произнесъл по отправения довод за недопустимост две длъжностни лица, които имат различни функции, да носят отговорност по чл. 219, ал. 2 НК. Изтъкнато е, че съгласно теорията, отговорност по чл. 219, ал. 2 НК може да се ангажира само за едното длъжностно лице, а за другото- такава по чл. 219, ал. 1 НК. В този смисъл се твърди, че привличането и осъждането на двете касаторки по чл. 219, ал. 2 НК е съществено нарушение на закона. Вероятно се има предвид материалният такъв, поради което измереност на нарушението с негова същественост се явява неточно поднесен термин, несъмнено свързваем с оплакване за допускане на нарушение на процесуалния закон. Като недопущение на процедурата обаче следва да бъде охарактеризирано оплакването за липса на отговор по отправено възражение- неизпълнение на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК. По същество погледнати от който и да е аспект, коментираните възражения се явяват несъстоятелни. От една страна, видно от мотивите към атакуваното решение, на л. 60 от въззивното дело /на гърба, първи основен абзац/ ВтАС е дал отговор на въздигнатия пред него и отразен вече довод, като не само се е съгласил с изложеното от първата инстанция, но и сам е развил тезата си за неоснователност на аргументите. Така че не се схожда с процесуалната действителност обстоятелството, че не е отговорено на претендирано възражение. От друга страна, пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела не се отразява аргументация, която да се противопостави на казаното от ВтАС, а с оглед пълното игнориране на същото, се поставя идентично съображение с идентични мотиви. ВКС се съгласява с позицията, заета от решаващите съдилища. Без съмнение К. като главен счетоводител, е следвало да изпълнява контролни функции спрямо С. /която е осъдена за извършено от нея присвояване/ и в този контекст може да й бъде вменено обвинение по чл. 219, ал. 2 НК - в такъв смисъл са постановките по решение № 60/25.12.85 г., постановено от ОСНК на ВС на РБ по Н. Д. 58/85 г. По-нататък, С. като ръководител на детското заведение, в което К. е била главен счетоводител, а С. - завеждащ административна служба и касиер-домакин, сама е следвало да изпълнява контролни функции спрямо подчинените си, включително и във финансов план. Съгласно разрешенията по решение № 6/24.12.85 г., постановено от Пленума на ВС на РБ по Н. Д. 5/85 г. пък, бидейки директор на общинско детско заведение, тя следва да носи отговорност по чл. 219, ал. 2 НК при неупражняване на достатъчен контрол не само спрямо отчетника /С./, но и по отношение на лицето, пряко контролиращо отчетника /К./, доколкото последното е типичен орган на разписания вътрешноведомствен контрол. Затова, след като е установено, че подсъдимата С., въпреки задължението си, не е упражнила достатъчен контрол върху работата на други лица и това й поведение е във връзка с настъпилите значителни щети, ще отговаря по чл. 219, ал. 2 НК и вината на контролираните длъжностни лица, върху които тежи пряката грижа по опазването на общественото имущество, не може да я оневини - в такъв смисъл е решение № 223/26.04.84 г., постановено от 1 н. о. на ВС на РБ по Н. Д. 194/84 г. Поначало е вярно, че за да се ангажира отговорност по ал. 2 на чл. 219 НК, когато като последица от непражнен достатъчен контрол има настъпили значителни щети, е необходимо най-малко някой друг, комуто е възложено управлението, запазването или отчитането на обществено имущество, да отговаря по ал. 1 на обсъждания законов текст. Същевременно обаче, "контролираното лице може да причини щетите не само при условията на чл. 219, ал. 1 НК, а и чрез присвояване, документа измама или по друг начин" - решение № 193/4.05.83 г., постановено от 1 н. о. на ВС на РБ по Н. Д. 181/83 г. Така че, видимо от цялостното развитие на производството, предпоставки за ангажиране на наказателната отговорност на С. с оглед действията на С. /присвояване/ и на К. /безстопанственост по чл. 219, ал. 2 НК/ са налице. На последно място, в жалбата на С. е визирано и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Нито в нея обаче, нито в съдебно заседание пред ВКС претенцията е защитена с някакви аргументи. Затова тази инстанция не намира конкретика, която да обособи като обсъдимо възражение в светлината на това оплакване и няма да отделя повече мотивно внимание. В жалбата на К. пък не е посочено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В представеното пред ВКС становище, депозирано преди съдебно заседание и далеч след изтичане на срока за обжалване, е възведен аргумент и за явна несправедливост на наложеното наказание глоба, което е в завишен размер, следователно несправедлив. Тъй като третираното касационно основание не е визирано в жалбата, позоваването на него се явява развито извън дадения по закон срок и не подлежи на разглеждане. Отделно от това, даже и да бе стигнато до различен извод относно допустимостта на довода, липсата на конкретика не предизвиква обособяване на собствени съображения на ВКС. Той не е длъжен да обмисля такива, които да предпоставят потенциални възражения на страната. ПО ПРОТЕСТА НА ПРОКУРОРА: Както вече бе заявено, представителят на ВКП не поддържа протеста в наказателно-оправдателната част досежно К. Доколкото обаче той не бива и оттеглен, тази инстанция следва да заяви принципното си съгласие с аргументите на въззивния съд, с които е потвърдена първоинстанционната присъда в тази част. При това е отразено несъгласие с РОС по извода дали касаторката е длъжностно лице, което поначало може да отговаря за престъпление по чл. 201 НК, с каквато теза ВКС се солидаризира безусловно. Всъщност, видно от касационния протест, се атакува доказателствената интерпретация на ВтАС, която се твърди, че е неправилна. Погледнати в съдържателен план обаче, изявленията по протеста категорично установяват несъгласие с процедурно вярно направен доказателствен анализ, който просто не се нрави на прокурора. Това навежда на претенция за необоснованост, макар и да е облечена във фразата за нарушения на изискванията на процесуалния закон /чл. 107, ал. 5 НПК/, който е проектирал и неправилно приложение на материалното право с оправдаване на подсъдимата. Необосноваността не е касационно основание и няма да бъде обсъждана от този съд. Само с оглед пълно разискване на представените по делото материали трябва да се заяви, че в прокурорския протест се премълчава отбелязаното от инстанциите по същество обстоятелство - че в обвинителния акт по отношение на обсъжданото вменено на К. обвинение по чл. 201 НК е отразен само един факт, който далеч не е достатъчен да обоснове ясна и пълна обвинителна фактология по тази престъпна деятелност. А доказателствата за установяване на противоправното своене са заместени от прокурорски твърдения във въззивния протест какво следва да се приеме, че е станало. Липсата на обвинителна фактология по обвинителния акт и липсата на доказателства не могат да бъдат заместени, както се иска в касационния протест, от обстоятелството, че сумата е била възстановена от К. в хода на разглеждането на наказателното производство, поради което и финалната вменена й квалификация е по чл. 205 вр. чл. 201 НК. В такъв смисъл се е произнесъл и ВтАС. Изключително прецизно въззивната инстанция е извела събраните по делото доказателства и е заключила, че не е установено обсъжданата касаторка да е задържала в себе си сумата от 1 500 лв. и да се е разпоредила с нея като със своя. ВКС отбелязва, че анализът е направен процедурно вярно и логически издържано. Той не може да бъде изместен от претендираната житейска нелогичност, която е допустимо да бъде ползвана наред с доказателствата, а не вместо тях. Протестът е неоснователен и в частта, с която се иска да се признае наличие на третото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наложените на двете подсъдими наказания чрез тяхното занижаване и неотговаряне на генералната превенция като заложена в закона цел на наказанието. Конкретизирането е по отношение на дълготрайността на лишаването от свобода, а не по начина на неговото изтърпяване. Видно е от съдебната мотивация, че наказанието и за двете подсъдими е определено изцяло при превес на смекчаващи обстоятелства, които са изрично засегнати, макар и прокуратурата да твърди, че няма доказателства в тази насока. Единственият обсъдим фактор, заложен в прокурорския протест, следва да бъде дългият период на бездействие и пълната счетоводна анархия, допускана от К. и С. в учебното заведение. Така отразено обаче, то е част от фактологическите обстоятелства, формиращи престъпното поведение на жените, формулирано като продължено такова по чл. 219, ал. 2 НК, най-малко защото е относимо към последвалите значителни щети. Затова и не трябва да бъде вземано предвид при индивидуализацията на наказанието на отделно, при това отегчаващо основание. ПО ЖАЛБАТА НА ГРАЖДАНСКИЯ ИЩЕЦ: Предвид отхвърляне на тезата за неоснователност на наказателно-оправдателната част по отношение на К., развита в обсъждане на претенциите по прокурорския протест, следва да бъде оставена без уважение и жалбата на граждански ищец, [община]. Не се касае за установен деликт, при който да се дължи уважаване на гражданския иск. С оглед принципно отхвърляне на доводите на гражданския ищец, е безпредметно да се обсъжда дали процесуалният закон разрешава пряко произнасяне от върховната съдебна инстанция по наказателни дела по гражданския иск, както се претендира в касационната жалба, при положение, че при първо разглеждане на делото пред себе си, каквото е процесното такова, ВКС няма правомощия да осъди оправдан подсъдим, към когото е отправена гражданскоправната претенция. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване е нужно да се заяви, че в сезиращите настоящата инстанция документи не е дефиниран никакъв спор по фактологията на престъпната деятелност, както тя е приета от съдилищата по фактите. Не може да не се отбележи обаче, че въззивната инстанция не е отразила собствени мотиви по възприетите от нея факти, а се е задоволила да признае правилността и съответно да се солидаризира с мотивировката на първостепенния съд. Въпреки това, по мнение на настоящия съдебен състав, цялостното обсъждане на доказателствата на фона на възведените пред ВтАС възражения, дава възможност да се установи каква е била съдебната воля касателно съставомерните факти. Казаното, наред с липсата на спор от страните по този въпрос, води до формулиране на становище, че атакуваният съдебен акт покрива стандарта за изготвяне на такъв. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение