Решение № 843 от 27.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6370/2007 г.

Решение № 843 от 27.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6370/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Г. И. К., Н. И. К., И. В. К., А. Н. В. и В. В. К. срещу решение № 1* от 16.10.2007 г. на В. окръжен съд по гр.д. № 588 от 2007 г., с което е оставено в сила решение № 90 от 5.06.2007 г. по гр.д. № 1* от 2006 г. на В. районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу Н. Л. К. (починал с конституирани по делото наследници Т, Б. Н. К. и Л. Н. М.), Е. С. У., Т. И. Т., И. Т. Т., М. К. К., В. П. К., И. О. К., Г. О. К., Н. О. К., В. О. Н., Ж. А. Д., Ц. Д. Г. и М. Д. Ц. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Касаторите твърдят, че съдът не е взел предвид факта, че ответниците не са оспорили иска, напротив част от тях са подали писмено становище пред въззивния съд, с което са признали основателността на този иск. Неправилно съдът приел, че с решение № 350 от 29.12.1998 г. Поземлена комисия-гр. Враца е признала и възстановила правото на собственост върху описаните в това решение земеделски земи на всички наследници на И. Н. К., а не само на децата й А. В. и И. К. . В мотивите си съдът неправилно записал, че пред районния съд била приета съдебно- техническа експертиза и неправилно събрал държавна такса по предявения иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Грешно изтълкувал и представения по делото протокол от 08.10.1952 г. по гр.д. № 1* от 1951 г., който бил доказателство за направената приживна делба, при която на сина на И. К. О. К. се е паднал имот, с който той по-късно е влязъл в ТКЗС. Признават, че няма извършена законна делба, но твърдят, че ако е имало такава нямало да се наложи да водят настоящото дело. Ответниците Б. Н. К., Л. Н. М. (конституирани и като наследници на починалата в хода на настоящото дело Т. В. К.), Е. С. У., И. Т. Т. (конституиран и като наследник на починалия в хода на настоящото производство Т. И. Т.), В. П. К. (конституирана и като наследник на починалата в хода на настоящото производство М. К. К.), И. О. К., Г. О. К., Н. О. К., В. О. Н., Ж. А. Д., Ц. Д. Г. и М. Д. Ц. не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, прие следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирани страни, в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от касаторите иск правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел за безспорно установено, че описаните в решение № 350 от 29.12.1998 г. на ПК - гр. Враца земеделски земи са били собственост на общата наследодателка на страните И. П. е за недоказано твърдението на ищците, че приживе на И. К. е извършена делба на имотите й, като посочените в решението на ПК-гр. Враца имоти са останали в дял само на две от децата й - А. В. и И. К. Поради това е счел за неоснователно искането на ищцата А на останалите ищци като наследници на И. К. те да бъдат признати за собственици на тези земи към датата на внасянето им в ТКЗС. Това решение е валидно, допустимо и правилно. Обосновано, въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че по делото не са събрани доказателства за извършена приживна делба на имотите на И. К. в предвидената в чл. 974 от Закона за гражданското съдопроизводство (отм.) и по-късно в чл. 35 от Закона за собствеността форма за действителност на делбата на недвижими имоти (писмена с нотариална заверка на подписите на съделителите). Правилно е прието и, че ищците не са доказали ищцата А наследодателят на останалите ищци И. К. да са придобили процесните земи по давностно владение, осъществявано след неформална делба до внасянето на имотите в ТКЗС. Относно владението върху процесните земеделски земи по делото са били разпитани само двама свидетел - Н. Й. и Р. С., от чиито показания е установено само, че такава неформална делба е била извършена, но не и кога. Самите ищци твърдят в исковата си молба, че неформалната делба е извършена след 9.09.1944 г. Дори и да се приеме, че това е станало на най-ранната твърдяна от касаторите дата (9.09.1944 г.) и че по силата на тази делба ищцата А са започнали да упражняват владение върху процесните земеделски земи, то те не са станали собственици на тези земи по давност към момента на внасянето им в ТКЗС през 1956 г., тъй като до този момент не е бил изтекъл предвидения в закона и необходим за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение срок: Тъй като давностният срок е започнал да тече от 9.09.1944 г., при действието на отменения Закон за давността и не е бил изтекъл към датата на влизане в сила на сега действащия Закон за собствеността от 1951 г., в случая е приложима разпоредбата на § 4 от ПП на ЗС. Съгласно нея, в случая необходимият срок за придобиване на имота по давност не е 20 г., а 10 г., считано от датата на влизане в сила на ЗС. Тоест, за да може да се придобият по давност имотите, те е следвало да бъдат владяни до 1961 г. В случая обаче, видно от представените заявление за влизане в ТКЗС и опис-декларация на имотите на И. К. от 22.03.1956 г., тези имоти са били внесени в ТКЗС още през 1956 г., тоест, преди изтичане на необходимия за придобиването им по давност десетгодишен срок. По отношение на давностният срок в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 12, ал. 7 от ЗСПЗЗ, която предвижда, че внасянето на имотите в ТКЗС не прекъсва придобивната давност, тъй като ищцата А. Н. В. и наследодателя на останалите ищци И. К. не са владяли имотите на основание писмен договор, писмен договор за доброволна делба или друг писмен документ. Поради това правилно съдът е приел, че описаните в решението на ПК земеделски земи са собственост на всички наследници на общата наследодателка И, а не само на две от децата й - А. В. и И. К. Неоснователен е доводът на касаторите за неправилност на решението, поради неправилно възприемане на представения по делото протокол от 8.10.1952 г по гр. д. № 1* от 1951 г. Видно от съдържанието на този протокол, с него е извършена съдебна делба на имотите на А. П. (майка на общата наследодателка на страните И), а не на самата И. К. Поради това правилно въззивният съд е приел, че този протокол не може да е доказателство за извършена между наследниците на И. К. неформална делба на нейните имоти. Неоснователен е и касационния довод за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в незачитане на направено от ответниците признание на иска. Действително, с молби от 3.10.2007 г. двама от ответниците Т са заявили, че не оспорват въззивната жалба на ищците. Въззивният съд се е съобразил с разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ГПК (отм.), според която признанието на иска се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства поделото. А в случая, всички събрани по делото доказателства сочат, че ищцата А наследодателя на останалите ищци И. К. не са били собственици на процесните имоти към момента на внасянето им в ТКЗС, тъй като в тяхна полза към този момент не е бил изтекъл необходимия по закон давностен срок. Неоснователен е и доводът за неправилност на решението поради това, че съдът бил записал в мотивите си, че по делото била изслушана и приета съдебно-техническа експертиза, каквато нямало. Изложеното в мотивите на съда, че по делото е изготвена съдебно-техническа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните, отговаря на истината, тъй като още пред първоинстанционния съд е приета съдебно-техническа експертиза на в.л.инж. Лариса А., макар тази експертиза да е била за определяне на цената на иска, а не по съществото на спора. Не представлява процесуално нарушение на съда задължаването на касаторите да внесат държавна такса по иска, тъй като съгласно § 16 от ПЗР на ЗСПЗЗ безплатни са всички производство по ЗСПЗЗ, с изключение на производствата по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, каквото е настоящото. По изложените по-горе съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2 от ГПК (отм.) обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия