Решение № 10476 от 10.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13058/2012 г.

Решение № 10476 от 10.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13058/2012 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", подадена чрез упълномощен юрисконсулт Стоянова, против решение № 4763 от 20.08.2012 г., постановено от Административен съд София - град по адм. д. № 9851/2011 г. С жалбата се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, с твърдения за неправилност на оспореното решение. С допълнително становище от 05.03.2013 г. касационният жалбоподател навежда доводи и за недопустимост на оспореното решение - касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК. Твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима - просрочена жалба, поради което счита, че съдебното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Свинекомплекс Николово" АД, чрез адвокат Савчева, в отговор на касационната жалба, писмено становище и в съдебно заседание, ангажира становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение е правилно и следва да остане в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото обжалваното решение е допустимо, правилно и следва да остане в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА, като подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 4763 от 20.08.2012 г. на АССГ, е отменена заповед № 01-РД/71/14.01.2011 г. на изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" и делото като преписка е върнато на изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" за ново произнасяне, съобразно дадените в мотивите на решението задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. За да достигне до този резултат административният съд след като е приел жалбата за допустима, е проверил законосъобразността на волеизявлението на административния орган по реда на чл. 146 от АПК и е приел, че обжалваният акт е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му по закон правомощия. Съдът обаче е приел, че оспорената заповед е постановена при съществени нарушения на административно - производствените правила, които са довели и до нарушение на материалния закон. Приел е, че независимо, че заявлението на жалбоподателя за подпомагане по Мярка 121 "Модернизиране на земеделските стопанства" е с входящ номер от 23.12.2009 г. (при краен срок за подаване на заявления до 22.12.2009 г.), то последното обстоятелство не е основание за отказ от финансово подпомагане. От фактическа страна съдът е установил, че заявлението е било прието от ДФЗ за надлежно подадено, след което е била извършена проверка на място, като в тримесечния срок за произнасяне, изтекъл на 23.02.2010 г. не са посочени непълноти и неточности в заявлението, след което на 26.08.2010 г. жалбоподателят е получил процесното Уведомително писмо от ДФЗ, в което са били посочени непълноти и неточности в заявлението и са изискани допълнителни документи, като в уведомителното писмо не е бил посочен като пропуск - просрочие на заявлението. Дадените указания са били изпълнени от заявителя в срок, но въпреки това е издадена оспорената заповед, с която е постановен отказ от финансово подпомагане. При така установените факти и позовавайки се на съдебна практика на Съда на ЕС, съдът е приел, че приемайки за разглеждане заявлението, администрацията в лицето на ДФЗ е създала ситуация, създаваща легитимни очаквания у заявителя, че всички нередности в заявлението са отстранени надлежно и че същото е подадено своевременно. Изложил е, че по този начин у заявителя се е формирало впечатление, че заявлението е редовно и следва да получи одобрение, което е лишило кандидатът от възможността да кандидатства със същия проект по Мярка 121 през следващата 2010 г. При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно, допустимо и съответстващо на приложимия материален закон. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за недопустимост на постановеното съдебно решение, наведено като касационно основание с допълнително становище от 05.03.2013 г. Настоящият съдебен състав не споделя изложените в становището разсъждения относно началния момент, от който следва да тече срокът за съдебно обжалване на административния акт, респективно не споделя съображенията за просрочие на първоинстанционната жалба и недопустимост на съдебния акт като постановен по недопустима жалба. Съгласно чл. 149, ал. 1 от АПК, административните актове могат да се оспорят в 14-дневен от съобщаването им. Съгласно ал. 3 от цитираната разпоредба, когато актът, мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие са били оспорени по административен ред, срокът по ал. 1 започва да тече от съобщението, че по-горестоящият административен орган се е произнесъл с решение, а ако органът не се е произнесъл - от крайната дата, на която е следвало да се произнесе. Настоящият съдебен състав счита, че срокът за оспорване на първоначалния административен акт по съдебен ред, в случай на късно произнасяне на горестоящия административен орган по жалбата против акта, с което последния е потвърден, тече от съобщението за произнасянето на горестоящия орган, а не от момента, в който е изтекъл срокът в който органът е следвало да се произнесе. Наистина, в разпоредбата на чл. 97, ал. 5 от АПК е казано, че когато компетентният да разгледа жалбата или протеста орган не се произнесе в срока по ал. 1, законосъобразността на административния акт може да се оспори чрез административния орган, издал акта, пред съда, ако актът подлежи на оспорване по съдебен ред. Този текст се отнася за правото на жалба по съдебен ред, но не и до преклузивния срок на подаването й. Това е така, като се има предвид и обстоятелството, че процесуалният закон не предвижда ред за съобщаване на жалбоподателя по административен ред на момента на постъпване на преписката при горестоящия административен орган /а това е началният момент на срока за произнасяне по жалбата по административен ред/, т. е жалбоподателят няма възможност да следи кога изтича този срок, за да съобрази началото на срока за обжалване по съдебен ред. Нормата на чл. 149 от АПК, озаглавена "Срокове за оспорване", урежда няколко хипотези за броене на сроковете за оспорване на административен акт, мълчалив отказ или мълчаливо съгласие. Алинея първа на текста определя 14-дневен срок от съобщаването на административния акт за обжалването му направо пред съда. Алинея втора регламентира сроковете за оспорване на мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие направо пред съда. В алинея трета е уредбата на сроковете при оспорване на акта, мълчаливия отказ или мълчаливото съгласие първо по административен ред. Разпоредбата на чл. 149, ал. 3 от АПК съдържа две хипотези: първата - при изрично произнасяне на горестоящия административен орган по жалбата по административен ред /независимо дали в срока за произнасяне/, а втората - при липса на такова произнасяне. Недопустимо е фактическият състав на втората хипотеза да се пренася при тълкуването на първата. Непроизнасянето на горестоящия административен орган в срока за произнасяне е от значение за броенето на срока за обжалване по съдебен ред единствено при липса на произнасяне по жалбата по административен ред. Доколкото процесуалните норми не следва да се тълкуват разширително, в първата хипотеза на текста законодателят е имал предвид да е налице произнасяне по жалбата по административен ред независимо в какъв срок. Това тълкуване съответства и на инструктивния характер на срока за произнасяне по жалбата по административен ред. За инструктивни срокове правната доктрина приема такива процесуални срокове, с изтичането на които органът на публична власт може да извърши правното действие или да издаде юридическия акт напълно законосъобразно. В АПК липсва разпоредба, която да забранява късно произнасяне на горестоящия административен орган по жалбата по административен ред, както и такава, която да урежда правни последици от късното произнасяне, от което следва, че горестоящият административен орган може да се произнесе по жалбата по административен ред извън сроковете за произнасяне законосъобразно. Ето защо разширителното тълкуване /освен, че е недопустимо/ на първата хипотеза на чл. 149, ал. 3 от АПК относно срока за съдебно обжалване на административен акт, при невъзможност на адресата на акта да следи срока за произнасяне по жалбата по административен ред, лишава адресата на акта от правото на жалба до съда, което не е целта на закона. В конкретната хипотеза при липса на данни за пропускане на срока по чл. 149, ал. 3 от АПК, поради липса на доказателства за съобщаване на акта на министъра, с който е потвърдена процесната заповед на изпълнителния директор на ДФЗ, административният съд правилно е приел, че подадената до съда жалба следва да се счита за подадена в срок. Следователно оспореното решение не страда от порока, инвокиран в касационната жалба, представляващ касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК. Настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на атакувания съдебен акт не са осъществени и нарушения, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, които изискват отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. След пълно установяване на релевантните факти, свързани с подаване на заявлението и поредицата от действия, извършени от административния орган след приемането му, както и периодът от време, през който те са извършвани, административният съд е произнесъл правилни мотиви, които се споделят от настоящия съдебен състав. Административният съд София-град точно е констатирал, че процесното уведомително писмо е издадено при неправилно приложение на административнопроизводствените правила и в пряко нарушение на основни принципи на правото на ЕС. По делото е безспорно установено, че процесното заявление е било прието от ДФЗ за надлежно подадено - същото не е било върнато като подадено след изтичане на установения срок. В този смисъл са и показанията на свидетелите Еюб и Абилова, според които, ако към момента на подаването срокът е бил изтекъл, то заявлението с приложените към него документи изобщо е нямало да бъде прието и разгледано, както и е нямало да му бъде поставен входящ номер. Едва с процесната заповед, издадена близо година след подаване на заявлението за първи път е констатирано просрочие на последното и е послужило като основание за отказ от финансиране. При всички тези данни административният съд правилно е изложил, че приемайки за разглеждане заявлението, извършвайки проверка на място и давайки указания за изправяне на неточности в заявлението, които са изпълнени от кандидата, администрацията в лицето на ДФЗ е създала ситуация, създаваща легитимни очаквания у заявителя, че всички нередности в заявлението са отстранени надлежно и че то е подадено своевременно. Противно на твърдяното в касационната жалба, не непроизнасянето на административния орган в тримесечния инструктивен срок, е основанието за отмяна на административния акт. В конкретния случай с подвеждащите си действия по приемане и движение на подаденото заявление, администрацията е нарушила легитимните очаквания на лицето, което, както правилно е приел административният съд, е в противоречие с правото на ЕС, което обвързва ДФЗ при неговите действия и води до незаконосъобразност на постановения отказ. Обстоятелството дали кандидатът би отговарял на конкретните условия за допустимост по същата мярка през следващата 2010 г. и дали би имал право да подаде заявление за този период, са ирелевантни в конкретната хипотеза; те не биха могли да бъдат обсъждани в настоящото производство, доколкото не попадат в неговия предмет. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, че с връщане на преписката и повторно разглеждане на процесното заявление, би се нарушил принципът на равенството, установен в правото на ЕС, като се третират по различен начин други лица, чиито заявления са били отхвърлени или са били върнати поради неспазване на срока за подаване. Както сам посочва касаторът, цитираният принцип изисква при сходни обстоятелства лицата да бъдат третирани по еднакъв начин. В случая релевантна е не само датата на подаване на заявлението, но от съществено значение са последващите действия на администрацията, довели в конкретната хипотеза до нарушаване легитимните очаквания на кандидата. По изложените съображения Върховният административен съд, четвърто отделение, счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК, което налага отхвърляне на касационната жалба като неоснователна. С оглед изхода на делото, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение в доказания размер - 600 лв., съгласно платежно нареждане, приложено по делото (л. 39 от касационното дело). На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение