Решение № 356 от 19.6.2024 г. на ВКС по н.д. № 20238002201138/2023 г.

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия П. Л. П., против въззивно решение № 181/11.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 407/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив. В жалбата е ангажирано единствено основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Поддържайки наличието на това касационно основание, защитникът на подсъдимия настоява, че смекчаващите отговорността обстоятелства, установени по делото, предполагат приложението на чл. 55 от НК, неоснователно отказано от предходните инстанции. Коментират се данни, които според касатора имат отношение към индивидуализацията на наказанието, но са пренебрегнати от съда. Изтъква се още, че неправилно е приложен чл. 68, ал.2 от НК, тъй като извършеното престъпление е непредпазливо. В заключение се отправят алтернативни искания: за определяне на санкцията в условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ от НК – пробация или намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и отмяна приложението на чл. 68, ал.2 от НК. В съдебното заседание подсъдимият П. П. и неговият защитник поддържат жалбата по изложените възражения и искания. Защитникът представя писмени бележки. Частните обвинители Е. П., П. М., С. М., М. М. и П. М., редовно призовани, не се явяват. Не се явява и повереникът, редовно призован. От последния е постъпило писмено възражение срещу касационната жалба. Възражение е представено и от Е. П.. Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Окръжният съд – Пловдив с присъда № 58/11.07.2023 г., постановена по НОХД № 971/2023 г., признал подсъдимия П. Л. П. за виновен в това, че на 12.06.2022 г. в с. Поповица причинил на Й. П. М. смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, поради което и на основание чл. 124, ал.1, пр. 3 във вр. с чл. 130, ал.2 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на една година и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 68, ал.2 от НК съдът привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от четири месеца, наложено на подсъдимия по НОХД № 99/2021 г. на Районен съд – Първомай за извършеното от него престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, като постановил то да бъде изтърпяно отделно при първоначален „общ“ режим. В тежест на подсъдимия съдът възложил деловодните разноски. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия П. и на частните обвинители. С атакувания въззивен съдебен акт апелативният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба е неоснователна. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Без основание в жалбата се възразява, че съдът не е третирал като смекчаващо отговорността обстоятелство провокативното поведение на свидетеля П. М., син на пострадалия, който отправял обидни думи към подсъдимия, предизвикали неговото поведение. В тази връзка е необходимо да се припомни, че съгласно обвързващите указания на тълкувателно решение №1/2009 г. на ВКС, ОСНК за съда е недопустимо да коментира факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, а възможната защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите факти. Само в тези рамки могат да се изтъкват доводи за индивидуализацията на наказателната санкция, но при условието за тяхната съвместимост с фактологията по обвинителния акт и те да не внасят съществено изменение в нейните очертания. По конкретното дело твърденията са базирани на данни, които не са посочени в обстоятелствената част на обвинителния инструмент, но и влизат в конфронтация с отразените там факти. На стр. 2 от обвинителния акт може да се прочете, че подсъдимият П. започнал да се заяжда със свидетеля П. М., подвиквайки му обидни думи, на което свидетелят не реагирал и се насочил към мястото, където го очаквал баща му. Ето защо и съдът не е бил обвързан със задължението да обследва и обсъжда предложените твърдения като смекчаващ фактор. Нещо повече, сезиран с идентични възражения, апелативният съд за пълнота е разгледал претенцията за отправяни обиди от свидетеля М. както в доказателствен аспект, така и в материалноправен, но не е установил основания за подкрепата им. На следващо място, наложеното на подсъдимия П. наказание е индивидуализирано при съобразяване на всички установени обстоятелства от кръга на чл. 54 от НК. Правилна е преценката на съда за липса на законовите предпоставки за определяне на санкцията при условията на чл. 55 от НК. Както е известно посочените правила се прилагат, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най- лекото, предвидено в закона наказание. Разглежданият случай не попада в тази хипотеза. Въззивният съд е констатирал смекчаващия характер на младата възраст, трудовата ангажираност, здравословното състояние на подсъдимия и направеното от него признание, но правилно не ги е оценил като сериозен коректив на степента на обществена опасност, типична за този вид престъпления. Тук е мястото да се посочи, че направеното от подсъдимия П. признание пред полицейските служители и в досъдебното производство е оценявано с оглед на конкретиката по делото, като дори в известна степен неговата стойност за изясняване на фоктологията е надценена. Изброените смекчаващи обстоятелства, преценени с оглед на въведената първа предпоставка в чл. 55, ал.1 от НК, не са необичайно много, за да обосноват в съвкупността си извод, че намаляват обществената опасност на извършеното. Никое от тях не носи и характеристиката на изключително, за да се обсъжда втората хипотеза за прилагане на посочената разпоредба. Затова, отказът на предходните инстанции да приложат правилата на чл. 55 от НК и да определят на подсъдимия наказание „пробация“ следва да бъде подкрепена като правилна и законосъобразна. Доводът, че единствено установеният утежняващ фактор е предходното осъждане на подсъдимия, което компрометира извода за баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, е неоснователен. Въззивният съд, противно на твърденията в жалбата, при извършената от него проверка на справедливостта на наложеното наказание се е съгласил с подхода на първата инстанция да съобрази и индивидуалните особености на инкриминираното деяние, фактическите негови характеристики, които също имат отношение и значение към отмерване на обема от наказателната принуда, дължима за извършеното посегателство. Сред съвкупността от тези обстоятелства правилно са намерили място: проявената от подсъдимия непровокирана по никакъв начин агресия спрямо жертвата, очевидно беззащитна поради пияното си състояние; отправената заканителна реплика към пострадалия и бутането му с ръка; фактът, че въпреки опита на свидетеля М. да възпре подсъдимия той е нанесъл фаталния удар в лицето на пострадалия. Посочените данни, надлежно описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, наред с предходното осъждане на подсъдимия, са подложени на балансирана преценка в рамките на комплекса от облекчаващи обстоятелства, което е позволило на съда убедително да приеме, че адекватно на тежестта на извършеното и на личността на дееца е наказание, отмерено около средния размер на предвиденото в закона. При вярно идентифициране на всички фактори от значение за индивидуализацията на наказателната отговорност размерът на определената санкция от две години и шест месеца лишаване от свобода не нарушава критериите по чл. по чл. 54, ал.1 и ал. 2 от НК. Следваната процедура, обуславяща редукцията на наложеното наказание по чл. 58а, ал.1 от НК, е свела търпимото от подсъдимия наказание до една година и осем месеца лишаване от свобода. По изложените съображения касационната инстанция намира, че наложеното на подсъдимия П. наказание не носи белезите на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК и не предпоставя намеса в исканата от касатора насока. Не е налице основание за корекция на обжалвания съдебен акт във връзка с приложението на чл. 68, ал. 2 от НК. В жалбата се акцентира, че извършеното престъпление по чл. 124 от НК е със смесена форма на вина, но към общественоопасния резултат деецът действа по непредпазливост. Нищо различно не е възприемано с проверявания съдебен акт. Приемайки че престъплението е при форма на вина непредпазливост, съдът правилно е насочил вниманието си към дължимата преценка по чл. 68, ал.2 от НК. В посочената разпоредба законът е предвидил три алтернативни възможности, ако непредпазливото престъпление, предмет на осъждането, е извършено от подсъдимия в изпитателния срок по предходна условна присъда – отложеното наказание да не бъде изпълнено, или същото да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. Възложената на съда преценка в тази насока, както е пояснявано в съдебната практика (виж, напр. Р 928-78-ІІІ), не е произволна, а базираща се и в зависимост от необходимостта да се постигнат целите по чл. 36 от НК спрямо подсъдимия и останалите членове на обществото. Конкретните характеристики в поведението на подсъдимия при осъществяване на инкриминираното деяние, както и фактът на непродължителния период от време от влизане в сила на предходния осъдителен акт до извършването на престъплението по чл. 124 от НК, са мотивирали втората инстанция да приеме, че отложеното наказание не е изиграло изискуемото се поправително и възпитателно въздействие и няма възпиращ ефект върху подсъдимия. Съдебната теза на предходните инстанции за необходимостта от прилагане на чл. 68, ал.2 от НК чрез привеждане в изпълнение на наказанието от четири месеца лишаване от свобода, за да се осигури пълноценно постигане на целите по чл. 36 от НК, е споделима. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение