Решение № 6846 от 23.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1040/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. М. М., чрез адв. Славова като процесуален представител, против решение 275 от 03.11.2023 г., постановено по адм. дело 525/2023 г. по описа на Административен съд - Велико Търново. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и вместо него постановяване на друго, с което оспореният административен акт да бъде обявен за нищожен или делото да се върне за ново разглеждане за изясняване на фактите със задължителни указания по прилагането на закона, както и присъждане на направените пред двете инстанции разноски. Ответниците главният архитект на община Свищов и Б. П. Т., чрез пълномощниците си, в писмени отговори изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски за настоящото производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустимa, като подаденa от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Пред административния съд е оспорено разрешение за строеж 47 от 07.05.2001 г. на главния архитект на община Свищов, с което на заявителите Л. П. Т. и Т. П. Т. е разрешено преустройство на съществуващи помещения в магазини, находящи се в УПИ XXI 1738, кв. 69 по плана на гр. Свищов, [улица]. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. М. М. против строителното разрешение, с искане за прогласяване на неговата нищожност. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган, в рамките на неговата материална и териториална компетентност, в предписаната форма и съдържа необходимите реквизити, включително посочване на фактическите и правни основания за неговото постановяване. Излага съображения, че при издаването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да го опорочат до степен на нищожност. Обосновава извод, че не се установява противоречие на разрешителния акт с материалноправни разпоредби, което да е толкова тежко, че последиците му да са правно нетърпими. Посочва, че крайната цел на разрешението за строеж е допустима от закона, поради което не е нищожно и на основание чл. 146, т. 5 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно установени по делото факти и обстоятелства съдът достига до законосъобразни и обосновани правни изводи, които се подкрепят от събраните доказателства. С обжалваното решение първата инстанция се произнася само по доводите за нищожност на оспорения административен акт. В частта, в която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в него, като жалбата на М. М. срещу разрешението за строеж е оставена без разглеждане и производството в тази част е прекратено по отношение искането за отмяната му като незаконосъобразно (унищожаемо) с решение 1776 от 23.05.2024 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 175, ал. 1 АПК, съдебният акт с характер на определение е влязъл в сила. Законосъобразен е изводът на съда, че разрешението за строеж е издадено от компетентен орган главния архитект на община Свищов, в кръга на неговите правомощия съгласно чл. 148, ал. 2 ЗУТ. Липсва порок във формата на акта. Същият съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, респ. чл. 148, ал. 9 ЗУТ. Посочването на идентично ЕГН на двамата заявители също не може да обуслови извод за толкова съществен порок в строителното разрешение, което да се отрази на неговата действителност. Заявителите са точно индивидуализирани с трите им имена, ясен е и предметът на акта: преустройство на съществуващи помещения в магазини, които видно от одобрения инвестиционен проект помещенията са три, като предназначението им се променя в три магазина за промишлени стоки. Липсват и извършени нарушения на процесуалните правила в хода на производството по издаване на акта. Единият от заявителите е собственик на помещенията, предмет на оспорения акт. Издадено е и разрешение за ползване 95/25.04.2002 г. на началника на РДНСК - Велико Търново на строеж "три броя магазини за промишлени стоки (промяна предназначението на съществуващи помещения), съобразно което строежът е изпълнен в съответствие със строителните книжа. Правилно е заключението на съда, че не са допуснати нарушения на материалния закон и несъответствие с целта му, които да обуславят неговата нищожност. Сочените от жалбоподателя пороци в разрешението за строеж могат да доведат до унищожаемост, а не до неговата нищожност. Съгласно доктрината и константната съдебна практика нищожният административен акт не поражда целените от автора му правни последици. Не всяко нарушение обаче при постановяването му обуславя нищожност, а само пороци, свързани с компетентността на издалия го административен орган, както и някои особено тежки противоречия с материалноправни разпоредби (когато не е издаден въз основа на закон или подзаконов нормативен акт), които правят последиците от издадения акт нетърпими за правовия ред. В случая такива нарушения не са налице. Законосъобразно и обосновано съдът приема, че развитите в жалбата съображения за нарушение на изискванията на чл. 183, ал. 1 ЗУТ е основание за незаконосъобразност на акта, но не води до неговата нищожност. Нормата на чл. 183, ал. 1 ЗУТ (в относимата редакция) е неприложима, тъй като предполага нов строеж, надстрояване или пристрояване в съсобствен УПИ, а в настоящия случай с оспореното разрешение за строеж се допуска промяна в предназначението на съществуващи в жилищна сграда обекти в нежилищни такива от собственик. Но дори и да е налице такова нарушение, същото касае преценката за законосъобразност на акта относно неговата унищожаемост. Правилни са и изводите на първоинстанционният съд, че при издаване на оспореното разрешение за строеж не са допуснати нарушения на разпоредбата на чл. 84 ЗКН, които да обосновават неговата нищожност. Законът за културното наследство е обн. в ДВ, бр.19/2009 г. и е в сила от 10.04.2009 г. Следователно, разпоредбата, на която се позовава касаторът, не е приета към момента на издаване на административния акт, т. е. не е действащо право. Разрешението за строеж е постановено на 07.05.2001 г., като тогава действа Законът за паметниците на културата и музеите. Становище при промяна на предназначение на паметник на културата се е давало по реда на чл. 143, ал. 2 и 3 ЗУТ. Освен това към момента на издаване на разрешението сградата не е притежавала статут на паметник на културата видно от писмо 2477 от 08.09.2009 г. на НИПК. Доводите на касатора, основани на представените с касационната жалба доказателства, че по делото не е изяснено кой е действащият за имота ПУП, кои са собствениците на УПИ, какви са границите на съсобствеността им, каква част от прилежащото дворно място притежават, попада ли част от строежа в имот, публична общинска собственост, са неотносими към настоящия спор. Правилно от съда е прието, че жалбоподателят е съсобственик на 1/6 ид. част от дворно място, ведно с двуетажна пристройка в южната част, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата (входно антре, стълбище и тоалетна на първи етаж) с идентификатор 65766.702.1 по КККР на гр. Свищов, УПИ XI, кв. 197 (стар УПИ XXI 1738, кв. 69) по плана на града, което обосновава правния му интерес да оспорва административния акт, като споровете за съсобственост са извън предмета на делото. Въпросът относно действителността на акт за узаконяване 2/04.04.2002 г. е разрешен с влязло в сила решение по адм. дело 523/2023 г. на Административен съд - Велико Търново, оставено в сила с решение по адм. дело 6719/2024 г. на Върховния административен съд, поради което възраженията в тази насока не подлежат на обсъждане. Възраженията в касационната жалба, че в конкретната хипотеза са приложими разпоредбите на чл. 185, ал. 2 и чл. 38, ал. 4 ЗУТ, които първоинстанционният съд не взема предвид, не се споделят от настоящия състав. Дори и случаят да попада в хипотезите на чл. 185, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗУТ, обстоятелството, че не е взето решение от общото събрание на собствениците на сградата за извършване на преустройството не води до извод за нищожност на акта. Този порок не се отразява на валидността на разрешението за строеж. Липсата на съгласие от всички собственици на обекти и в предвидената форма е основание за отмяната му като незаконосъобразно, но не и за обявяването му за нищожно. На следващо място, дори и да се приеме за приложима разпоредбата на чл. 38, ал. 4 ЗУТ, то този порок отново може да доведе до унищожаемост, но не и до нищожност на разрешителния акт, като възможността за това е преклудирана. Предвид изложеното не са налице сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно направените искания за присъждане на разноски от страна на ответниците, следва касаторът М. М. М. да бъде осъден да заплати на община Свищов сума в размер на 1500 лв. и на Б. П. Т. сума в размер на 650 лв., представляващи уговорени и заплатени адвокатски възнаграждения. Направеното възражение за тяхната прекомерност е неоснователно с оглед на фактическата и правна сложност на делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение