Решение № 3086 от 23.3.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на В. Лещинский, гражданин на Руската Федерация, чрез неговия пълномощник срещу решение 1052/30.09.2022 г. по адм. дело 695/2022 г. на Административен съд Бургас. Счита обжалваното решение за неправилно. Претендира от съда отмяната му и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба зам. кмет Правно обслужване и общинска собственост на община Несебър чрез процесуалния си представител в писмен отговор намира жалбата за неоснователна и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът С. Лещинская не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от В. Лещинский и С. Лещинская срещу заповед 1666 от 03.12.2020 г., издадена от зам. кмет Правно обслужване и общинска собственост на община Несебър, с която на същите е наредено да премахнат незаконен строеж Пристройки , към собствените им самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 61056.502.586.2.5, 61056.502.586.2.6 и 61056.502.586.2.7 по КККР на с. Равда, община Несебър. С обжалваното решение постановено при повторно разглеждане на делото след връщането му със задължителни указания от касационния състав, съдът е отхвърлил жалбата срещу оспорения административен акт. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Заповедта е издадена от компетентен административен орган по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, в рамките на предоставените му правомощия със заповед 8/09.01.2020 г. на кмета на община Несебър, в изискуемата от закона писмена форма с фактически и правни основания за издаването й, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Констатираните пристройки представляват строежи по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, не четвърта категория, както е посочено в административния акт, а от пета категория - чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ. При липса на строителни книжа за констатираното строителство административният орган законосъобразно е разпоредил неговото премахване като незаконно по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Доказателственият материал по делото сочи към извършване на строежите след 2010 г., за който момент не намират приложение разпоредбите за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Пристройките не са търпими и подлежат на премахване. Неоснователни са възраженията, че жалбоподателите не следва да са адресати на заповедта, тъй като не са извършители на строежите, доколкото и акта е насочен срещу тях и в качеството им на собственици на пристройките. Така постановеното решение е обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Такава е и фактическата констатация, че констатираните пристройки представляват строежи по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, за които не са издавани строителни книжа. В съставения констативен акт 40 от 18.09.2019 г. и в издадената заповед за премахване, строителство е описано както следва: пристройка от югоизток към самостоятелен обект с идентификатор 61056.502.586.2.6 и самостоятелен обект с идентификатор 61056.502.586.2.5, изградена от кота 0 м до кота + 2,50 м на жилищната сграда, от метална носеща и дървена покривна конструкция, с приблизителни размери 13 м/ 2,6 м и височина 2,5 м, оградена с метална ажурна ограда и покрита с керемиди; пристройка от югозапад към самостоятелен обект с идентификатор 61056.502.586.2.7, изградена от кота 0 м до кота + 2,50 м на жилищната сграда, от метална носеща и дървена покривна конструкция, с приблизителни размери 8 м/ 2 м и височина 2,5 м, оградена с метална ажурна ограда и покрита с керемиди. Така описаните строежи по строителни материали, размери и предназначение настоящият състав намира за достатъчно индивидуализирани за извършването на преценка на материалната законосъобразност на заповедта. Неоснователно е възражението на касатора за неяснота относно описването на двете отделни пристройки като един незаконен строеж с наименование пристройки от административния орган, доколкото и същите са подробно описани в констативния акт и заповедта, отразено е тяхното местоположение в приложение 1 от констативния акт чрез окомерна скица, изработена върху инвестиционния проект на жилищната сграда, както и с представен снимков материал на пристройките. Не се възприема и оплакването за неправилно определянето на обектите като строежи, поради изграждането им без фундаменти, съответно при липса на нареждане с оспорената заповед за премахване и на фундаментите под тях. Доколкото оплакването може да се възприеме като довод за определянето на пристройките като преместваемите обекти, настоящият състав приема изложените аргументи за неоснователни. Преместваемите обекти са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, като същите са с предназначение за увеселителни, административни, търговски или други обслужващи дейности. Следователно, освен естеството на използваните материали при тяхното изграждане и начина на самото изграждане и свързването на обектите с терена, за определянето им като преместваеми или строежи следва да се съди от техните характеристики, както и от тяхното предназначение. По своето описание, пристройките безспорно не могат да бъдат преместени в пространството, без да загубят своята цялост и е невъзможно тяхното премахване само и единствено чрез демонтаж. Неоснователно е и възражението, че административният орган не е наредил премахването на основите на пристройките . В случая, самият касатор признава, че визираните от него фундаменти и подпорни стени попадат извън предмета на заповедта, съответно тяхната законност въобще не подлежи на обсъждане в настоящото производство. Според разпоредбата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ административният орган може да издаде на заповедта за премахване и по отношение на част от даден строеж. Следователно, дори да се възприеме тезата на оспорващия за наредено частично премахване на незаконното строителство, такъв евентуален пропуск от страна на административния орган не обуславя извод за процесуална или материална незаконосъобразност на издадената заповед. Не се споделя и оплакването относно определянето на касатора като адресат на административния акт. В този смисъл съгласно § 3, ал. 1 Допълнителните разпоредби на Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях на органите на Дирекцията за национален строителен контрол, адресат/адресати на заповедта са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж. Преценката срещу кого от тези лица да образува и приключи производството по чл. 225а ЗУТ принадлежи на единствено на административния орган. Жалбоподателите пред първа инстанция са определени като адресати на заповедта в качеството им на възложители и извършители на строежа, като каквито са посочени и в показанията на разпитани по делото свидетели. Дори да се приеме възражението срещу определянето им като извършители, същите изрично заявяват в първоинстанционната жалба, че пристройките се ползват единствено и само от тях като собственици. Следователно, същите правилно са определени като адресати, доколкото не оспорва придобиването на собствеността върху пристройките от техния праводател през 2013 г. в резултат на прехвърлителната сделка. Обжалваната заповед е издадена на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за строежи изграден без строителни книжа, което обстоятелство не се оспорва от касатора. В тази насока в изпълнение на указанията дадени с решение 3870/20.04.2022 г. по адм. дело 56/2022 г. на Върховния административен съд, решаващата инстанция при повторно разглеждане на делото е изискала пълната административна преписка с всички приети инвестиционни проекти и разрешения за строеж на жилищната сграда, ведно с посочените в удостоверението за въвеждане в експлоатация на същата други строителни книжа и е възложена като задача по назначена комплексна съдебно-техническа експертиза да се отговори на въпроса попадат ли процесните пристройки в обхвата на приетите проекти на сградата, като отговорът на експерта по този въпрос е отрицателен. Премахването на строежите може да се избегне само ако са налице предпоставките за търпимост по смисъла на § 16 ПР ЗУТ или на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Незаконното строителство безспорно е реализирано след 2010 г., съгласно момента на издаване на разрешението за строеж 15/08.04.2010 г. и удостоверение за въвеждане в експлоатация 458/23.11.2012 г. за жилищната сграда, към която са пристроени процесните незаконни строежи, както и свидетелски показания по делото, които макар частично противоречиви и некредитирани от административния съд, в цялост също сочат на изграждане на пристройките след 2010 г. Следователно, съдът е изложил правилни мотиви за неприложение на разпоредбите на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, тъй като момента на изграждането на строежите попада извън периодите, за които са относими нормите за търпимост. Пристройките не са търпими и подлежат на премахване. Освен това процесните постройки не фигурират в строителните книжа на сградата, видно от заключението на вещото лице. Предвид изложеното, като е приел обжалваната заповед за законосъобразен административен акт, съдът правилно е приложил материалния закон. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдените в касационната жалба основания за отмяна и решението като материално законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, в полза на община Несебър следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски в размер на 100 /сто/ лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 143, ал. 3 АПК, във връзка с чл. 37 ЗПП и чл. 24 Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,