Решение № 13869 от 17.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3005/2018 г.

Решение № 13869 от 17.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3005/2018 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Григоров срещу решение № 6781/17.11.2017 г., постановено по адм. дело № 7936/2017 г., по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата му против отказ за предоставяне на достъп до обществена информация по заявление вх. № 95-00-60 от 26 май 2017 г., обективирано в писмо изх. № 95-00-60/14.06.2017 г. на директора на Дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието и същият е осъден да заплати на Министерство на правосъдието 200 лв., представляващи разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на оспорения съдебен акт – аргумент по чл. 209, т. 2 от АПК, поради конституирана ненадлежна страна пред първостепенния съд, а при условията на алтернативност се сочат доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател сочи, че информацията, чийто достъп е отказан, представлява обществена информация и не "касае строго личен интерес". Релевират се подробни доводи за противоречие на обжалваното решение с чл. 41 от Конституцията на Република България и практиката на Конституционния съд на Република България. Иска отмяна на първоинстанционното решение като вместо него съдът се произнесе с друго по същество на спора или да го върне на административния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Изрично се посочва, че разноските, за които е осъден да заплати на Министерство на правосъдието, пред инстанцията по същество, са недължими от страна на Григоров, поради което иска отмяна на съдебния акт и в осъдителната му част, а при условията на евентуалност – да бъдат намалени до минималния размер от 100 лв., съобразно вида и количеството на извършената работа от процесуалните представители на ответника. Ответникът – директорът на Дирекция "Правни дейности" към Министерство на правосъдието в депозиран писмен отговор на касационната жалба и в писмени бележки от 25.09.2019 г. я оспорва с доводи за нейната неоснователност. Развива съображения за допустимост и правилност на обжалваното решение като излага доводи в подкрепа на извода за исканата информация от Григоров касае строго личен интерес като редът за нейното получаване не е по ЗДОИ, по който достъп до информация от такъв характер не се дължи. По отношение на възражението на касатора досежно присъдените разноски от първостепенният съд в полза на Министерство на правосъдието счита също, че са неоснователни и моли за отхвърлянето им. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на пето отделение, при извършената служебна проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното, пред настоящата съдебна инстанция, решение е валидно и допустим като постановено от компетентния съд след надлежно сезиране с оспорване на индивидуален административен акт. Изложените оплаквания в касационната жалба за недопустимост на съдебния акт поради конституирана ненадлежна страна пред Административен съд София – град са неоснователни. Съображенията за това са следните: В първоинстанционното съдебно производство с разпореждане от 04 август 2017 г., постановено по адм. дело № 7936/2017 г., по описа на Административен съд София – град е конституирана и участвала като ответна страна директорът на дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието, а предмет на спора е отказ за предоставяне на достъп до обществена информация изх. № 95-00-60 от 14 юни 2017 г. на за директора на дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието". По делото са приложени заповед № ЛС – 04-1343 от 05 август 2016 г. и заповед № ЛС – 04-1153 от 03 юли 2017 г., и двете на министъра на правосъдието, с които е определен директорът на Дирекция "Правни дейности" за служител на Министерство на правосъдието, който да издава решения за предоставяне или отказ на от предоставяне на достъп до обществена информация, както и да уведомява писмено заявителя за взетото решение във връзка с постъпили в Министерство на правосъдието устни запитвания и писмени заявления за предоставяне на достъп до обществена информация. Със заповед № ЧР – 01-318 от 10 май 2017 г. главният секретар на Министерство на правосъдието, съгласно заповед за заместване № ЧР – 01 -322 от 27 декември 2016 г. на министъра на правосъдието, е определен Р. Кожухаров – главен юрисконсулт в дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието да замества С. Воденичарска – директор на Дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието, считано от 10 май 2017 г. като срокът за заместване да е с продължителност не повече от 6 (шест) месеца. На основание чл. 153, ал. 1 от АПК страни по делото са оспорващият, органът издал административния акт и всички заинтересовани лица. Конституираният като ответна страна е директорът на дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието, който е и издател на отказа за предоставяне на достъп до обществена информация с изх. № 95-00-60 от 14 юни 2017 г. Той е и издател на оспорения акт, поради което е и надлежна страна в съдебно-административното производство пред Административен съд София – град, поради което доводът на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение е неоснователен. Министърът на правосъдието не е страна в съдебния процес, тъй като с нарочна заповед № ЛС – 04-1343 от 05 август 2016 г. и с оглед нормата на чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ органът или изрично упълномощените от него лица се произнасят по заявленията по ЗДОИ и издават решения по тях. Изрично упълномощен, с делегирани правомощия по специалния закон е определен директорът на Дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието. Следователно последният е изрично упълномощен от министъра на правосъдието в съответствие с разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ и проведеното съдебно производство е с участие на надлежна страна – компетентен административен орган и издател на оспорения отказ, поради което инстанцията по същество не е допуснала съществено нарушение на процесуалните разпоредби, водещи до недопустимост на постановеното от нея решение. По отношение на доводите в касационната жалба за неправилност на атакуваното решение, в частта му досежно отхвърлителната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, настоящият тричленен състав на пето отделение счита, че същите са неоснователни. Пред Административен съд София – град е оспорен отказ за предоставяне на достъп до обществена информация изх. № 95-00-60 от 14 юни 2017 г. на за директора на дирекция "Правни дейности", Министерство на правосъдието", по заявление вх. № 95-00-60 от 14 юни 2017 г., подадено от А. Григоров от [населено място] за предоставяне на следната информация: 1. Копие от документа (заповедта), с който е назначена и извършена проверка в Агенция по вписванията по сигнал с вх. № 94-Т-29 от 22 февруари 2017 г. от Инспектората към Министерство на правосъдието; 2. Копие от изготвения доклад по извършена проверка от Инспектората към Министерство на правосъдието; 3. Копие от цялата налична в Министерството на правосъдието документация относно назначената и извършена проверка в Агенция по вписванията. Като доводи за отказания достъп до обществена информация, органът е посочил, че се касае за сигнал, подаден до Министъра на правосъдието и относим към дейността на служители на Агенцията по вписванията, по който е извършена проверка, за резултати от която е уведомен авторът на сигнала, но не и заявителя, който не е бил страна в административното производство. Съдът, при извършена проверка на административния акт, съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от същия кодекс, е достигнал до извод за неоснователност и недоказаност на жалбата на Григоров, поради което я е отхвърлил като такава. Приел е, че оспореният изричен отказ за предоставяне на обществена информация по ЗДОИ не касае данни за обществения живот в страната, нито данни за дейността на задължения по закон субект, а засягат извършеното по конкретно административно производство по подаден сигнал срещу дейността на длъжностни лица по регистрацията в Агенцията по вписванията, касаеща извършването на вписвания по партида на конкретно търговско дружество. Касае строго личен интерес на лицето и има частен характер и реда за нейното получаване не е по ЗДОИ. Решението е правилно, в частта му с която е отхвърлена жалбата на А. Григоров срещу отказа за предоставяне на достъп до обществена информация по заявление вх.. № 95-00-60 от 26 май 2017 г., обективирано в писмо изх. № 95-00-60 от 14 юни 2017 г. на директора на Дирекция "Правни дейности". Обществен информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на държавните органи, а за да е налице задължение за предоставянето й е необходимо този, от когото се иска да е задължен субект по смисъла на чл. 3 от ЗДОИ. Правото на достъп до обществена информация по правило не е ограничено и възниква за всички граждани, тъй като им дава възможност да си съставят собствено мнение относно дейността на обвързаните със задължението за предоставяне на информация субекти. (по арг. на чл. 4, ал. 1 от ЗДОИ, във връзка с чл. 2, ал. 1 от същия нормативен акт). Условие за приложимостта на реда за достъп по ЗДОИ е исканите данни да представляват обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ в някои от нейните видове – официална или служебна, според разграничението, направено в чл. 9, ал. 1 от цитирания закон. Дори и информацията да притежава този характер, предоставянето й по предвидения в ЗДОИ ред не би било допустимо, ако в друг закон съществува специален ред за нейното получаване – чл. 4, ал. 1, предл. второ от същия закон. Първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че исканата информация не представлява обществена такава по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, тъй като не са налице и двете условия, въведени с цитираната правна норма - не е свързана с обществения живот е Република България и в случая не дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължения по закон субект, поради което административният орган няма задължение за предоставянето й. Съобразил е, че исканата информация касае информация, свързана с дейността на Агенцията по вписванията, а именно копия от документи, касаещи назначена и извършена проверка в Агенцията по вписванията по сигнал, подаден от друго лице, от Инспектората към Министерство на правосъдието, копие от доклад по извършената проверка от Инспектората към Министерство на правосъдието, както и от цялата налична в Министерство на правосъдието документация относно назначената и извършената проверка в Агенцията по вписванията. Правилно решаващият съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че исканата информация се отнася за сигнал с вх. № 94-Т-29 от 22 февруари 2017 г. от Инспектората към Министерство на правосъдието, депозиран до министъра на правосъдието и относим към дейността на служители от Агенцията по вписванията към Търговския регистър по вписвания по партидата на търговско дружество, в което Григоров не е нито управител, нито съдружник. Следователно, както правилно първостепенният съд е приел, касаторът не е страна в развилото се административно производство, образувано въз основа на сигнал, подаден от друг субект, нито е участник в същото и не следва да бъде уведомяван за извършените действия досежно проверката на дейността на длъжностни лица в Агенцията по вписванията. Също така обоснован е и изводът на инстанцията по същество, че в случая се касае за информация, касаеща личния, частния интерес на А. Григоров, поради което търсеният достъп не може да бъде определен като обществена информация и не отговаря на критериите, заложени в чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ. Следва да се има предвид, че от 01 януари 2018 г. действа Закон за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и чрез електронна база данни е уреден достъпът до него и редът за регистрацията, воденето, съхраняването на действията на Агенцията по вписванията по вписванията, заличаванията и обявяванията в него, касаещи търговските дружества, едноличните търговци и юридическите лица с нестопанска цел. Относно релевираните от касатора оплаквания за противоречие на атакувания съдебен акт с чл. 41 от Конституцията на Република България и практиката на Конституционния съд, настоящият съдебен състав счита, че същите също са неоснователни. Според решение № 7 от 1996 г., постановено по конституционно дело № 1 от 1996 г. на Конституционния съд на РБ правото на всеки гражданин по чл. 41, ал. 1 от Конституцията на РБ да търси и да получава информация "е гарантирано със задълженията на държавните органи да я предоставят". От съдържанието на текста на решението на Конституционният съд на Република България изрично се разбира, че от съдържанието на нормата на чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България на всеки гражданин да търси поличава информация произтича и задължение за осигуряване на достъп до информация, като редът и съдържането на това конституционно право се урежда чрез специалния, за тази област, закон – Закон за достъп до обществена информация. Според последният се предвижда възможност лицето да търси достъп до обществена информация от конкретен субект при съобразяване на рамките, въведени с този нормативен акт. Въведените от законодателя ограничения са относно вида на исканата информация, а както по-горе беше разгледано, исканият достъп от Григоров не представлява обществена информация с оглед чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, където е дадена легална дефиниция на понятието. С оглед изложеното, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение, в разглежданата му отхвърлителна част, не противоречи с чл. 41 от Конституцията на РБ и практиката на Конституцията на Република България и не страда от релевираните оплаквания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което в тази му част следва да се остави в сила като правилно и обосновано. По отношение на оплакването, направено в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, в частта му с която А. Григоров е осъден да заплати на Министерство на правосъдието разноски, в размер на 200 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, настоящият съдебен състав счита, че същото е основателно като същото следва да бъде отменено за сумата над сто лева по следните съображения: Пред Административен съд София – град в съдебно заседание на 06 ноември 2017 г., преди приключване на устните състезания, А. Григоров е направил възражение относно искането на процесуалните представители на директора на Дирекция "Правни дейности" относно претенцията им за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Посоченото несъгласието е породило за съда правомощие за намаляване на заплатеното юрисконсултско възнаграждение поради прекомерност, но инстанцията по същество при постановяване на съдебния акт не е взела предвид процесното искане. В мотивите си е посочил, че с оглед изхода на делото и претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски, Григоров следва да заплати, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК и чл. 144 от АПК, на административния орган сумата в размер на 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим на основание на чл. 144 от АПК, е установено, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Присъдената сума не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Въз основа на последната норма приложение намира чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, според която е определено, че дължимото възнаграждение по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 лв. (сто лева) до 200 лв. (двеста лева). В случая, след като пред инстанцията по същество е направено възражение за прекомерност, съдът е следвало да отбележи искането като се мотивира за неговата основателност или респективно неоснователност, но след като това не е сторено, по реда на касационното обжалване, Върховният административен съд следва да се произнесе по отношение на осъдителния диспозитив като го отмени вместо него да възложи в тежест на А. Григоров да заплати разноски в размер на 100 лв. (сто лева), представляващи юрисконсултско възнаграждение за първостепенния съд съобразно фактическата и правна сложност на спора и направеното възражение. Разноски по делото за тази инстанция не се претендират от страните, поради което не следва да бъдат определяни. По изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо и предл. второ от АПК и Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение